Беър Грилс
Ловът (6)

4.

Наши дни

Откриването на Ерих Иселхорст се оказа детска игра.

Хайделберг, където живееше, беше очарователен немски град с богата история, доминиран от едноименния замък на върха на хълм. Тесните криволичещи улички и кафенетата по тротоарите на стария град помагаха много на Ирина Нарова да се спотайва, да се придвижва незабелязано и да дебне целта си.

Беше планирала набега си, както би планирала всяка военна операция. Наблюдаваше целта си дни наред, запомняше къде ходи, какви са всекидневните му занимания и прегрешения. Знаеше, че е жена от неговия тип — руса, синеока, стройна и в отлична форма, и ще привлече интереса му, особено ако намекне, че споделя неонацистките му възгледи.

В средата на четиресетте, Иселхорст беше необвързан и без деца. Може би тепърва му предстоеше да намери перфектната арийска Frau, която да споделя крайната му идеология и да е готова да си затваря очите за по-тъмните му дела. Съдейки по начина, по който той се държеше в момента, Нарова реши, че в мисълта му именно тя е въпросната жена.

Опита се да не потръпне, когато той я придърпа към себе си в таксито. За щастие, пътуването през гъстата гора покрай река Некар, основната артерия на Хайделберг, до дома му — модернистична постройка от стъкло и стомана с каменна облицовка, гледаща към реката, се оказа кратко.

Иселхорст живееше в най-скъпия квартал на Хайделберг и къщата сигурно му бе струвала малко състояние. Той обаче определено можеше да си я позволи и точно източникът на средствата му беше основната причина Нарова да избере да играе ролята на съблазнителка тази вечер.

Усети как гърдите му се надигат и отпускат, докато я притискаше към себе си. Нямаше съмнение, че се поддържа в добра форма. Висок почти метър и деветдесет, с гъста руса коса и с донякъде надменно поведение, той определено нямаше да бъде слаб противник.

Нарова го беше наблюдавала от скривалището си в гората как вдига тежести в домашния си фитнес салон. Отделяше на упражненията по цял час, като започваше точно в единайсет, след което излизаше на крос край реката. Движенията му бяха бързи, стабилни и енергични.

Тя беше десет години по-млада от него, но той тежеше поне с една трета повече от нея. Трябваше да го държи на разстояние, да удря силно и да не му дава абсолютно никакви шансове да я доближи достатъчно, за да й нанесе удар.

Нарова остро си даваше сметка, че този път действа напълно самостоятелно, без никаква подкрепа. Но все пак тя имаше едно важно преимущество пред противника си — Иселхорст беше погълнал значително количество алкохол, докато тя само се преструваше на пияна.

Опиянението й беше постановка.

Разбира се, можеше да сподели подозренията си с другите членове на „Тайните ловци“ — Питър Майлс, чичо Джо и Уил Йегер, неформалната група ловци на нацисти, която можеше да проследи произхода си до годините на войната. Съмняваше се обаче, че някой от тях щеше да й повярва.

Че Ханк Камлер може да е все още жив и да възнамерява да си отмъсти — въпреки че на пръв поглед всички доказателства сочеха противното. Нарова обаче беше сигурна, че синът на генерала от СС Ханс Камлер, може би най-влиятелната фигура в Третия райх след Хитлер, не е умрял толкова лесно.

Е, тази вечер щеше да стигне доста далече, за да го докаже.

Иселхорст се наклони към нея. Тя долови дъха му, миришещ на алкохол.

— Още малко остава… Ще видиш, че имам малко особен вкус към обзавеждането… леко носталгичен. Към годините от войната. Към времето, когато Германия е била наистина велика. Една държава, един народ. Надявам се, че няма да го намериш за отблъскващо.

Нарова събра сили.

— Точно обратното. — Тя го погледна в очите. — Хората още се страхуват дори да произнесат името му. Аз обаче намирам първоначалните стремежи на Хитлер за странно привличащи. — Замълча за кратко. — Всички знаем що за човек е бил той. Какво ни е завещал. Какви са уроците му за идните поколения. Дори днес можем да се учим от тях.

