Беър Грилс
Ловът (97)

95.

На изток от тях пулсиращата червена светлина на дрона бързо приближаваше въздушното пространство над атомната електроцентрала. Независимо кой се намираше на борда на тази яхта на смъртта, той трябваше да бъде спрян. Нямаше време за губене.

Йегер не се поколеба. Прехвърли се на палубата безшумно като котка и се запромъква към кабината, като се придържаше към най-плътните сенки. Вратата беше отворена и секунди по-късно той се вмъкна вътре.

Озова се на долното ниво на мостика. Джоунс беше на горното. Йегер намери стълбата и започна да се изкачва, като се придържаше към външния й край, където беше по-малко вероятно стъпалата да изскърцат под тежестта му.

Стигна до горното ниво, като че ли без да го забележат. Погледна приведената над кормилото фигура. Масивните рамене, издутите мускули, бръснатата глава — това определено беше Джоунс. Погледът му беше неотклонно насочен напред към дрона, който приближаваше целта си.

Йегер огледа целия мостик. Джоунс като че ли беше сам, но в ъгъла до него се виждаше характерната форма на „Тип 79“ със сгъваем приклад автомата, използван от хората на Камлер.

Трябваше да бъде двойно по-предпазлив.

Пристъпи тихомълком към проклятието си, насочил пистолета в главата на едрия мъж. Джоунс сякаш все още не чуваше и не забелязваше нищо. Внезапно Йегер замръзна, когато високоговорителят на мостика изпращя оглушително и от него се разнесе глас.

— Какъв беше колът за детониране?

Джоунс изруга.

— Колко пъти, мамицата му… ХК300445. Едва ли може да е по-очевидно, мътните да го вземат.

— Помолих за кода, а не за куп ругатни — хладно отвърна гласът и повтори: — ХК300445.

— Точно. Браво, умнице.

— Съсредоточи се да поддържаш стабилен курс, ако мислиш, че си в състояние да го направиш.

Връзката прекъсна и Джоунс изруга отново.

Кръвта на Йегер се смрази. Кодът наистина беше очевиден. ХК означаваше Ханк Камлер, а 300445 беше датата на смъртта на Хитлер. Но не това го беше вцепенило. Можеше да се закълне, че е познал гласа на оператора на дрона, колкото и изкривен да бе от високоговорителя.

Гласът беше определено женски. И ужасяващо познат. Но най-шокиращото беше впечатлението, че именно той контролира този последен етап от апокалиптичната мисия.

Вцепенението се смени с изгаряща ярост. Какво й бяха причинили Камлер и Джоунс? Безшумно като дебнеща змия, той се промъкна напред, като през цялото време се целеше там, където дебелият врат на Джоунс се срещаше с бръснатата му глава.

Когато реши, че е достатъчно близо, той вдигна ръка и стовари свирепо дръжката на пистолета върху черепа му. Стомана срещна кост, силата на удара беше такава, че главата на Джоунс политна напред. Едрият мъж изгуби съзнание и рухна като камък, а челото му се удари в руля на яхтата.

Йегер клекна до него и насила отвори устата му. После напъха цевта на пистолета колкото се може по-навътре и дръпна спусъка. Погрижи се да завърти цевта нагоре, така че куршумът да мине през мозъка на Джоунс.

Кръв и сива пихтия пръснаха по пода на яхтата. Устната кухина и черепът на Джоунс изиграха ролята на заглушител, точно както беше възнамерявал Йегер. Той се наведе над тялото, за да се увери, че този път наистина си е свършил работата. Нямаше съмнение — очите на Стив Джоунс бяха празни, невиждащи и абсолютно мъртви. Най-после.

Леко замаян от възторг, Йегер се изправи и погледна носа на яхтата. Там беше клекнала тъмна фигура, наведена над някакво устройство. Несъмнено операторът на дрона.

Йегер излезе от кабината и се промъкна напред. Наистина, операторът беше наведен над конзола, която би трябвало да контролира платформата, натоварена с импровизираното ядрено устройство, което можеше да бъде взривено всеки момент.

Докато се промъкваше. Йегер изпита чувството, че са го изритали в корема, когато осъзна, че силуетът наистина му е познат — дългата, спускаща се като водопад коса, позата, стройната фигура. По някакъв начин Рут и Стив Джоунс бяха оцелели при въздушния удар срещу колата. Може би бяха скочили в движение, оставяйки другите пътници като примамка. Хитро. Но не достатъчно хитро. Йегер и Нарова се бяха оказали една крачка пред тях. Сега беше време да сложи край на това веднъж завинаги.

