Беър Грилс
Ловът (19)

17.

Нарова не откъсваше очи от малкия екран. Говорещият беше мъж на средна възраст с орлово лице, нос като клюн и очи, горящи от фанатизъм и вродена жестокост. В погледа му имаше свирепата настървеност на човек, полудял от власт.

Винаги става дума за власт, напомни си Нарова. И този определено беше целта й. Сивия вълк — мъжът, който нямаше да спре пред нищо…

Онзи, с когото той разговаряше, беше по-млад, мургав и як; приличаше на войник, макар че в момента беше облечен в елегантен костюм. Като че ли не се чувстваше много удобно в него.

Мъжът сви рамене.

— Потърсих го на мобилния му телефон по-рано сутринта. Някаква жена ми отговори.

Другият го изгледа кръвнишки.

— Жена? Какво прави с жена в Дубай? Той не е женен. Няма секретарка. Работи сам. Гъвкав е. Дискретен. Точно затова го наехме. И най-важното, дадени са му изрични инструкции.

По-младият въздъхна.

— Знам. Реших, че просто някаква жена е вдигнала телефона. Тук е Дубай. Знаете как е.

— И какво каза онази жена? — остро попита по-възрастният, без да обръща внимание на подхвърлянето му.

— Че са попаднали в задръстване. И че вероятно ще закъснеят с двайсет минути.

— Какво стана с адвокатската точност? — недоволно промърмори по-възрастният. Той направи видимо усилие да овладее раздразнението си. — А кога ще дойдат юристите на другата страна?

— След петнайсетина минути. Там някъде.

Нужен ли ни е Иселхорст? Мисля си, че случаят е приключен. Ако закъснее, ще започнем без него.

— Юристите са посъветвали фондацията да подпише. Заплахата от съдебно дело ги е накарала да вземат това решение. Както и лошата реклама. Пък и очевидно благотворителните организации винаги постъпват така, както кажат юристите.

— Ха! Лоша реклама. Хонорари за седемдесет години за литературния шедьовър на фюрера, а те искат да пропилеят парите точно за нещата, които той ненавиждаше расова хармония, права на бежанците, културно разбирателство! Пълни глупости. Заслужават цялата лоша реклама, която получават. — Той отново изгледа кръвнишки събеседника си. — И тъй, имаме ли нужда от Иселхорст? И от онази жена?

— Вижте, господине, не мисля, че ще я доведе на срещата.

По-възрастният присви очи.

И по-добре да не го прави. — Пауза. — Това ново развитие на нещата не ми харесва. Да замесва жена. Възможно ли е наистина да е толкова тъп? Разбери коя е тя. И затегни охраната. Никой да не припарва до тази стая. Ясно?

— Тъй вярно.

По-младият излая заповеди в микрофона си, закрепен дискретно на ревера. От серията отговори беше ясно, че има хора из цялата сграда.

Мъжът вдигна очи.

— Готово.

— Добре, имаме десет минути за убиване. Кажи ми за другата работа. Всичко по план ли върви?

— Коя друга работа, господине. В момента сме доста… заети.

— Молдова, естествено! Какво друго?

— Всичко е уредено. Очакват само последното плащане.

Лицето на по-възрастния се разведри.

— Отлично. А каналът? И той ли е уреден?

— Да. Колумбийците са готови да поемат пратката. Авиокомпанията на Баут с готова да я достави по план.

— Добра работа, Владимир. Впечатлен съм.

Нарова присви очи в кабинката. Владимир Установ — беше предположила, че е той.

Установ командваше отряда, който беше преследвал Йегер и хората му през половин Амазония, когато започнаха да издирват Камлер. Беше се показал като корав и безмилостен изпълнител със садистични наклонности. Нарова и Йегер бяха атакували базата му и бяха ударили него и наемниците му със смъртоносен газ, но той някак беше успял да оцелее.

Кажи ми — продължи по-възрастният, — защо продължаваш да я наричаш авиокомпания на Баут? Американците го пратиха на топло преди няколко години.

— Много просто. Той беше герой за руския народ. И си остава такъв. За нас си остава авиокомпанията на Виктор Баут, в негова чест.

По-възрастният се изсмя.

Баут! Стана прекалено прочут за собственото си добро. Яхна прекалено силно вятъра. Повярва в мита за собствената си неуязвимост. Търговците на оръжие трябва да летят под радара. Както и всички ние.

По-младият отново сви рамене.

— Такива са американците. В един момент са най-добрите ти приятели, а в следващия те тикват зад решетките. Никаква чест няма у тях. Никаква лоялност. Интересуват се единствено от пари и власт.

А онзи едрият? Английският дръвник? Какви са новините за него?

