Беър Грилс
Ловът (29)

27.

Ден по-рано летяха над Атлантическия океан в пътнически самолет до Рио, тогава Нарова засегна темата за изчезването на Рут с деликатността на булдозер.

— Мислех си за състоянието на жена ти — направо изтърси тя. — Знам, че са й сложили диагноза посттравматичен стрес. Възможно е стресът да е част от онова, от което страда. Но не мисля, че е само той.

Докато говореше, Нарова пренареждаше храната в чинията си. За вечеря беше избрала печено филе сьомга с булгур и салата със зелено манго. Обикновено разделяше видовете храни така, че да не се докосват, и ги сортираше по цвят.

Йегер знаеше, че Нарова е аутист — много дейна, но въпреки това аутист. Това обясняваше много неща за нея — видимата й ледена сдържаност, странния, едва ли не машинен начин на говорене, факта, че имитираше толкова много различни акценти — американски, английски, руски, — и речта й беше пълна мешавица.

И разбира се, обясняваше абсолютния й перфекционизъм в онова, което правеше толкова добре работата й като войник и по-точно, ловец на глави.

Обясняваше също и защо храните с различни цветове никога не бива да се допират една до друга, особено зелено до червено. В отговор Йегер побутна рибата й така, че да докосне салатата — нещо напълно недопустимо за Нарова.

Тя го изгледа кръвнишки.

— Виж, знаеш защо правя така. С храната. Обясних ти. Защо ми се подиграваш? — Замълча за момент. — Може и да не разбираш, но и аз не мога да проумея защо си заравяш главата в пясъка. В изчезването на жена ти няма абсолютно никаква логика, но въпреки това ти й оставаш сляпо верен.

Лицето на Йегер стана като изсечено от камък. Той усети как Раф се сви на седалката до него. Определено имаше много по-меки начини за засягане на тази тема — не че Йегер би се съгласил с Нарова, при каквито и да е обстоятелства. Тя не можеше да се нарече безпристрастна. Така и не беше омекнала към Рут и той се досещаше, че причината за това е привличането, което тя изпитваше към него от самото начало — привличане, което и Йегер неволно изпитваше към нея.

Но точно сега Нарова наистина го вбесяваше.

— Била е изведена от клиниката от неизвестен мъж — процеди Йегер. — Предишния път беше отвлечена. Пленена. Напълно логично е и сега да е същото.

— А фактът, че е посетила момчетата? Как ще го обясниш? Как пасва с теорията за отвличане?

Последва мрачно мълчание. То даде на Йегер предостатъчно време да се замисли. Беше под стрес, нервите му бяха опънати до скъсване. За момент се запита дали изобщо да продължи мисията. Не беше ли по-важно да си стои у дома при момчетата и да ги защитава? Или да започне да търси Рут оттам?

Но ако тя беше тръгнала след Камлер, тази мисия бе единственият начин да я намери. Така че в крайна сметка нямаше избор.

Или може би всичко това бяха пълни дивотии. Страдащите от ПТСР често постъпваха ирационално. Непредсказуемо. Може би изчезването й бе завоалиран вик за помощ, начин да остане „сама“ за известно време. Нямаше да й е за първи път. Но просто нямаше откъде да знае.

Йегер се насили да се върне в настоящето — усети, че хеликоптерът започва да губи малката височина, която имаше.

Минути по-късно машината увисна и опашката й се килна надолу към поляна в джунглата, широка не повече от деветдесет метра. Турбините завиха трескаво. Диспечерът — човекът, който отговаряше за пътниците и товара — се беше надвесил през вратата и гледаше дали роторите няма да закачат масивните дървета около поляната.

Рязко разтърсване им показа, че задните колела са докоснали нагорещената земя. Диспечерът се обърна и вдигна палци универсалният сигнал „действие“. Приведени, Йегер и Нарова скочиха навън, а Раф и Алонзо започнаха да им хвърлят багажа.

Щом грабнаха раниците си, те приклекнаха, за да прикриват Раф и Алонзо с оръжията си. Роторите на хеликоптера продължаваха да се въртят на пълни обороти и да вдигат задушаващ облак от прах и листа. Йегер вдигна палци и секунди по-късно машината се издигна над поляната и изчезна.

Сега главната им задача беше да се махнат от зоната на кацане, в случай че наоколо има хора от наркобандата. Но първо Йегер трябваше да се увери, че се намират на правилното място. Той извади картата си, компас и джипиес. След като установи, че координатите са точните, той определи, че трябва да продължат на запад, провери картата за ориентири и даде знак да тръгват.

Метнал тежката раница на гръб, Йегер поведе мълчаливо групата към дърветата и скоро навлезе под зеления балдахин, където всичко тънеше в сенки. На стотина метра навътре в джунглата спря и даде знак на останалите да последват примера му. Тук щяха да клечат и да се ослушват известно време, за да определят ситуацията.

Ако някой беше разбрал за пристигането им, най-вероятно щеше да се появи сега. Безмълвни и бдителни, Йегер и хората му бяха готови да устроят засада, вместо да попаднат на такава.

Докато Йегер клечеше, оставяйки звуците, гледките и миризмите на джунглата да се пропият в него, умът му се зарея. Повторната загуба на Рут, при това при такива обстоятелства, му беше нанесла сериозен удар. И то абсолютно от изневиделица. И болеше. Много болеше.

През изминалата седмица почти не беше мигнал. Под очите си имаше черни сенки. Надяваше се, че тази мисия и физическите усилия ще му помогнат да пропъди тревогата от ума му.

Дълбоко в сърцето си продължаваше да я обича. Тя беше майката на сина му, жената, в която се беше влюбил преди толкова много години, с онези вълшебни зелени очи, изпъстрени със златни точки. От смеха и острото й чувство за хумор всичко около нея светваше. Но това бе Рут Йегер, преди Камлер да се докопа до нея.

Ако беше отвлечена, тази мисия беше най-добрият — а може би и единствен — начин да я намери.