Беър Грилс
Ловът (27)

25.

— Ще запалим пожара — обяви Камлер с блеснали от възбуда очи. — И в последвалия хаос и паника ще заграбим властта по всички начини, които планирахме. Ние в тази стая ще контролираме основната част от световните медии. Ще изпратим посланието още преди прахта да е започнала да се сляга време е за нов световен ред, който можем да осигурим единствено ние.

Камлер замаха енергично с ръце.

— Икономиката ще бъде в развалини. Ще покажем, че за изграждането на едно по-добро бъдеще е нужен железен закон и ред. И че можем да го наложим единствено ние, глобалното нацистко братство, фашизмът.

И цялото човечество — окървавено, замаяно, запратено в ужасна рецесия, ще бъде готово! Поне дясно мислещите хора ще бъдат готови. Посланието на либерализма и толерантността, посланието за равенството ще бъде разобличено като такова, каквото е — измама, ограбила арийците от рожденото им право.

— А мишените същите ли си остават? — настойчиво попита Фон Алвенслебен. Този човек определено беше упорит. Непрекъснатото му връщане към този въпрос ставаше дразнещо. Може би знаеше нещо.

— Да, Йозеф, както вече казах. Защо да са се променили?

— Кои са страните, които ще бъдат атакувани?

— Вече говорихме за всичко това — рязко отвърна Камлер.

— Страните? — продължи да натиска Фон Алвенслебен.

— Китай. Русия. Съединените щати. Великобритания. Франция. Канада. И за големия финал Израел. С удоволствие ви съобщавам, че основните ветрове ще се погрижат цялата страна да бъде покрита с радиоактивен прах. — Камлер се усмихна тънко. — Господа, с един замах ще завършим онова, което започна Хитлер.

— Това са седем страни, доколкото мога да броя — посочи Фон Алвенслебен. — Седем страни. Свещеното число е осем.

— Китай ще бъде ударен два пъти.

— Защо Китай?

— Американците и англичаните обичат да повтарят измислицата, че са спечелили войната. Още лъжи. Китай е страната, дала най-много жертви. Повече от двайсет милиона загинали. По същество китайците — заедно с руснаците — ни източиха кръвта. Затова ще се погрижим да си получат заслуженото.

— И целите си остават единствено политически, военни и икономически, нали? — продължи да упорства Фон Алвенслебен. — Няма да има масови убийства заради самите тях?

Камлер го погледна. Определено умът му сечеше.

— Точно така.

— Моля да ми изпратиш списък на целите. Всъщност, изпрати на всички ни.

— С удоволствие.

— А сега за сроковете — каза Фон Алвенслебен. — Има ли някакви проблеми около графика?

— Никакви. Всичко тече по план. Нанасяме удара на трийсети април, на годишнината от смъртта на фюрера. И с това доказваме, че не е загинал напразно. Тъкмо обратното, наследството му продължава да живее. Райхът ще възкръсне и ще победи!

— Но това е само след шест седмици. Сигурен ли си, че ще успееш дотогава?

— Да.

— Времето е изключително важно — обади се Борман с едва доловимо вълнение в гласа. — Това е шансът ни да поемем финансовия контрол преди политическия. Всичко останало следва от финансите. Борси, валутни курсове, фючърси — финансовата система ще оцелее. Можем да спечелим много, стига да знаем датата и часа на удара!

Камлер се усмихна.

— Именно. И ще спечелим, повярвай ми.

Това беше изключително рискована стратегия, която можеше да даде засечка. Тогава светът щеше да се понесе по спирала към мрачен хаос, от който можеше и да не се възстанови. А това означаваше край на човечеството. На цивилизацията.

Но каква истинска цивилизация беше останала, че да заслужава това име, запита се Камлер. Евреи, черни, мюсюлмани, азиатци, хомосексуалисти, инвалиди — всички те се надигнаха с падането на райха, за да станат перверзно равни на очевидните си господари.

Естественият ред на нещата беше преобърнат и това го вбесяваше. Измъчваше го. С две думи, всички предупреждения на Хитлер се бяха сбъднали и човешката раса, подобно на някаква чума, съсипваше природата. Така че кой се намираше в риск? Съвременният неестествен, изопачен ред не си заслужаваше да бъде спасяван.

За да си гарантира подкрепата на Kameraden, Камлер извади от джоба си лист.

— Тук ми се струва редно да припомня последните думи на фюрера — надуто обяви той, — написани само часове преди смъртта му. Цитирам завещанието му: „Тази война един ден ще остане в историята като най-славната и героична манифестация на борбата… Ще минат векове, но от развалините на нашите градове и паметници омразата към виновниците винаги ще продължи да се надига. Те са онези, на които трябва да благодарим за всичко това — международното еврейство и неговите помагачи!“.

В стаята се възцари благоговейно мълчание.

— „В никакъв случай не се отказвайте от борбата — продължи Камлер, — а я продължавайте навсякъде срещу враговете на Отечеството… Предаването на окръг или град е немислимо… Командирите трябва да бъдат ярък пример за искрено отдаване на дълга до смъртта си“.

