Беър Грилс
Ловът (46)

44.

Йегер и Нарова се върнаха в оперативната стая. Помежду им цареше неловко мълчание.

Никой не попита какво е станало отвън. В известен смисъл нямаше значение. Важното беше, че времето изтичаше — за всички.

Колкото се може по-набързо Майлс разказа на Нарова за обажданията на Фалк Кьониг.

— Проследихме телефона му до отдалечена част на китайските Хималаи. Положението с Китай е малко деликатно, но успяхме да си осигурим образи с висока разделителна способност. Мислим — поне имаме сериозни подозрения, — че това може да е новата оперативна база на Камлер.

— Защо там? — моментално се поинтересува Нарова, която отново се беше съсредоточила стопроцентово.

— Защото мястото притежава всички предимства. Отдалечено е. Недостъпно. Самодостатъчно. Но най-вече, защото осигурява съвършено прикритие. На подобно място можеш да събереш армия или да построиш куп ракети с ИЯУ, без никой да разбере. Ще ви пратя снимките и ще разберете какво имам предвид.

— Въпрос — намеси се Йегер. — Защо му е на Фалк Кьониг да звъни от мобилен телефон, за който няма начин да не знае, че се издирва? Ако е с баща си, който е най-търсеният човек на света, какво го кара да наруши мълчанието?

— Точно там е работата — отвърна Майлс. — Не смятаме, че се опитва да се крие. А че иска да бъде открит.

— Мислиш, че го държат против волята му ли? — попита Нарова. — Че е пленник на баща си?

— Подозираме нещо такова. Звъня в продължение на една нощ. Смятаме, че може да се е случило нещо, което да му е позволило да се обади, но само за кратък период.

— Номерът е свързан с карта, за която той знае, че се издирва — вметна Йегер. — Че може да се проследи. Използва я само една нощ, когато има възможност. А на сутринта отново замлъква.

— Горе-долу нещо от този род, да — потвърди Майлс. — Но няма как да сме сигурни. Напълно възможно е да се е помирил с баща си. Да е в съюз с него. Обажданията спокойно може да са примамка или опит за засада.

— Малко вероятно — възрази Нарова. — Доколкото познавам Фалк. И баща му.

Йегер я изгледа.

— Очаквай неочакваното. Ден първи, урок първи.

— Правя го. Но също така се доверявам на инстинкта си — отбеляза Нарова. — Повярвай ми, това е вик за помощ.

— Направихме тройна проверка на местоположението — прекъсна ги Майлс. — Единственият начин да сме сигурни, че това е новата база на Камлер, е да ви пратим там. Искаме да отидете колкото се може по-скоро. По този начин, когато доставят примамката, ще сме сигурни, че тя е на точното място, преди да задействаме експлозива.

— Кога тръгваме? — попита Йегер. — И как? Пекин е доста далече оттук.

— Възможно най-скоро. Почти няма как да забавим отлитането на самолета от Додж. Брукс изпрати към вас един „С-5 Галакси“. Ще се срещнете с него във военновъздушната база „Афонсос“ и заминавате направо оттам.

— Ясно. — Йегер погледна останалите. — Разбрано.

— И още нещо — добави Майлс. — Отивате на задгранична мисия в Китай, а това е изключително деликатна операция. Трябва да достигнете крайната си дестинация по възможно най-незабележим начин. Не забравяйте, че говорим за Китай с неговите първокласни системи за проследяване и наблюдение. Наистина бързаме, но не прецаквайте работата, докато сте на китайска територия.

— Прати ни разузнавателните снимки — помоли Йегер. — Ще измислим нещо.

— Ще ги имате — обеща Майлс. — И едно последно предупреждение. Засякохме признаци, че Камлер и хората му може би знаят, че сме по петите им. Нарова остави подписа си с мисията в Дубай. — Той замълча за кратко. — Вземете всички предпазни мерки. Не подценявайте Камлер. Притиснат е до стената, а това го прави двойно по-опасен. Погрижете се ловците да не се превърнат в дивеч.

Събрани около лаптопа на полковник Евандро, Йегер, Нарова, Раф и Алонзо разгледаха изпратените от Майлс сателитни снимки. Онова, което порази най-силно Йегер, бяха безкрайните планини, снегът и ледът. И най-вече снежните полета. Огромни, хълмисти, замръзнали, покрити с блестящо бяло.

Да пресечеш границата по подобен терен беше невъзможно за времето, с което разполагаха. Да скочат с парашути или да пристигнат с хеликоптери също не ставаше, защото това беше най-наблюдаваното и пазено въздушно пространство на планетата. И тогава му хрумна идея. Беше рискована — безумно рискована, — но можеше и да проработи.

Той се обърна към Раф.

— Друже, помниш ли онова учение в Антарктида? Преди години. Положението между нас и аржентинците беше напечено. Правителството реши, че може да се стигне до сблъсъци между нашите и техните екипи в Антарктида.

— Аха. Едва не си счупих крака там.

Йегер посочи сателитните снимки.

— Е?

— Беше учение. Тренировка. И знаехме колко е дълбок и плътен снегът.

— Да, но само погледни тези навявания. Брукс задължително има хора, които могат да ги разгледат по-отблизо. И да ни ориентират.

— Трябва ни дискретна база някъде по границата замислено рече Раф. И да стигнем до нея по въздух с нещо, което не оставя следа. — Той замълча за момент. — Предизвикателството е адски голямо и нямаме време за издънки.

— Някакво по-добро предложение?

Раф се загледа в снимките.

— Майната му. Не е по-смахнато от твоя „Ангелски прах“.

Йегер се усмихна.

— Да, а и просяците не могат да имат претенции.