Беър Грилс
Ловът (75)

73.

Застанал отстрани, в случай че някой зад вратата реши да открие огън, Йегер свали раницата си и извади от нея пластичен експлозив. Противно на популярния мит, стрелянето по ключалки не беше умна идея, особено ако използваш пистолет или автомат.

Веднага щом откриеш огън, онзи от другата страна ще разбере какво си намислил — по този начин само издаваш намерението си. И дори да успееш да разбиеш ключалката, тя ще стане на парчета и най-вероятно ще заяде. Освен това куршумите, улучващи стомана от такова малко разстояние, ще се разлетят на парчета, които могат да наранят стрелящия.

Йегер беше научил това още на първото учение в САС за прочистване на помещения. Подсилена с метал врата като тази изискваше специална пушка „резачка“, която изстрелваше плътен куршум дванайсети калибър. А точно в момента не разполагаха с подобно оръжие.

Най-лесно беше да взриви вратата с насочен заряд PE4.

Йегер залепи експлозива там, където пантите се съединяваха с рамката. Взривът щеше да ги скъса и да разбие дървото. Съчетаният ефект трябваше да избие вратата с помощта на собствената й тежест.

След като нагласи експлозива, той запали отмерения за трийсет секунди фитил и двамата е Нарова се скриха в съседното помещение. Разнесе се рязка експлозия, последвана от гъст облак дим и отломки в коридора. Двамата излязоха от прикритието си. Вратата висеше под неестествен ъгъл, резето напразно се опитваше да я задържи на мястото й.

Още докато приближаваха с насочени напред оръжия, вратата се откачи и падна с трясък. Йегер влезе пръв и лъчът на фенерчето му прониза изпълненото с дим помещение.

Първото, което го порази, бяха лицата — редици и редици, е широко отворени от ужас очи. Отчаяни гласове викаха на някакъв език, който звучеше като китайски. Лъчът му освети клекналите фигури, вдигнали ръце и с изписана паника на лицата.

От един поглед ставаше ясно, че тези хора са работници, а не войници.

Всички бяха облечени в парцаливи работни комбинезони и изглеждаха недохранени и в ужасно състояние. Йегер усети острата миризма в стаята. Вонеше на немити тела. На болести. На страх. Покрай едната стена имаше нахвърляни мръсни дюшеци и една очукана кофа вместо тоалетна.

Какво управляваше тук Камлер, по дяволите? Някакъв робски лагер ли?

— Някой от вас да говори английски? — рязко попита той. — Английски?

— Аз — нервно се обади един глас от мрака.

Погледът на Йегер спря върху проговорилия човек.

— Защо сте тук?

— Китайски работници. Заключени. За да не бяга. — Говорещият посочи останалите. — Всички опитваме бяга. Шеф хваща и заключва тук. Кара нас работи или умира. Под земя. Много хора умира.

— Какво правите под земята?

— Прави зала. Тунел. От друга страна на лаборатория.

Мислите на Йегер се върнаха за момент към комплекса тунели при Санкт Георген. Стотици хиляди бяха изгубили живота си при строежа на лабиринта от нацистката сра, който пронизваше австрийските планини. Изглежда, Камлер строеше нещо подобно тук.

Въпросът беше защо?

Йегер клекна и очите му се изравниха с тези на говорещия. Измъченият и уплашен поглед на нещастника казваше всичко.

— Защо зала? Какъв тунел? — попита той.

— Убежище. Това място атакувано, шеф стои под земя. Шеф в безопасност. Убежище. И… как казва вие? Щабквартира. — Говорителят посочи себе си. — Хинг направен бригадир. Всички застреля, ако опитва избяга. Бос побъркан. Хинг и негови хора затворници. Такива правила.

Йегер се изправи.

— Е, тези правила вече не важат. Свободни сте. Всички. Тръгнете надясно и слезте надолу към реката. Изчакайте там, докато приключим, ясно?

Йегер добави, че след като прочистят целия комплекс, той и хората му ще идат при тях и ще извикат помощ. Засега обаче работниците трябваше да се спотайват при реката.

Той замълча за момент.

— Но не и ти, Хинг. Ти идваш с нас.