Беър Грилс
Ловът (4)

2.

След като нагласи фуражката си, Камлер се обърна към човека до себе си, който беше в униформа на щабен сержант на СС. Той също не беше близнал и капка алкохол.

— Конрад, колата ми, ако обичаш. Веднага щом се взривят детонаторите, се махаме оттук.

Шарфюрер Конрад Вебер тракна с токове и се отдалечи с бърза крачка. Стар за ранга си — почти на възрастта на Камлер, — той никога не беше се женил и нямаше деца. Райхът, и по-конкретно СС, беше всичко за него. Заместител на семейство.

Камлер се обърна към планината, извисяваща се пред него. Първите синкави нюанси на утрото вече озаряваха небето и му напомниха за необходимостта планът да бъде приведен в изпълнение. Точно сега, в този час на вещици, малцина щяха да забележат експлозиите — не че беше особено вероятно да има някакви свидетели. Още преди дни Камлер беше наредил на войниците си да претърсят терена от всички страни и да го разчистят от случайно залутали се цивилни.

Зад себе си чу хрущенето на гуми по единствения черен път, който водеше до това затънтено място. Фарове с капаци, предназначени да ги скрият от евентуални мародерстващи нощни изтребители на съюзниците, пронизаха мрака.

Камлер се усмихна. Отлично — винаги верният Конрад седеше зад волана на щабната му кола.

Фаровете осветяваха мястото пред него и хвърляха дълги сенки. Гъста борова гора пълзеше по долната част на склоновете и правеше входовете на Тунел 88 — серия еднакви отвори от двете страни на планината — почти невидими. От всеки от тях излизаха жици.

Камлер изчака шофьора да паркира колата, забеляза как той оставя двигателя да работи, както му бе наредено. Шарфюрер Вебер беше добър човек и се бе доказал като напълно лоялен служител. Помежду им се беше установило негласно разбиране, инстинктивно съпричастие.

Жалко, като се имаше предвид какво предстои.

От мрака се появи ръка — шарфюрер Вебер му подаваше слушалката на полевия телефон.

— Господине.

Камлер я взе.

— Благодаря. Чакай в колата. Щом приключа разговора, тръгваме — по същия път, по който дойдохме.

— Слушам, хер генерал.

Вратата на колата се затръшна.

Камлер заговори в слушалката.

— Хер оберщурмфюрер, готов ли сте?

— Да, хер генерал.

— Отлично. Започнете, когато видите колата ми да спира в края на поляната. Но ми дайте време да сляза, за да видя с очите си славния спектакъл.

— Слушам, хер генерал. Разбрано. Хайл Хитлер.

— Хайл Хитлер.

Камлер отвори предната врата, седна на черната кожена седалка и даде знак на шарфюрер Вебер да тръгва. Двигателят „Хорш V8“ изръмжа гърлено и колата потегли. Минута по-късно, когато стигнаха мястото, където черният път навлизаше под дърветата, Камлер даде знак да спрат.

— Тук ще бъде добре.

Спусна излъсканите си ботуши на земята и се изправи, обърнат към стръмния склон. Първите лъчи на изгряващото слънце надникнаха зад планините на изток и озариха скалите пред него в златисто бронзово.

Камлер се облегна на вратата, като събираше сили за онова, което щеше да последва. Дебелият му кожен шинел се разтвори малко, разкривайки компактния „Валтер РРК“ в кобура на кръста.

Докосна го, както беше направил с фуражката си, за да се увери, че му е подръка.

Оставаше още малко.

Камлер отвори широко уста, като даде знак на шофьора да направи същото, и двамата есесовци се обърнаха към планината, зяпнали като риби на сухо. Дори на това разстояние трябваше да вземат предпазни мерки — взрив с подобна мощност можеше да спука тъпанчетата им.

Експлозията оправда всички очаквания на Камлер.

Серия взривове последва навън от началната точка на Тунел 88, детонаторите се задействаха с такава скорост, сякаш го направиха едновременно. Широката четиристотин метра скала буквално се стопи, превръщайки се в кипнала маса чакъл.