Йегер насочи беретата напред.

— Рут! — задавено извика той. — Момчетата са там! Люк и Саймън. Всичко приключи! Върни дрона! Спри!

Щом чу гласа му, Рут Йегер едва не изпусна конзолата. Обърна се в недоумение. На лицето й беше изписан шок. Йегер видя как ръцете й замръзнаха нерешително над терминала; дронът беше увиснал във въздуха на около 45 метра от атомната електроцентрала.

В изтерзания поглед на Рут се четеше нещо, граничещо с безумие. Устните й се раздвижиха, но не се чу никакъв звук. Какво се опитваше да каже, по дяволите? Накрая Йегер осъзна: „Съжалявам. Съжалявам. Съжалявам“.

— Момчетата! — изкрещя той. — Те са там! Върни дрона!

Очите на Рут рязко се разшириха и в тях вече се четеше абсолютна лудост. Имаше и омраза, макар че Йегер не можеше да проумее към кого или какво. В следващия миг тя му обърна гръб и насочи дрона към целта му.

Ръцете на Йегер затрепериха. Глас в главата му крещеше: „Убий я! Убий я! Убий я!“. Въпреки вечерния мраз в очите му се стичаше пот. Той опита да се успокои, за да стреля, но мозъкът му вече не беше в състояние да командва ръцете му.

Дронът се озова в пространството над атомната електроцентрала. И всеки момент щеше да се взриви. Трябваше да стреля.

Изведнъж от сенките изскочи някаква фигура. Стройна, силна, необвързана с чувства като милост или обич. С боен нож в ръката.

С едно плавно движение Ирина Нарова се хвърли върху Рут и заби дълбоко острието. Разнесе се смразяващ кръвта писък. Йегер откъсна поглед от ужасната гледка две жени, едната, от които беше обичал, а другата беше започнал да обича, биещи се на живот и смърт.

Дронът се поклащаше над атомната електроцентрала, увиснал като невъзможно привидение. Йегер насочи пистолета към двете фигури, но те така се бяха оплели една в друга, че не можеше да рискува да стреля, дори да успееше да събере сили да го направи.

Докато се бореше, Нарова заби острието още по-дълбоко с едната си ръка и отскубна конзолата от противницата си. След това рязко се извъртя и нанесе свиреп удар от карате, който запрати Рут Йегер назад в сенките.

Миг по-късно тя се блъсна в парапета на яхтата, преметна се през него и изчезна в мрака.

— Как да управлявам шибаното нещо! — изкрещя Нарова и посочи конзолата. Знам как да се бия, а не как да летя!

Йегер се насили да се размърда. Той спринтира през палубата и взе конзолата от ръцете й. В същото време дронът започна да завива на изток и да се спуска под безумен ъгъл към по-близката от двете охлаждащи кули на атомната електроцентрала.

Погледът му се плъзна по различните лостчета, лампички и копчета. През последните му дни в САС използваха широко дронове, предимно за отдалечено наблюдение в пущинаците на Афганистан. Със сигурност би трябвало да знае как да управлява това нещо.

Побутна с палец лявото лостче, увеличавайки мощността, а с дясното изравни дрона. Докато го правеше, с внезапно отвращение осъзна, че конзолата е хлъзгава от кръв.

Кръвта на жена му.

Пропъди мисълта от ума си. Сега единствено важното беше да управлява проклетото нещо. Да насочи дрона на запад, далеч от брега, и да го потопи в морето.

Така експертите щяха да го открият по-късно и напълно да обезвредят бомбата. Да приберат обогатения уран и да неутрализират заплахата.

Йегер стабилизира дрона, после го накара да завие и да се отдалечи от брега. Когато прецени, че е на достатъчно разстояние от сушата, го насочи надолу и го остави да лети към морската повърхност. Бяла пяна проблесна в мрака, когато дронът се гмурна под вълните.

Миг по-късно шумът от двигателите му заглъхна, докато жадните дълбини го поглъщаха.

Ловът беше свършил.

Йегер пусна конзолата и се втурна към парапета. Погледът му отчаяно търсеше сред тъмната вода, макар да знаеше, че е безнадеждно.

Ирина Нарова си беше свършила добре работата. От Рут Йегер нямаше абсолютно никаква следа.

Окървавеното й тяло потъваше в ледените дълбини също като последното ядрено устройство на Камлер.