Беър Грилс
Ловът (58)

56.

Йегер се дръпна от окуляра на суифтскопа. Поставено на тринога и скрито от растителността, лещите на устройството бяха маскирани със ситна мрежа в цвят каки, която спираше отблясъците. Петдесеткратното увеличение позволяваше да се вижда идеално всичко, което се случваше долу.

Чувстваше задника си като парче лед. Краката му горяха, мускулите бяха на път да се схванат. Трябваше да се размърда малко в тази мразовита дупка, наречена наблюдателен пост и изровена в склона на планината, иначе рискуваше пръстите му да измръзнат. Трябваше обаче да избягва резки движения.

Бяха минали четиресет и осем часа, откакто бурята утихна. Цели четири дни бяха останали в онази снежна пещера в изчакване сляпата й ярост да отмине. Четири мъчителни дни, които потвърдиха онова, което бе чувствал на всяка мисия, в която беше участвал — че чакането е най-трудната част.

Преди цели шест дни бяха скочили от спуснатата рампа на самолета и бяха паднали на китайска земя. По-скоро сняг. Времето изтичаше, а все още нямаше и следа от пратката волфрам.

Когато се измъкнаха от снежната пещера, откриха, че всичко наоколо се е променило. Пред тях се издигаха призрачни снежни скулптури, сякаш някаква орда първобитни чудовища се бяха спуснали от планината и бяха замръзнали във времето. Между странните форми се виждаха големи участъци лед, разчистен от свирепия вятър.

Ландшафтът изглеждаше някак нереален. Всичко беше покрито със сняг. Дори прътите, които отбелязваха мястото на шейната, се бяха променили. Раф трябваше да ги срита, за да ги почисти, преди да се уверят, че шейната си е на мястото — само че погребана в снега.

Няколко еднообразни часа по-късно стигнаха крайната си дестинация и установиха наблюдателния си пост. С покрив от клони и тънка мрежа, в която бяха вплели клонки и растителност с малко пръст и сняг за допълнителна маскировка, постът се сливаше напълно с околния терен.

Човек можеше да застане направо отгоре му и да погледне няколкото сантиметра, разделящи покрива от каменистия склон, без да се усети какво точно вижда. И тъй като вътре цареше постоянен полумрак, обитателите му бяха напълно невидими.

На няколко десетки крачки зад поста, при самия хребет, започваше снегът. Там бяха изкопали втора, малко по-голяма пещера, чийто вход беше маскиран с алпийска камуфлажна мрежа. Тя служеше като място за почивка и команден център.

Бяха установили перфектна скрита позиция, от която да следят целта си.

И сега беше време да я заковат.

Храната им обаче беше на привършване. Както ставаше винаги при изчисляване на запаси. Йегер беше подценил количеството калории, необходими на човешкото тяло, за да не страда от глад и да остане топло при тези условия. Или по-скоро, при избора между допълнителна храна или допълнително оръжие, второто бе надделяло.

Жалко, че патроните не ставаха за ядене, както бе отбелязал кисело Раф.

Йегер усещаше как гладът гризе стомаха му. Но му беше достатъчен един поглед надолу — към целта, — за да разбере, че е постъпил правилно, като е предпочел огневата мощ пред храната.

Комплексът представляваше същинска естествена крепост и за да го ликвидира, един четиричленен отряд трябваше да е съставен от истински самоубийци.

Бяха разположили наблюдателния пост на самия край на снежната линия, където замръзналата белота свършваше, за да бъде заменена от голи скали и храсти. Отдолу в подножието на Ниенчен Тангла се врязваше дълбок пролом, в чийто далечен край започваше огромната шир на Намцо — Небесното езеро.

По дъното на пролома минаваше река Боки, виеща се и бурна ивица аквамарин, чийто поразителен цвят се дължеше на солите, носени от топящите се ледници. Притисната в стената на пролома, върху изсечена в скалата платформа, се намираше крепостта, която Йегер и хората му държаха под око.

Именно водата беше привлякла Камлер на това място и беше също причината, поради която китайските власти го бяха пуснали да се установи тук. По-голямата част от водите на Тибет се намираше в езера като Намцо, което беше солено. Солената вода не беше добра за пиене и почти не ставаше за напояване, тъй като бързо отравяше почвата.

Знаейки това и предвид растящите нужди на милиардното си население, китайците бяха започнали да допускат чужди инвестиции за пречистване на водата и за използването й като източник на енергия. Камлер се беше възползвал тутакси и им беше обещал истински чудеса на бреговете на Боки.

Първо, с докарване на водата от по-малките ледникови езера горе централата му можеше да произвежда електричество — оттук и гигантската сграда с турбини в планинския склон. Три масивни водни тръби докарваха вода от високите езера до пролома и я вкарваха в турбините, разположени в сградата.

Произведеното по този начин електричество в огромни количества — отиваше за основната цел на завода — обезсоляване. Премахването на солта от водата и превръщането и в годна за пиене беше ужасно скъпо начинание. Обикновено. Тук обаче електричеството беше направо без пари и Камлер беше обещал да използва най-модерни технологии за пречистването на водата.

А за китайците това беше Светият Граал в проучванията в тази област. Нищо чудно, че бяха посрещнали с разтворени обятия Камлер — а също парите и технологиите му.

Неотдавна Китай беше надминал Америка като страната, привличаща най-много чужди инвеститори. Камлер беше само един сред хилядите подобни бизнесмени.

Всичко това Йегер беше научил от материалите на Майлс. Сега, докато гледаше надолу към пролома и река Боки, той го виждаше с очите си. Заводът за обезсоляване се намираше точно до електроцентралата, а недалеч от него бе разположен жилищният комплекс. По всичко личеше, че той може да подслони поне двеста души — работници и охрана.

По-отдалечена и залепена за отрязаната отвесна стена на пролома беше основната цел — лабораторията. Целият комплекс беше ограден с двойна ограда от яка мрежа, върху която имаше бодлива тел. По периметъра й обикаляха патрули. Пазачите носеха пистолети, както подобаваше на цивилна охрана, но Йегер не се съмняваше, че разполагат и с по-тежко въоръжение.

Охраната беше твърде сериозна за цивилно предприятие, но същото се отнасяше и за много други, които бе посещавал. Комерсиалните проучвания бяха скъпи и винаги имаше опасност от промишлен шпионаж. Камлер спокойно можеше да посочи, че охранява инвестициите си, които в крайна сметка бяха от полза преди всичко за Китай.

Той имаше куп основателни причини да внася модерни технологии за пречиствателния завод и лабораторията. Черен път се виеше на изток покрай реката и свързваше комплекса с външния свят; именно по него Камлер очакваше своята най-нова молдовска пратка.

Някъде в лабораторията имаше недостъпна и строго охранявана територия с много ограничен достъп. Там, криейки се пред очите на всички, Камлер трупаше своя високообогатен уран.

И, както се страхуваха „Тайните ловци“, създаваше смъртоносните си ИЯУ.