Беър Грилс
Ловът (14)

12.

Нарова нямаше друг избор, освен да разчита на обучението си.

В град като Дубай — гъсто населен, с небостъргачи, високи технологии и буден денонощно — човек нямаше къде да се скрие.

Но Спецназ имаха принцип — във всяка мисия, по всяко време и навсякъде използвай всичко, което ти попадне. Сега тя си го припомни, докато събираше сили за онова, което предстоеше. Беше решила да се крие пред очите на всички.

Спомни си също и максимата на Уил Йегер, едно от малкото смислени неща, които бе казал, докато бяха работили заедно, когато не я дразнеше и не се правеше на глупак: „Провалиш ли подготовката, подготвяш провала си“.

Тя беше педантична в подготовката — или поне толкова, колкото можеше да бъде, като се имаше предвид с колко време разполага. Намирането на работно светлоотражателно яке и панталони не беше особено трудно за жена с нейните способности. Достатъчно беше малко купонясване, леко прелъстяване, доза рохипнол — силно упойващо вещество — и след това кражба на комплект работни дрехи.

Рутинна задача.

Като бонус, върху биещото на очи яке беше изписано името на сервизната компания „Браун, Смит и Хъдсън“, обслужваща сградата, която беше нейна цел.

Алпинисткото оборудване беше купила от местен магазин. И сега го носеше със себе си върху костюма имаше ремъци и навито въже, както и някои необичайни добавки, които щяха да й бъдат много полезни.

За обикновения наблюдател всичко това беше стандартна сервизна екипировка. Прибрала коса под оранжевата предпазна каска и с фигура, скрита от широкия костюм, тя изглеждаше безполова не можеше да се познае, че е жена, поне от разстояние.

А тя не възнамеряваше да позволява на никого да я доближи дотолкова, че да може да се вгледа по-добре в нея.

„Браун, Смит и Хъдсън“ имаха договор за външна поддръжка на кулата „Ал Мохаджир“. Тя далеч не можеше да се нарече най-високата сграда в Дубай, но все пак представляваше седемдесет и седем етажен високотехнологичен монолит от подсилено стъкло и стомана. Вътрешната сигурност беше отговорност на друга компания, но Нарова нямаше намерение да се появи на срещата, като влезе през главния вход.

Беше прекалено очевидно. Щеше да има твърде много охранители, които щяха да я спрат.

Това беше и причината да пристигне тук рано сутринта и да се качи с външния асансьор, с който работниците по поддръжката се изкачваха до горните етажи. Лесно беше успяла да измъкне от пияния работник кода за достъп до асансьора, особено като се имаше предвид увереността му, че Нарова е съгласна да мърсува с него на седемдесетия етаж.

Седемдесетият, защото той бе най-горният, до който стигаше асансьорът.

Последните седем етажа се издаваха навън и „Ал Мохаджир“ приличаше на цъфнало цвете. Кулата беше проектирана така, че горните етажи да хвърлят охлаждаща сянка върху по-долните. Освен това във вътрешността на цветето имаше огромна градина на покрива, включваща истинска гора от тропически папрати.

Отвън тези горни етажи, надвиснали над града, можеха да се достигнат само с катерене. Отначало Нарова смяташе просто да се престори, че почиства или проверява стъклото, като виси от другата страна на помещението, където трябваше да се проведе срещата.

Имаше обаче един проблем. Нуждаеше се от запис на гласа на човека, когото преследваше, за да е абсолютно сигурна.

Колкото повече изучаваше снимките на Иселхорст (беше прехвърлила няколко от телефона му на лаптопа си, за да ги разгледа на възможно най-висока резолюция), толкова повече се убеждаваше, че на тях наистина беше мъжът, когото търсеше. И в същото време той се беше променил. Малко, но достатъчно, за да не бъде разпознат лесно.

Нарова имаше добра представа как е постигнал тази хитроумна трансформация, но тя правеше разпознаването му донякъде по-трудно. Очите му — очите на убиец изглеждаха непроменени, но не можеше да е абсолютно сигурна. Тайната беше гласът му — каквото и друго да бе променил, гласовите му струни биха си останали същите.

А това означаваше, че трябва да го запише.

Нямаше начин да го направи през няколко сантиметра закален звуконепроницаем стъклопакет. Трябваше да влезе в помещението на срещата или най-малкото да вкара микрофон в него.

По принцип строгостта на охрана в „Ал Мохаджир“ намаляваше с височината. На партера тя беше направо като охраната на Форт Нокс — детектори за метал, подборна проверка на документи, скенери, обиск на влизащите и камери на всеки ъгъл. Качването в асансьорите беше също толкова трудно.

Но когато стигнеш седемдесет и седмия етаж, от всичко това не оставаше почти нищо. Философията като че ли беше, че щом си стигнал толкова високо, по подразбиране имаш пълното право да си тук.

И това беше причината за сегашния й план.

Нарова се пресегна от клетката на асансьора и прикрепи първото от двете вакуумни смукала към стъклото, като хвана здраво яката алуминиева дръжка между двете чашки. След като нагласи и двете, тя завъртя заключващите дръжки, които закрепваха устройството на място.

Създадени за строителните работници, вакуумните чашки позволяваха сравнително безопасно пренасяне на големи стъклени панели, което беше жизненоважно при строежа на сложен небостъргач. Военният елит обаче беше проявил типичното си успоредно мислене и бе осъзнал, че подобни устройства могат да бъдат много полезни за изкачване на иначе недостъпни сгради.

Нарова се пресегна по-нагоре, закрепи другите две чашки и ги изпробва дали издържат тежестта й. Всяко устройство беше проектирано да издържа натоварване от сто килограма; високата метър и седемдесет и пет Нарова тежеше малко под шейсет.

Закрепи още едно устройство на височината на бедрото си, като постави дръжката хоризонтално, за да я използва като стъпало. После се набра нагоре, докато не направи три точки на контакт със стъклото краката на долното устройство и тънките катерачески примки, които беше прокарала през дръжката на средните чашки, поддържаха тежестта й. Тя взе последното устройство, пресегна се колкото можа по-нагоре и го закрепи.

После внимателно се прехвърли над бездната.

Идеята беше проста — двете чашки в средата поемаха тежестта й, докато стъпваше на долната дръжка. След това се повдигаше нагоре и напред, пресягаше се максимално и закрепваше горните чашки. После прехвърляше тежестта си върху тях и преместваше долните.

И след това повтаряше упражнението.

Катеренето отнемаше време и изискваше да се движи спокойно и ефективно, като оставяше краката и чашките да вършат основната работа. В противен случай щеше да се измори бързо.

По този начин тя запълзя нагоре по стъклото, като внимаваше да не закача обемистата екипировка, която беше закрепила на гърдите си, за да има лесен достъп до нея. На гърба си носеше по-малка раница, но ако всичко минеше по план, тя нямаше да й е нужна. Стъклената стена се издаваше навън под ъгъл от трийсет градуса. Изкачването на седем етажа — може би около трийсет метра — под такъв ъгъл беше много изтощително.

Но беше осъществимо, ако намереше подходящото темпо и пълзеше нагоре като някакъв гигантски паяк.