— Именно. Точно това исках да кажа — ентусиазирано отвърна Иселхорст. Говореше на английски и леко заваляше думите. Нарова още не беше показала, че владее отлично немски. Той въздъхна доволно. — Толкова се радвам, че се срещнахме — прошепна в ухото й. — Съдбата, боговете сигурно ни се усмихват.

— Я какъв безнадежден романтик си бил — подразни го Нарова.

— Може би. И ако изпаднем в настроение… Имам някои носталгични униформи… изключително дръзки и елегантни… — Думите му увиснаха многозначително във въздуха.

— Малко костюмиране? — Нарова се усмихна. — Ерих, палаво момче такова. Но защо не? Кажи ми, случайно да имаш пилотско яке като на Хана Райч? Това би било страхотно.

Пред онези, към които не изпитваше специална връзка, Нарова можеше да играе съвършено всякаква роля. Дори хамелеон не можеше да се сравнява с нея. Но не успяваше да измами онези, с които се чувстваше близка. Това превръщаше връзките й в предизвикателство. Но не и сега. Сега беше просто. Иселхорст беше от хората, които тя презираше от цялото си сърце, и тази измама не й струваше никакви усилия.

— Скъпа, не преставаш да ме изумяваш — промърмори Иселхорст, докато галеше косите й. Значи знаеш за Хана Райч? Господи, каква жена! Какъв пилот. Какъв герой на райха.

— Говориш така, сякаш си обсебен от нея. Или от паметта й. — Нарова се разсмя. — Но Ерих, имаш проблем. Днес тя щеше да е на сто и четири години. Да си влюбен в Хана Райч би било огромна загуба за мъж с твоята… потентност.

Иселхорст се засмя, но преди да успее да отговори, таксито спря сред дърветата пред дома му. Той имаше чистачка и икономка — древната фрау Хелингер, чието лице беше като издялано и сякаш щеше да се напука, ако случайно се усмихне, но Нарова знаеше, че в този час къщата ще бъде празна.

Беше наблюдавала от гората кога домашната му прислужница идва и си отива. Знаеше, че разполага с време до десет сутринта, когато тя щеше да дойде, за да се захване със задачите си за деня.

Иселхорст плати на шофьора и двамата тръгнаха към къщата.

Вътре всичко беше излъскан метал, гранит и дърво, с изчистени, минималистични линии. Но не това поразяваше всеки посетител, а картините и нацистките експонати по стените. Мястото приличаше повече на галерия или музей — може би дори светилище, отколкото на нормален дом.

Нарова се престори на изненадана. От скривалището си беше видяла някои от безценните картини, но не и портрета в цял ръст на Адолф Хитлер, който висеше в антрето. Поставен в тежка позлатена рамка, той представяше фюрера във великолепна униформа, застанал насред бойно поле, със строга и героична физиономия, загледан към далечния хоризонт.

Под него имаше черна свастика в златен кръг, със заострен връх в единия край и дръжка в другия; Нарова предположи, че е част от някакъв церемониален нацистки жезъл. Тя се обърна, сякаш беше напълно смаяна, и забеляза колко се забавлява Иселхорст, докато я гледа.

В един шкаф срещу портрета имаше обковано в сребро издание на „Моята борба“ — изпълнените с омраза брътвежи на Хитлер, записани в годините преди войната. Над него беше кацнал изваян от дърво орел с разперени криле и нокти, сякаш се канеше да грабне великия труд на фюрера и да го издигне победоносно в небесата.

От всичко това на Нарова внезапно й призля, но тя успя да сподави напъна си да повърне. Беше вътре. И се намираше тук, за да изтръгне най-тъмните тайни на Иселхорст.

Той посочи металното стълбище към дневната, която се намираше на горния етаж.

— След теб.

Докато се изкачваше по стъпалата, Нарова усещаше как погледът му се плъзга по фигурата й.

Нека гледа, спокойно си каза тя. Оставаше още малко.