Той замълча за по-голям ефект.

— Фюрерът е написал тези безсмъртни думи, докато руснаците са настъпвали само на петстотин метра от бункера му в Берлин, а хората му вече са били без никакви боеприпаси. Какво непокорство. Каква чистота на възгледите. Това, Kameraden, е нашето наследство. Това ни е заръчал да изпълним фюрерът.

Камлер ги изгледа един по един — Борман; Фон Алвенслебен; Барби; Айхман; Густав Хайм, сина на Ариберт Хайм, спечелил си прякора Доктор Смърт в концентрационните лагери; двамата братя Менгеле, синове на прочутия Ангел на смъртта. От всички тях получи тържествено кимане. Апелът му към паметта на фюрера наистина беше майсторски ход.

Прекъснаха срещата, за да се подкрепят, и Борман и Камлер се уединиха в един ъгъл.

— Какво е положението с онази Нарова? — попита Борман. В гласа му се долавяше тревога. — Тя ли беше в Дубай? Тя ли е по следите ни? По твоите следи?

— Не съм сигурен. Който и да е бил, действал е напълно професионално. Няма абсолютно никакви записи, по които да идентифицираме извършителя.

— А Иселхорст? Адвокатът. Смъртта му свързана ли е по някакъв начин? Трябва да е, нали?

— Ферди, прекалено много се безпокоиш. Накрая това ще те убие. — Камлер се усмихна едва-едва. — Но иначе да, смятаме, че двете неща са свързани. Онзи, който ни е шпионирал на срещата, по всяка вероятност е стигнал до нас благодарение на нашия злощастен — и много мъртъв юрист.

— Значи преследвачите отново са по петите ни? И ако е така, колко близо са до нас?

— Трябва да приемем, че е така. А това означава, че не можем да си позволим никакво забавяне. Никакви несъгласия. Затова двойно повече се радвам, че постигнахме твърдо съгласие.

— Така е, но… — Борман млъкна. — Ако бъдем принудени да извършим онова, което обсъждахме, ще се окаже ужасно скъпо, а и рисковано.

Камлер се вцепени.

— Тогава може би е време да бръкнете по-дълбоко в джобовете си. В края на краищата, вижте на мен какво струваха усилията ни. Намираме се на прага на окончателното решение. Накрая ще разполагаме със средства и власт, за които не сме мечтали и в най-разюзданите си сънища. Никоя цена не е прекалено висока за това.

— Разполагам със средства, които могат да станат… налични — призна Борман. — Но дори моите ресурси не са неизчерпаеми.

Камлер се усмихна.

— Не е нужно да са. Още малко остава, Ферди. Още малко.

Към тях се присъедини трета фигура. Направиха място на Фон Алвенслебен. Камлер — мозъкът, шефът на разузнаването Фон Алвенслебен и банкерът Борман — тези тримата формираха вътрешния кръг на Братството.

— Няма да е зле да не ги подценяваме — отбеляза Фон Алвенслебен. — „Тайните ловци“. Осуетявали са плановете ни и преди, не забравяйте.

— Така е. — Лицето на Камлер стана жестоко. — Ако усетим, че са прекалено близо, ще трябва да прибегнем до крайната санкция. Разполагаме с хора на място. Трябва да ги ударим там, където ще ги заболи най-много. Трябва да отрежем главата на змията.

— Трябва — съгласи се Фон Алвенслебен.

Камлер погледна Борман.

— Това е единственият начин. Независимо от цената и рисковете.

Малко неохотно, Борман кимна в знак на съгласие. Той беше банкер; знаеше, че цената ще се окаже космическа. Но същото се отнасяше и за печалбите, които щяха да пожънат, въоръжени с предварителна информация за онова, което предстои.

— Предупредете хората си да бъдат двойно по-бдителни — продължи Камлер, обръщайки се към Фон Алвенслебен. — Дори агенциите на врага официално да не правят нищо, това не означава кой знае какво. Те са хитри. Ще провеждат операциите си тайно. Под прикритие. Нареди на хората си да задават правилните въпроси на правилните места. Ако „Тайните ловци“ приближат прекалено много, ще ги ударим незабавно и без милост.

Фон Алвенслебен кимна.

— Разбрано.

И още нещо — обади се Борман. — За вътрешния ни човек. Не е ли време да го използваме? Той със сигурност трябва да знае колко близо са „Тайните ловци“.

— По принцип да — съгласи се Камлер, — но точно сега той е извън радара. Мисля, че е само временно. Ще ви уведомя. Тогава ще решим как е най-добре да действаме.

Час по-късно — не можеше да си позволи да се бави повече — Камлер излезе от главния вход на замъка Лауфен и се настани на задната седалка на черния мерцедес. Колата потегли, отдалечавайки се от величествената сграда с кули, която беше надвиснала над водите на Рейн, обгърната от гъста гора.

Позволи си леко да се усмихне. Беше си спечелил благословията на Kameraden.

Но те не знаеха, че плановете му са много по-големи…