Беър Грилс
Ловът (40)

38.

Професор Пак Вон Канджон вдигна пръчиците, които лежаха до компютъра му. Пред екрана прелетя муха. В лабораторията беше топло, а професорът трябваше да убие няколко минути, преди г-н Камлер да пристигне и пословичното лайно да уцели вентилатора.

Щракна с пръчиците във въздуха към мухата в опит да я хване и смачка. Старата китайска поговорка гласеше: „Който може да хване муха с пръчици, може всичко“. Професор Пак Вон Канджон не би отказал подобен късмет точно сега. Отново щракна нервно с пръчиците.

Запита се какво ли зловредно подреждане на звезди е имало в нощта, когато се е родил. Определено никой не заслужаваше късмет като неговия.

Беглец от пълния ужас и безумието на Северна Корея, той имаше чувството, че е служил цял живот на един побъркан на тема ядрено оръжие Славния лидер на Северна Корея, — само за да го смени с друг.

Разбира се, примамката бяха парите. Нима винаги не са те? Ако парите са добри, хората са способни да оправдаят едва ли не всичко.

В повечето случаи.

Отначало го обсипаха с богатства, които му се видяха като истинско чудо. Прекалено хубаво, за да откаже. А сега, както се казваше, беше нагазил прекалено навътре. Направо се давеше.

Построяване на импровизирано ядрено устройство — отначало това беше детска игра в сравнение със задачата, която беше натоварен да изпълни в ядрената програма на Северна Корея. Но после шефът му реши да промени нещата — да измени плана като акт на самопровъзгласен гений. Навярно в резултат на високомерие.

И тази промяна направи работата на професор Пак Вон Канджон много по-трудна.

Камлер беше добавил немислими неща в проекта. Професорът беше експерт по атомни оръжия, а не по атомна енергетика. Беше се опитал да обясни разликата, но шефът му не пожела и да чуе. Не — или неговото, или да хваща пътя, а професор Канджон не си правеше илюзии за мрачния и кървав край, до който можеше да го отведе въпросният път.

Разбира се, на теория всичко изглеждаше много добре — удряш атомна електроцентрала, за да предизвикаш ядрена катастрофа. Чудесно на хартия. Ефектът на пружината. Използваш запасите уран на електроцентралата, които да умножат разрушителната мощ на взрива на ИЯУ, да не говорим за радиационното замърсяване. Увеличаваш рязко страха и броя на жертвите.

Професор Канджон нямаше много причини да скърби за предстоящите загуби на човешки живот, които несъмнено щяха да са неизчислими. Доколкото знаеше, мишена бяха онези, които се бяха подиграли и обезсилили неговата някога велика страна. Родината му. Защото в сърцето си професорът винаги щеше да си остане горд севернокореец.

Те се присмиваха открито на Славния ръководител на страната му, известен също и като Великия първи другар. Слънцето на комунистическото бъдеще и Баща на народа. Подигравателно го наричаха Дребосъка с ракетите. Ким Тлъст Трети и дори Ким Тлъст Тлъст Тлъст.

Е, това вбесяваше професор Канджон. Онези, които омаловажаваха така родината му, трябваше да си платят. Заслужаваха го.

Защо да помръдва пръст, за да ги спаси?

Да, идеята на шефа му беше хитра. Много хитра. На теория. На практика обаче нещата не ставаха по този начин, най-вече защото той, професор Канджон, беше оплескал изчисленията или поне беше сигурен, че го е направил.

Беше приел, че за да причини разтопяване на реактора на атомна електроцентрала в страна от Първия свят, трябва да преодолее същите предпазни мерки — щитове — като в стандартна севернокорейска централа.

Грешка. Всъщност бе необходим достатъчно високообогатен уран, който да мине през два пъти по-дебела защита, а това в общи линии изискваше два пъти по-голяма разрушителна мощ. Което пък означаваше не по двайсет килограма на устройство. О, не. По четиресет. Сега професор Канджон смяташе, че е нужен четиресет килограмов заряд, за да предизвика разтопяване на реактора на атомна електроцентрала във Великобритания, Франция или САЩ.