Целият склон сякаш се надигна за момент, докато се разпадаше в разпрашен гранит и камънак. Взривът изхвърли стотици тонове скална маса, която се понесе надолу като смазваща лавина.

Миг по-късно ударната вълна връхлетя двамата наблюдатели, като разлюля колата на ресорите й и задърпа пешовете на дебелия шинел на Камлер, преди да достигне гората зад тях. Почти веднага я последва звуковата вълна — невъзможен грохот и рев, който се понесе над тях и ги разтърси.

Накрая ревът утихна и Камлер се изправи. Силата на експлозията го беше накарала да приклекне — не че двамата с шарфюрер Вебер се намираха в опасност. Той изтупа шинела си от фината бяла прах, довята от взрива.

Погледът му не се откъсваше от планината. Когато прахта най-сетне започна да се разнася, Камлер откри, че се възхищава на гледката. Точно както беше възнамерявал, картината пред него приличаше на огромно скално свлачище, помело цялата страна на планината.

Тук-там се виждаха тъмночервени ивици, бележещи местата, където някаква богата жила минерали — най-вероятно желязо — беше откъсната от недрата и запратена по склона. Изкоренени дървета лежаха като разхвърляни кибритени клечки, смазани под тежестта на камъните. Но най-важното беше, че не се виждаше абсолютно никаква следа от комплекса тунели, скрит под стената от останки, както и от шейсетте млади мъже, погребани в него.

Камлер кимна удовлетворено.

— Добре. Тръгваме — обяви просто той.

Шарфюрер Вебер се настани зад волана и натисна клаксона. Камлер седна до него, хвърли последен поглед към покритата с прах местност и даде знак на щабния сержант да потегля.

Тъмната гора ги погълна. Няколко минути пътуваха мълчаливо, или поне в относителна тишина. Дори в този час в далечината можеше да се чуе грохотът на артилерия. Проклетите американци обожаваха да се перчат с военното си превъзходство над вермахта.

Вебер пръв наруши мълчанието.

— Накъде, хер генерал? След като излезем на главния път?

— Накъде наистина, Конрад? Накъде? — замислено отвърна Камлер. — Американците и англичаните са от едната страна, руснаците от другата. Къде могат да отидат двама есесовци?

Известно време Вебер сякаш се колебаеше как да отговори и дори не беше сигурен дали изобщо се очаква да го направи. Накрая явно реши, че трябва.

— При върколаците, хер генерал? Да намерим щаба им?

Много добра идея, Конрад — отвърна Камлер, докато се взираше в тъмните дървета. — Чудесно предложение. Разбира се, ако те имаха такова нещо. Щаб. Но подозирам, че такъв няма.

Шарфюрер Вебер изглеждаше озадачен.

— Но хер генерал, движение като на върколаците… Несъмнено…

Камлер погледна шофьора си. Младият мъж определено беше в отлична форма, така че трябваше да е внимателен.

— Несъмнено какво. Конрад?

Пръстите на Вебер се свиха по-плътно около волана.

— Ами, хер генерал, колко време могат да издържат нашите Kameraden под планината? Ще трябва да бъдат освободени. Изкопани. Както им обещахме.

— Не, Конрад. Поправка. Както аз обещах. Ти не си обещавал нищо.

Вебер кимна, без да откъсва поглед от пътя.

— Разбира се, хер генерал.

Пътят завиваше, за да прекоси каменисто речно корито. Шарфюрер Вебер трябваше да е по-внимателен тук, за да не спука гума или да не повреди ос.

Камлер се взираше с пронизващи очи в горския сумрак.

— Би ли спрял някъде тук, Конрад. — Усмихна се фалшиво. — Дори на генерал от СС понякога му се налага да пикае. — Той посочи речния брод. — Може би, след като стигнем от другата страна.

— Разбира се, хер генерал.

Запълзяха бавно напред, колата стенеше и подскачаше при всяко завъртане на колелата. След като прекосиха, Вебер спря и Камлер слезе, направи няколко крачки към гората, сякаш искаше да се облекчи на спокойствие.

Щом се отдалечи достатъчно, той извади пистолета от кобура и свали предпазителя. Беше готов.