Беър Грилс
Ловът (60)

58.

Раф и Алонзо се заеха да поставят експлозивите. Взривяване — това беше по тяхната част.

Изчакаха падането на нощта, преди да поемат на запад, като се движеха покрай линията на снега, докато стигнаха точката точно под мястото, където тръбите излизаха от захранващото езеро. Двамата клекнаха до масивните тръби, стигащи до раменете им. Ревът на водата в тях достигаше до ушите им.

Силата на течението и полученото от него триене беше такава, че затопляше стоманените повърхности, по които нямаше абсолютно никакъв сняг и лед. Тръбите се виеха надолу като гигантски змии, проблясващи на лунната светлина.

Раф и Алонзо се спуснаха малко надолу, като проверяваха мястото, където тръбите се извиваха на ръба и се спускаха под ъгъл седемдесет градуса към електроцентралата. Ако бъдеха скъсани тук, те щяха да сочат право към сградата на около сто и петдесет метра под тях, подобно на три цеви на гигантски пушки.

Двамата извадиха връзките насочен взрив от раниците си. Всяка се състоеше от блокчета използван от НАТО пластичен експлозив 4, или съкратено PE4, предпочитан инструмент за подобни диверсии. С цвят на глина и с характерна миризма на масло експлозивът приличаше на тесто.

Той можеше да се реже и оформя, човек можеше да скача и дори да стреля по него, без да чуе нищо повече от пльок. Но ако задействаш пъхнат в него малък заряд — детонатор, — се получаваше едно истинско бум.

Раф нагласи първия заряд около най-близката тръба. Усещаше я как трепери от напрежение, докато водата се носеше в нея с огромна скорост. След това повтори упражнението с другите две тръби и свърза трите заряда с общ фитил.

Фитилът беше нагласен за шейсет секунди, оставяйки на заложилия го време да намери прикритие. С експлозивната си скорост от 7500 метра в секунда заряд PE4 можеше да помете всичко по пътя си. Задействаха ли се детонаторите, тръбите щяха да са история.

След като заложи експлозивите, Раф се върна при Алонзо. Нощта беше ясна и тиха, и като че ли нищо не помръдваше по снежните полета горе или долу в пролома.

— Има ли нещо? — шепнешком попита Раф.

— Нищо — отвърна Алонзо, без да престава да дъвче дъвката си.

В ръцете си едрият американец държеше автомат „Колт С7 Диемако“ с монтиран под цевта 40-милиметров гранатомет. С малкото си тегло, безкомпромисна точност и огнева мощ, тази комбинация беше единственият избор за подобна мисия. Всички бяха избрали нея — с изключение на Нарова.

Както и можеше да се очаква, тя бе настояла за своя верен „Драгунов“.

Готов съм да убия за една бира промърмори Алонзо.

Раф духна в дланите си, облечени в дебели ръкавици.

— Бира ли? Прекалено е студено, друже. На мен ми дай един „Биг Мак“ и горещ шоколад.

Раф погледна творението си. Докато местеше поглед от един заряд на друг, той си представи унищожителната вълна, която щеше да се понесе надолу след скъсването на тръбите.

Силно се надяваше жената на Йегер да не е някъде долу. Всъщност се съмняваше да е там. Според Раф, Рут най-вероятно се беше свряла в някакво свое смахнато убежище. Няколко седмици насаме и шанс да подреди нещата в главата си. Това беше по-вероятно, отколкото да избяга тук, при Камлер.

Но все пак изобщо не завиждаше на положението, в което се намираше приятелят му.

Вярно, по време на наблюдението не бяха зърнали и следа от Рут. Дори помислиха за разузнаване от близко разстояние, за да са сигурни. В крайна сметка обаче решиха, че рискът да компрометират мисията е прекалено голям, а не можеха да си го позволят. Заради когото и да било.

Раф и Алонзо се заеха с последната си задача — маскирането на експлозивите. По склоновете на пролома растяха ниски дървета и храсти. Двамата пръснаха нападали клонки над творението си, докато не го скриха напълно, след което тръгнаха обратно към наблюдателния пост.

Беше полунощ на третия им ден над леговището на Камлер. Очакваха троянският им кон — волфрамовата бомба — да пристигне всеки момент. Брукс я следеше изкъсо с проследяващото устройство и се очакваше да пристигне през следващите двайсет и четири часа.

Раф и Алонзо се върнаха на поста в три след полунощ китайско време. В Германия — във „Фалкенхаген“ — беше седем вечерта и Майлс ги беше уверил, че ще бъде денонощно на разположение. Време беше за новините, които всички очакваха с нетърпение.

Раф смени Нарова като наблюдател. Тя се върна в пещерата за почивка, да се опита да поспи. Алонзо отиде с нея. През последните четиресет и осем часа караха на половин порции и гладът гризеше стомасите им.

Раф погледна към Йегер, който гледаше през окуляра.

— Нещо ново, друже?

Йегер вдигна ръка, за да го накара да млъкне. Беше се съсредоточил стопроцентово върху това, което виждаше през лещите. Раф напрегна слух. Стори му се, че чува боботене на дизелов двигател някъде в долината.

Наблюдателният уред, който използваха, имаше 82-милиметрови лещи, които осигуряваха засилено предаване на светлина. В общи линии, той представляваше невероятно добър уред за нощно виждане при наличие на лунна светлина.

Биноклите за нощно виждане, които използваха инфрачервения спектър, за да показват образ в тъмното, вършеха работа, но самите те излъчваха характерна светлина. А това не беше желателно, когато си се скрил в наблюдателен тост над вражески обект.

— Виждам нещо — каза Йегер. — Дванайсет души, въоръжени с автомати. Качват се в два джипа. Товарят торби оборудване. Изглежда, че хората на Камлер си организират малка експедиция донякъде.

— До „Теско“ — промърмори Раф. — Мюслито им е на привършване.

Йегер се усмихна.

— Не, друже. Ще поръчат китайско за вкъщи.

Чувство за хумор — основата на британските елитни части.

Умреше ли то, по-добре да си събираш нещата и да се изнасяш.