Беър Грилс
Ловът (32)

30.

Додж се пресичаше от няколко пътя — ръждивочервени ивици, които свършваха в тъмната стена от дървета. В отсрещния край на единия от тях имаше открита правоъгълна площ с разкривени футболни врати. Подобно на хлапетата от цял свят, децата войници на Ел Падре имаха нужда да поритат топка след изпълнен с бачкане ден.

Йегер не пропусна джиповете, които бръмчаха по черните пътища. Подобни на пръчки фигури бяха натъпкани в колите. Нямаше съмнение, че повечето от тях са въоръжени. Като цяло прецени, че площта на базата е около един квадратен километър. Това беше сериозно начинание — тук се произвеждаше дрога в индустриални количества.

Но нима беше възможно Ханк Камлер да е тук, на такова затънтено и диво място? Или Рут? Просто не се връзваше. А и каква причина би имал Ел Падре да се занимава с трафик на уран? Подобно нещо бе съвсем различно от наркотиците.

Контрабандата на кокаин беше едно. Контрабандата на материал за ядрено оръжие си беше покана за куп нежелано внимание и неприятности. Ако Ел Падре се беше забъркал с обогатен уран, властите имаха абсолютно всички основания да изтрият това място от лицето на земята.

Предвид огромните пари, които очевидно се печелеха от наркотици, защо някой би поел подобен риск? Беше си чиста проба самоубийство. И за Йегер просто нямаше никаква логика, откъдето и да го погледнеше.

Промъкнаха се напред под прикритието на дърветата.

— Е, координатите бяха абсолютно точни — промърмори Раф. — Но проклет да съм, ако мястото не е огромно.

— Аха. Голям комплекс, за чиято работа и охрана са нужни няколкостотин души.

— Без да броим жените и децата.

Раф беше прав Йегер не беше пропуснал по-дребните фигури, тичащи по черните улици. Мнозина от нарко работниците бяха довели чук и семействата си. А както и двамата осъзнаваха, това усложняваше нещата — никой от тях не изгаряше от желание да започне битка, в която има риск под кръстосания огън да попаднат жени и деца.

Йегер огледа мястото, на което се бяха скрили.

— Позиции? Отбрана?

— Държат двама на постоянна стража, гледат на запад. Останалите са отзад и си почиват. Северният склон на билото е почти отвесен, така че никой няма да тръгне да ни атакува оттам. На изток е склонът, по който се покатерихме преди малко — никой няма да дойде по него, без да сме го усетили. На юг билото продължава на няколко километра. Това е основната заплаха.

Йегер кимна.

— Съгласен. Да вървим.

Колкото се може по-безшумно и бързо двамата тръгнаха надолу. Когато стигнаха подножието, последната светлина на деня угасваше и се сменяше с плътни сенки. Йегер набързо запозна останалите е положението, след което всички нарамиха раници и започнаха да се изкачват.

Скоро стана ясно, че Нарова има сериозни проблеми. Движеше се бавно и на два пъти падна, като първия път прегърна едно дърво, а втория се просна по очи и се удари в един камък.

Накрая, без да каже пито дума, Йегер успя да вземе автомата й и го даде на Алонзо, а самият той и Раф я подхванаха от двете страни и направо я помъкнаха нагоре по стръмния склон.

На Нарова изобщо не й хареса, че й се налага да приеме помощта, и не направи абсолютно никакъв опит да благодари въпреки факта, че цареше почти пълна тъмнина, когато стигнаха билото. Още няколко минути по склона и тя щеше да остане на него в непрогледния мрак.

Изпълзяха до мястото, което Йегер и Раф бяха избрали за основна база — наблюдателния им пост. Йегер набързо запозна Нарова и Алонзо с позицията им и ориентацията на базата на наркобандата.

— Определям МСП на седемстотин метра на изток, в подножието на склона, по който се качихме току-що — обясни той. — Ако ни ударят или се разделим, ще се срещнем там. — МСП беше място за спешно прегрупиране.

След като този въпрос беше решен, Йегер се свърза с щаба във „Фалкенхаген“. Той извади компактен военен сателитен телефон „Турая“ и написа кратко съобщение:

На позиция. Координати 183746. Засега нищо повече. Край.

Кодира съобщението с вградената програма за шифроване, като го компресира дотолкова, че да му трябва част от секундата, за да се предаде през сателита на орбита до мястото, където слушаше Питър Майлс.

Йегер живееше според принципа, че допускането е майката на всяко прецакване. Ако приемеха, че Ел Падре не разполага с оборудване за следене и локализиране на сигнали, това предположение най-вероятно щеше да им коства живота. Шефът на бандата въртеше наркобизнес за милиарди и можеше да си позволи да наеме най-добрите. Това беше и причината за предпазните мерки.

След като съобщението беше изпратено, разпределиха постовете. Йегер и Раф щяха да заемат позиция на мястото за наблюдение, а Нарова и Алонзо щяха да поспят. Колкото и да се опитваше да го скрие, беше очевидно, че Нарова е скапана. За разлика от нея коравият афроамериканец все още изглеждаше забележително свеж.

Такъв беше Алонзо — несломим. Щеше да наглежда Нарова, докато тя си почива.

Докато пълзеше напред, Йегер се замисли за състоянието й. Никога не беше я виждал такава — тя винаги изглеждаше здрава като скала. Вече започваше да се досеща какво й е струвала мисията в Дубай и последвалото измъкване.

Нямаше съмнение, че е понесла всичко това, за да докаже убеждението си, че Камлер е жив и планира хаос и масови убийства. И именно нейната смелост и дързост ги бяха довели тук, за да разкрият мрачната истина и да го спрат.

Ама че жена, помисли си Йегер.