Беър Грилс
Ловът (93)

91.

Нарова излезе от командното помещение и отиде в кухнята, където се грижеха за ранените. Раф беше включил генератора, така че поне имаха електричество и осветление.

Докато минаваше през бъркотията, оставена от Джоунс и Йегер — кръвта и отломките от жестокия им сблъсък лице в лице, — тя зърна слабия отблясък от острие. Сърцето й прескочи.

Позна го моментално.

Наведе се и го взе. Този кинжал означаваше страшно много за нея.

Навремето беше принадлежал на генерал-майор Едуард Йегер — Тед, герой на САС от войната и основател на „Тайните ловци“, човека, който помогнал за спасяването на бабата на Нарова от нацисткия концлагер.

Тед Йегер бил истински състрадателен човек. Когато разбрал, че Соня Олшаневска е бременна след изнасилване, той й предложил да стане кръстник на нероденото дете. Той беше кръстник на майката на Нарова и се беше отнасял със самата Ирина като със своя племенница.

Именно от Тед Йегер тя беше научила за първи път тъмната история на семейството си и той пръв я привлече да работи за „Тайните ловци“. Когато се срещна с Уил Йегер, тя се беше запитала дали той някога ще бъде достоен за оставеното от дядо му.

Сега, докато вървеше към кухнята, тя знаеше в сърцето си, че със сигурност е достоен.

След битките им тук, в леговището на Камлер, тя трябваше да го признае — Йегер беше по душа таен ловец. Знаеше също, че без него никога нямаше да се доберат до Камлер.

Планът да разменят товара на самолета в Амазония беше дело на Йегер. Волфрамовата бомба, техният троянски кон, също бе негово дело. Както и взривяването на тръбите, наистина гениално хрумване.

Тя погледна окървавения кинжал. Имаше нужда от хубаво почистване. Но се беше завърнал, най-сетне.

Влезе в кухнята и потърси Раф и Алонзо. Двамата се бяха навели над Йегер, който беше в полусъзнание. Раф и Алонзо бяха срязали панталоните му и бяха сложили турникет на десния му крак.

— Как е той? — напрегнато попита тя.

Раф сви рамене.

— Знаеш как е. Омекнал. Но ще избута.

Шеговитата забележка означаваше, че най-лошото е отминало.

— А останалите?

— Майлс е в безсъзнание, но стабилен — обясни Раф. — С малко по-прилична медицинска помощ би трябвало да се оправи. Фалк също ще се оправи. — Той замълча за момент. — Изгубихме Хинг, но ако си казала на Брукс да прати спешна помощ, останалите ще прескочат трапа.

— Обеща. Не го ли направи, тежко му.

Нарова се обърна и излезе. Сателитният телефон улавяше сигнал само от командната стая. Докато вървеше по коридора, мислите й се зареяха. Преследването на Камлер беше мисията на живота й. И ето че сега неговият живот беше свършил, тъмното зло беше заличено и дългът, който имаше към майка си, беше платен.

И какво щеше да е делото на живота й сега?

Каква друга мисия можеше да я доближи до Йегер, както беше направила работата им с „Тайните ловци“? Не знаеше, но таеше надежда. Както често й беше повтарял генерал-майорът, животът награждава настоятелните. Това беше мечта, която тя щеше да подхранва.

Звънна на Брукс, който я увери, че медицинският екип вече е изпратен. Щял да пристигне след не повече от двайсет минути.

— А колата? — попита тя. — Колата с Джоунс и неговата… приятелка?

— Открита е — съобщи Брукс.

Пулсът на Нарова се ускори.

— И? Как я следите? Какво възнамерявате? Чия плячка ще бъде — наша или на китайците?

— Не мога да отговоря — сдържано рече Брукс. — Това е повече от свръхсекретно. Но мога да ти кажа следното — и в момента следя колата на екраните. — Брукс замълча. — Мога да ти прехвърля картината, ако имаш подходящ екран и широколентова интернет връзка.

Нарова разполагаше с тях. С помощта на Фалк беше успяла да влезе в безжичния интернет на базата. Съобщи детайлите на Брукс и на екрана до нея се появи зърнеста картина. На нея се виждаше „Грейт Уол Хавал Н6“, китайски джип, много популярен в страната. Машината се носеше с пълна скорост по замръзнал път, който се виеше през пролом със сиви стени.

— Инфрачервеното наблюдение показва четири фигури — отбеляза Брукс. — Така че освен Рут Йегер и Стив Джоунс, в колата пътуват още двама бегълци. Случайно да имаш някаква представа кои може да са те?

— Никаква.

Докато правеше серия резки завои, мощният джип поднесе силно и вдигна фонтани сняг и пръст изпод гумите си.

— Обърни внимание на не толкова впечатляващото управление — добави Брукс. — Причината не е в колата. Виж колко ниско е клекнала. Предполагаме, че е бронирана и че човекът зад волана не е свикнал с начина, по който допълнителната тежест влияе на управлението. — Той помълча. — Но каквато и да е, бронята няма да им помогне за онова, което им предстои.

— А то е?

— Ще го кажа така: дори да се возят в танк „Ейбрамс“, нямат абсолютно никаква надежда да оцелеят.

„Най-после“ — помисли си Нарова.

— И между другото… премахването ще се случи всеки момент — добави Брукс. — Така че следи мишената…

Секундите се изнизваха, а Нарова не откъсваше очи от екрана. Едва я свърташе на едно място. Все едно гледаше някаква компютърна игра — не че Нарова си падаше особено по такива. Тя предпочиташе да преследва и убива в реалния свят онези, които наистина го заслужават. Точно като сега.

Изведнъж блесна ярка светлина, която ослепи обектива на платформата, с която Брукс следеше колата. Когато картината се възстанови и фокусира, Нарова видя димящи парчета, разхвърляни на широка ивица в пролома.

Нямаше представа какво оръжие е използвал Брукс за удара, но джипът беше напълно унищожен. Превърнат в горяща, разкъсана на парчета развалина. И всички вътре се бяха изпарили заедно с него.

Нарова се усмихна. Най-после. Стив Джоунс и Рут Йегер — прав им път и на двамата.