Беър Грилс
Ловът (34)

32.

В късния следобед на втория ден Йегер и екипът му се спуснаха обратно по склона и тръгнаха на север. Бяха наблюдавали внимателно Додж през цялото време, но от Камлер и хората му нямаше и следа, което правеше РБР наложително.

Заобиколиха досегашната си позиция на билото, докато не се озоваха само на 250 метра от Додж. Там складираха раниците си, като ги скриха в гъсталаците на място, което бързо можеха да открият. Всеки си приготви индивидуален сак с неща от първа необходимост — медицински пакет, храна за двайсет и четири часа, батерии и резервни муниции, — който можеха да грабнат и да се ометат при нужда.

След това Йегер и Нарова се заеха да мажат откритата си кожа с кал. След като приключиха с импровизирания камуфлаж, двамата застанаха един срещу друг и се огледаха внимателно. Тя беше само два и половина сантиметра по-ниска от него и му беше лесно да забележи дали не е пропуснала някое място. Докато я проверяваше, Йегер неволно срещна погледа й.

Сините като лед очи на Нарова бяха напълно лишени от каквато и да било емоция — вълнение, трепет, какво остава за страх. Предстоеше им да навлязат в сърцето на територията на наркобандата и едно залавяне щеше да означава цял нов свят от ужас и болка.

Всъщност щеше да е много по-добре да не позволят да бъдат заловени. Да запазят един последен куршум за себе си.

Но всичко това сякаш изобщо не смущаваше Нарова.

Ако не я познаваше, Йегер щеше да си помисли, че е изпаднала в шок и се е вцепенила. Но той вече я беше виждал такава — изпълнена с такова невъзмутимо спокойствие, че направо да се зачудиш дали е с всичкия си. А после за миг се превръщаше в мълниеносен убиец, сякаш някой е натиснал копче в главата й.

Беше смахнато. Но Нарова си беше такава. И Раф беше прав — тя бе идеалният партньор за РБР.

Направиха последна проверка на екипировката, за да се уверят, че нищо няма да дрънчи, докато се движат. Всичко, което заплашваше да издаде и най-малък шум, беше грижливо увито в маскировъчно тиксо.

Така двамата можеха да се промъкват безшумно като пантери.

Накрая се разбраха за ключови думи при напечени случаи. Ако някой от двамата бъдеше заловен или принуден да установи контакт, трябваше да включат в съобщенията си някаква невинна на вид фраза. Иначе, с опряно в главата дуло щяха да бъдат принудени да викат за помощ и да вкарат всички в капана.

След като уточниха и това, Йегер даде знак да започват. Следобедните сенки се бяха удължили. Всички знаеха плана. РБР трябваше да се проведе колкото се може по-тихо, без нито една дума и единствено с използването на знаци.

Безшумни като призраци, четиримата тръгнаха между дърветата. Стигнаха до определената точка на сто метра от покрайнините на Додж — мястото на Раф, който щеше да ги прикрива.

Докато пълзяха към разчистения участък, Йегер развиваше след себе си макара. Това беше застраховката им — така той и Нарова можеха да се върнат при позицията на Раф, като се движат в пълна тишина и мрак.

Звуците и гледките от наркобазата започнаха да достигат до тях — ивици светлина, боботене на генератори, латиноритми, гърмящи нестройно през дърветата.

Алонзо зае позиция в самия неравен край на джунглата. Той беше тук поради две причини. Първо, да им осигури поддържащ огън, ако нещо се оплеска. И второ, да играе ролята на ориентир за Нарова и Йегер към мястото, от което можеха да продължат по нишката обратно до Раф.

Йегер водеше приведен, следван от Нарова на няколко крачки зад него. Промъкнаха се на един-два метра на откритото и се отпуснаха на коляно, напълно неподвижни. Трябваше да изчакат, докато очите им свикнат с промяната в светлината — от мрака на джунглата сега се намираха във външния обхват на импровизираното улично осветление на Додж Сити.

Пред тях се простираше неравен терен с изгорели пънове и високи до кръста храсти. Купчини наскоро отсечена растителност съхнеха на слънцето, за да бъдат запалени по-късно. От дългия си опит Йегер знаеше, че редовното почистване и горене бяха единственият начин теренът да се поддържа чист от настъпването на джунглата.

След като очите му свикнаха, той се обърна наляво и се запромъква покрай храсталаците, като броеше крачките с левия си крак. След около минута намери онова, което търсеше, и отново се отпусна на коляно. Нарова последва примера му, щом стигна до него.

Той кимна към масивното сухо дърво отляво, което беше сребристо на лунната светлина. Цялото беше увито с лиани, дебели колкото бедро.

— Добре, това е основният ни репер.

— Ясно. Сто и четиресет крачки.

— Сто и четиресет — потвърди Йегер. — Стигнем ли тук, имаме сто и четиресет крачки на север до Алонзо.

Определянето на основен репер беше жизненоважно. Алонзо бе тъмна фигура, приклекнала сред дърветата. Никога нямаше да го открият без някакъв ясен ориентир, който да ги отведе до точната му позиция.

Йегер продължи от сухото дърво на юг към мястото, където канавките трябваше да достигат гората. Светлините на Додж хвърляха неестествен ореол в нотното небе.

До тях достигна звук. Буен дрезгав смях. Песен. Вой на скутер, носещ се по близката черна улица.

Йегер усещаше как напрежението му расте, докато продължаваха напред през открития терен. Приливът на адреналин. Невероятното изостряне на сетивата.

Част от него обожаваше всичко това, докато долавяше опасността между сенките. Но той нямаше никакви илюзии по въпроса с какво са се захванали с Нарова.

Бяха само двамата срещу няколкостотин въоръжени мъже на Ел Падре. Анархистична наркомафия в страна, в която цареше хаотично беззаконие.

Човек едва ли можеше да има по-лош враг.