Беър Грилс
Ловът (55)

53.

Казват, че времето е може би най-голямата опасност, с която можеш да се сблъскаш в планините на Тибет. И наистина, тази буря беше връхлетяла изневиделица, без никакво предупреждение.

В един момент Йегер водеше групата, ските му се плъзгаха по плътния сняг под ясното, обсипано със звезди небе. В следващия миг от запад задуха хапещ силен вятър и небето зловещо потъмня.

По площ Тибет е два пъти по-голям от Франция, но е едно от най-пустите и рядко заселени места на света, и правенето на прогнози за времето тук беше трудно. По принцип през по-сухите пролетни и летни месеци беше по-вероятно да попаднеш на прашни бури, отколкото на значителни валежи.

Съдейки по хапещия вятър обаче, времето щеше да стане мокро и студено.

Почти петдесет процента от населението по света зависи от прясната вода от ледниците на Тибет. Йегер беше прочел това в инструктажа на Майлс. Топящата се вода от Тибетското плато подхранваше реките, които напояваха по-голямата част от Китай и Индия. Когато на такава височина се вдигаше буря — Йегер и хората му се намираха на 5000 м над морското равнище, — тя падаше като сняг.

Точно като сега.

Вятърът се засили още повече. Не след дълго забиваше ледени иглички в откритите части по лицето на Йегер. Той спря, свали горните си ръкавици и смъкна надолу скиорската шапка, превръщайки я в бяла маска, която защитаваше по-добре лицето му от свирепите пориви. Останалите се събраха около него и последваха примера му.

С всяка минаваща секунда видимостта се влошаваше, вятърът се спускаше с вой от северните склонове на планините. Йегер бръкна в джоба на гърдите си и извади скиорски очила, за да защити очите си.

Раф приближи скритото си под маската лице към неговото.

— Точно това ни трябваше, шибана буря! — извика той и погледна към хребета. Той вече почти не се виждаше.

— Трябва да продължим — извика му в отговор Йегер. — Спрем ли в тази гадост, свършено е с нас. Трябва да се спуснем по-ниско…

Вятърът отвя последните му думи.

Той извади компаса от джоба си, ориентира се и даде знак на останалите да тръгват.

Продължиха напред през бурята. Зад тях вятърът за секунди заличаваше напълно следите им.

Бурята буквално ги погълна. Не след дълго едва различаваха собствените си ръце, вдигнати пред лицето. Беше ужасно дезориентиращо. Следенето на времето беше толкова трудно, колкото и поддържането на посоката. Пориви на вятъра със скорост 60–70 км/ч ги блъскаха и заплашваха да ги повалят на земята. На Йегер не му се мислеше как се справя Алонзо, чийто ред беше да тегли шейната.

Напредваха почти слепешком. Бяха се събрали наблизо, за да не се изгубят във виелицата. Температурата беше паднала до двайсет и пет градуса под нулата и бурята беше погълнала всичко. Имаха чувството, че са попаднали в търбуха на разбеснял се звяр.

Йегер вече не се съмняваше, че се намират в сериозна опасност. От мисия за търсене и унищожаване начинанието се беше превърнало в борба за оцеляване. Трябваше да намерят убежище. Колкото се може по-скоро. Без него щяха да се превърнат в замръзнали трупове, погълнати от свирепата буря.

Сети се за един жизненоважен урок, даден му от инструктора по военни действия в планински и арктически условия. Ако искаш да оцелееш, недей да се бориш с планината. А се научи да бъдеш гъвкав и да се приспособяваш към капризите на природата.

Опита се да огледа терена пред себе си, но накъдето и да погледнеше, всичко му изглеждаше едно и също. Напрегна очи през бялата пелена. Въздухът беше изпълнен с гневни снежинки. Сякаш се намираше в свят, състоящ се единствено от сняг и лед.

И вече беше измръзнал до кости.

Колкото по-студено му ставаше, толкова по-бавно сякаш работеха тялото и умът му. При подобни условия хипотермията убиваше изневиделица. Колкото по-бавен ставаше мозъкът, толкова по-малко вероятно беше намирането на път към спасението.

Опита се да се вземе в ръце. Беше се готвил да се бие с човешки враг — Камлер и хората му, — а не с природата. Трябваше обаче да се ориентира в това предизвикателство на живот и смърт и да се съсредоточи.

Докато продължаваше напред, борейки се с шибащите пориви на ледения вятър, той забеляза снежен рид от лявата им страна.

Йегер много добре знаеше, че снегът всъщност е един от най-добрите изолатори. Домовете на инуитите в Арктика се наричаха иглу и бяха в общи линии куполи, изградени от снежни блокове.

Той спря. Останалите спряха до него; лицата им бяха покрити с коричка сняг, дъхът им се кондензираше на дебели висулки върху предпазните им маски.

Йегер посочи към снежния рид.

— Време е да се разкараме от този вятър! — извика той. — Или копаем, или умираме.