Конкретните причини защо бяха изключително сложни. Прекалено сложни, за да ги обяснява на шефа си. Трябва цял живот да си се занимавал с ядрена физика, за да започнеш да разбираш сложните теореми, които се използваха тук. А ето че всеки момент шефът му, г-н Ханк Камлер (беше се опитал да използва друго име, г-н Хелмут Крафт, но професор Канджон беше прекалено умен и отдавна се бе досетил за истинската му самоличност), щеше да влезе в лабораторията и да иска резултати.

Меко казано, професорът не очакваше с нетърпение тази среща. Щракна отново с пръчиците във въздуха. И отново пропусна.

Зад него бръмчаха гигантски 3D принтери. Равномерният им шум му действаше донякъде окуражаващо. Те изпълняваха цифровите планове, въведени от професор Канджон, и изграждаха пласт по пласт компонентите, необходими за смачкването на две десеткилограмови парчета високообогатен уран едно в друго.

Тъй като новите изчисления изискваха четиресет килограмово устройство, трябваше да промени съответно и принтерите. Не беше кой знае каква драма. Малко настройки тук и там, нищо повече.

Не промяната на компонентите тревожеше професора. А как ще обясни всичко на Камлер. В края на краищата, три двайсеткилограмови устройства вече бяха заминали и вероятно беше невъзможно да ги поиска обратно.

Беше изпитал раздразнението на работодателя си по-рано по телефона, когато се беше обадил, за да признае грешката си.

Как ли щеше да премине срещата очи в очи? Не смееше и да мисли за това.

Вратата зад него се отвори. Професор Канджон остави пръчиците. Така и не беше уловил своята муха.

Съдейки по стъпките, посетителят беше Камлер.

Завъртя се в стола си и се изправи малко несигурно.

Камлер се ухили.

Странно. Професорът се озова в небрано лозе.

— Не е нужно да ставате. — Камлер му отправи крокодилска усмивка. Нужни му бяха свръхчовешки усилия да скрие яростта си, но се справяше. На косъм. Беше готов на всичко в името на каузата. Моля, не се безпокойте, професоре — продължи той през зъби. — Искам да сте спокоен и на себе си, за да продължите работата си. Но трябва да изясним нещо всяко устройство се нуждае от два пъти повече уран, правилно ли съм разбрал?

— Точно така, господин… Крафт. Ужасно съжалявам, но новите изчисления…

Камлер махна нетърпеливо с ръка.

— Такива неща се случват при подобни високотехнологични начинания. Значи, ако са нужни по четиресет килограма на устройство, ще се наложи да използваме повече високообогатен уран от наличните запаси. Би трябвало да имаме достатъчно за свещените осем. — Той погледна професора. — Но разбира се, ще настоя да удвоите усилията си.

Професор Канджон се поклони сковано — приведе глава и рамене.

— Естествено, господин Крафт. Никога не бих дал по-малко от сто и един процента от себе си. Може би ще се наложи да преместя нещата си тук и да сия в лабораторията.

Камлер кимна отсечено.

— Това определено ще помогне на каузата. Времето ни притиска, както винаги. — Той погледна часовника си. — Днес е пети април. Остават двайсет и пет дни. Не бива да излизаме от графика. Разбрахте ли ме?

Професор Канджон отново се поклони, този път по-ниско.

— Нищо няма да ни забави, господин Крафт, обещавам ви най-тържествено. Ще работя до припадък и машините няма да спрат нито за миг, за да постигнат тази велика и славна…

Но Камлер вече не го слушаше. Вече се беше обърнал и вървеше към вратата. Мозъкът му пресмяташе. Наличните количества високообогатен уран заедно с пратката от Колумбия би трябвало да им стигнат на косъм. Но севернокорейският професор трябваше да си плати, разбира се. Грешката му беше непростима и кучият син трябваше да страда. Може би щеше да натовари с тази задача Стив Джоунс. Точно така, Джоунс. Но първо нека Канджон да работи до припадък. Страхът щеше да го направи два пъти по-усърден.

Това бе едно от основните предимства да действаш на място като това, помисли си Камлер — има десетки безработни атомни физици на прага ти. Повечето от тях отчаяно търсеха изход и бяха готови да работят за трохи. И повечето — подобно на професор Канджон — изпитваха горчива неприязън към световните сили.

Неприязън, която Камлер бе повече от радостен да впрегне в своя полза.