Беър Грилс
Ловът (31)

29.

— Стигнахме зоната за кацане точно в осем сутринта — прошепна Йегер. — Вървим от три часа, като изминаваме средно по седемстотин метра на час. Ще се стъмни — кога, навярно към седем?

— В тази гъста джунгла по-скоро в шест — предположи Раф.

Йегер се беше научил да се доверява на Раф за повечето неща, когато ставаше въпрос за джунгла. Отново разгледа внимателно картата за сериозни препятствия като дерета или реки.

Можем да стигнем до билото, преди да се стъмни, но само ако поддържаме темпото. Всички добре ли са?

Три чифта очи се взираха в него, бели в полумрака; лицата бяха омацани с кал, мръсотия и гниещи листа. Никой не си беше сложил камуфлажен крем. Годините опит бяха показали, че той е по-скоро пречка, отколкото от полза в мисии като тази.

През дните на операция в джунглата къпането беше немислимо. Камуфлажният крем засъхваше и образуваше коричка по лицето и врата. Кожата започваше да сърби нетърпимо, а всяко излишно движение можеше да привлече вниманието на врага. Раф отдавна беше научил Йегер, че природата е най-добрият камуфлаж. „Измърляй се от самото начало“, казваше той.

Йегер се изправи; мокрите дрехи бяха залепнали за кожата му. Всички бяха облечени по един и същи начин, в униформи за джунглата без отличителни знаци, осигурени им от полковник Евандро. Ризата и панталоните на Йегер бяха покрити е тъмни петна от пот.

— Пийте вода. Не се обезводнявайте — прошепна той. — Влажността тук е ненормална.

Той извади от раницата си компактен филтър „Катадин“. Потопи края на тръбичката в застояла локва вода и започна да помпа, за да напълни манерките им. „Катадин“ представляваше серия керамични филтри със сребърно покритие за премахване на мръсотия, бактерии и амеби гадните едноклетъчни паразити, които изобилстваха в Амазония. Ако водоизточникът не беше замърсен с изкуствени химикали — което беше много малко вероятно тук, — филтърът можеше да направи почти всяка вода годна за пиене.

След като попълниха запасите си, продължиха нататък, пришпорвани от необходимостта да бързат. Този път водеше Раф.

Когато стигнаха подножието на билото, водачеството пое Нарова. Йегер отиде при нея, докато тя оглеждаше склона пред тях. Погледна я за момент. Тя изглеждаше в лоша форма, дори като се имаше предвид през какво бяха минали току-що. Куцаше и Йегер се досети, че още не се е възстановила напълно от нараняването в Дубай. Типично за нея, не беше казала нито дума, въпреки че носеше същия товар като останалите.

Жегата и влажността се бяха засилили през деня, а сега ги очакваше изкачване по стръмен склон на отслабваща светлина. Самият Йегер се чувстваше като труп. Виеше му се свят, беше целият подгизнал от пот и го мъчеше пулсиращо главоболие. Първите признаци за недостиг на течности. А след обезводняването бързо щяха да последват изтощение и намаляване на способността да мисли трезво.

Бяха направили всичко възможно да не се обезводнят, като пълнеха манерките си на всеки два часа — филтриране, пиене и повтаряне. Но въпреки това Йегер просто изхвърляше течностите с потта си. Всички бяха в това положение — потта се лееше от тях като вода от душ.

Погледна на запад, където слънчевите лъчи пронизваха косо короните на дърветата. До залеза оставаха около четиресет минути, след което щеше да стане тъмно като в гроб. Само десет процента от светлината проникваше през растителността в джунглата, така че дори при ясно небе и пълнолуние видимостта щеше да е нулева.

Всяка секунда беше безценна.

Йегер погледна към Раф.

— Във форма ли си за разузнавателно катерене?

Раф кимна. Без да кажат нито дума, двамата оставиха раниците си. Йегер се обърна към Нарова и Алонзо.

— Продължавайте да пиете и хапнете нещо.

Нарова хвърли кос поглед на Алонзо.

— Типично за Йегер — каза тя. — Третира ни като малки деца.

Йегер се намръщи. По-скоро типично за Ирина Нарова.

Двамата с Раф тръгнаха нагоре само с най-необходимото — оръжия, компас и две манерки. Катереха се и ругаеха безмълвно, когато гнилата растителност и пръстта поддаваха под краката им. В подобни моменти винаги възникваше изкушението да използваш пушката си като бастун и да освободиш едната си ръка, за да се ловиш за клоните.

Но обучението го забраняваше. Оръжието винаги трябваше да е готово за стрелба, а не цялото в кал и растителност.

Като забиваше яките си кубинки в пръстта и прескачаше последните паднали стволове, Йегер приближи билото. Трябваше да се движат изключително предпазливо. Тук растителността оредяваше и под краката им се появи скала. Слънчевите лъчи къпеха терена с вечерната си светлина. Последното, което им трябваше, беше силуетите им да се очертаят на фона на небето.

Йегер продължи на четири крака, следван от Раф. Лазеха напред, очаквайки теренът да започне да се спуска от другата страна. Между тях и наркобазата, намираща се само на половин километър по-нататък, не би трябвало да има нищо. Намериха открито място между ниските дървета и се промъкнаха напред, като бавно повдигнаха глави.

Пред тях теренът рязко се спускаше надолу. Точно отпред имаше поляна, изсечена в гъстата джунгла — базата на „Лос Ниньос“. Две неща поразиха Йегер — първо, базата беше направо огромна, и второ, имаше доста използвана писта, минаваща покрай южния край на откритата площ.

Изгорени пънове бележеха местата на някогашните дървета, а пръстта беше оголена и изравнена за пистата, червенееше като някакъв белег в джунглата. На север се намираше самата база, която приличаше на гранично градче — покриви от гофрирана ламарина и кални улици. Две от сградите бяха огромни и приличаха на гигантски складове, спуснати с парашути в джунглата.

Йегер предположи, че именно там се произвежда и съхранява дрогата — там суровата паста от кока се преработваше в чист кокаин. След това се товареше на самолети, които политаха ниско към САЩ.

Несъмнено част от продукцията потегляше на изток през островите и Атлантическия океан към страните в Африка, където законите не се спазваха особено. Там трафикантите имаха транзитни пунктове, от които смъртоносният бял прах продължаваше на север към Европа.

Служителите на всички нива бяха продажни и никой не задаваше много въпроси. Онези, които го правеха, до един се прощаваха с живота си.

Загледан надолу към Додж, Йегер се надяваше тяхната участ да не е същата.