— Положението в Австрия е в общи линии уредено. Остава да се погрижим за някои дребни неща, след което рудата ще поеме на път.

— Добре. Не го харесвам, да знаеш. Англичанин е, което е достатъчна причина. Но може да е… полезен.

— Така е.

По-възрастният погледна нагоре и затърси с поглед.

Тази стая проверена ли е? Сканира ли я?

— Да, господине.

— Кога?

— Снощи.

— А тази сутрин?

— Тази сутрин не.

— Направи го. Онази „женска“ история не ми харесва. Прави ме още по-недоверчив.

По-младият стана, издърпа един сак изпод масата и извади от него малко ръчно устройство — скенер за търсене на бръмбари и други подозрителни електрически сигнали. Включи го и пристъпи към най-близката стена.

Зад нея Нарова се напрегна. Малката й камера почти не изразходваше енергия и тя се съмняваше, че скенерът ще я засече. Пробитата в стената дупка я безпокоеше.

Тя гледаше как скенерът се движи напред-назад по стената, като приближаваше мястото, където беше камерата. Установ се канеше да продължи, но изведнъж спря. Нещо беше привлякло вниманието му.

Той погледна към масичката до стената. На нея бяха подредени бутилки минерална вода и чаши, както и кани с кафе. Всичко изглеждаше наред, но нещо го беше смутило.

Той протегна ръка и прокара пръсти по полираното дърво. По него имаше нещо бяло — гипсов прах. Пресен, доколкото изглеждаше. Той взе една чаша и я огледа. Беше чиста. Гипсът беше паднал, преди да донесат подносите с питиетата.

Установ погледна нагоре и затърси по стената.

От другата страна Нарова не смееше дори да си поеме дъх. Не пропускаше нито едно негово движение. Видя как погледът му се спира право в камерата, сякаш гледаше самата нея. Физиономията му се промени. Ръка посегна към Нарова.

Тя моментално дръпна оптичния кабел и напъха устройството в джоба си. После освободи резето на вратата и изскочи навън. Зад себе си чу гърлен вик, последван от оглушителни изстрели в стената там, където беше седяла допреди малко.

Нарова се втурна към края на помещението. Отвън по коридора се разнесе тропот. Тя стигна последната кабинка, зави наляво и се хвърли към прозореца. В същото време вратата на тоалетната се отвори с трясък и една набита фигура стреля в дъга в нейна посока.

Нарова скочи напред.

Ръцете й докоснаха прозореца и срязаното по-рано стъкло отлетя. Секунди по-късно тя летеше във въздуха.

Имаше 330 метра падане и бързо набираше скорост. Заповяда си да се успокои и да брои секундите. Веднъж беше скочила с парашут с Йегер от 75 метра, което беше нищожна част от сегашната й височина. Но все пак трябваше да го направи правилно.

Стигна 240 метра и дръпна въжето на парашута на гърба й. Фината коприна изпълни небето над нея и рязко спря падането й. Нарова беше взела компактен спортен парашут, предназначен за бързо, но управляемо спускане — идеален за маневриране между небостъргачите на Дубай.

Най-важната й задача беше да се отдалечи максимално — и по възможност зад някой небостъргач — от стрелците, които вече се бяха струпали край прозореца високо горе в „Ал Мохаджир“.

Вторият й приоритет беше да лети.

Трябваше да измине достатъчно разстояние, за да избегне охранителите, които в момента сигурно тичаха презглава към изхода на кулата, за да я пипнат. Но Нарова се беше подготвила за това. Знаеше къде може да се приземи сравнително безопасно. Беше си избрала едно празно място, където щеше да остане относително незабелязана.

Както винаги казваше Йегер, провалиш ли подготовката, подготвяш провала си.

Сега всичко се свеждаше до надпреварата със стрелците на Сивия вълк.

Зави наляво, като направи няколко бързи завъртания, преди да използва набраната скорост, за да завие покрай най-близката сграда. Щом попадна в сянката й, разбра, че е извън огневата линия на преследвачите си.

Усети ужилване в десния прасец и погледна надолу. С изненада видя, че флуоресцентният й крачол е разкъсан и от крака й тече кръв. Беше ранена. Или се беше порязала от стъклото, докато скачаше, или Владимир беше успял да я улучи.

Приливът на адреналин беше толкова силен, че не бе усетила нищо. Дори сега почти не изпитваше болка. Странен факт, но прагът на болка на Нарова не беше нормален. Всъщност повечето неща у нея не бяха особено нормални. Болката сякаш просто не я притесняваше. Нарова така и не успяваше да разбере как болката може да причинява такова страдание на другите.

Мислено си отбеляза да направи нещо за крака — да спре кървенето.

Но първо трябваше да лети като вятъра и да се приземи успешно.