Беър Грилс
Ловът (51)

49.

По мнението на Йегер „Антонов АН-32“ беше единственият избор за самолет при подобна мисия. С двата си двигателя „Ивченко“, разположени високо на крилете, той почти нямаше равен на себе си при работа на големи надморски височини, имаше обхват 2500 км и можеше да каца и излита със скорост под 100 км/ч, което беше абсолютно жизненоважно за операцията довечера.

Освен това самолетът беше вездесъщ в Азия и се използваше от въоръжените сили на Индия, Бангладеш, Шри Ланка и някои други страни, както и от цивилни оператори, сред които и редица китайски пътнически авиокомпании. Освен това редовно изпълняваше хуманитарни мисии в недостъпните райони на Азия.

Това беше и прикритието за днешния свръхсекретен полет.

Самолетът беше разкрасен с отличителните белези на Международния комитет на „Червения кръст“ — характерните червени и бели ивици и знаковия символ на опашката, крилете и долната част на фюзелажа.

С маршрут през северната част на Тайланд, Мианмар, Северозападна Индия и Бутан, той щеше да навлезе случайно на сто километра във въздушното пространство на Китай. Малко вероятно беше полет на „Червения кръст“ да се отклони толкова от курса си, освен ако навигаторът не е наистина сериозно некомпетентен. Но и не беше напълно невъзможно, особено сред такива диви и непроучени планини, където отклоненията заради лошото време бяха нещо нормално.

Стокилометровото навлизане щеше да отнеме на самолета не повече от десет минути и той нямаше да спира, за да остави екипа при целта. Малко вероятно беше да бъде засечен за толкова кратко време, особено като се имаше предвид, че щеше да се движи по курс между планински върхове.

Обратният път щеше да му отнеме също толкова време и съществуваше възможност самолетът да бъде прехванат и принуден да се приземи. Ако се случеше подобно нещо, пилотът щеше да каже, че е пътувал на хуманитарна мисия и неизвестно как се е заблудил.

Идеята да се използва прикритието на „Червения кръст“ не беше безпрецедентна. През 1997 г. САС бяха получили задача да отмъкнат от Босна видните сръбски военнопрестъпници Милан Ковачевич и Симо Дрляча. Ковачевич се криеше в болница. Петимата командоси на САС се бяха представили като служители на „Червения кръст“ и бяха получили достъп до болницата с 9-милиметрови пистолети, скрити под дрехите им.

Мисията с кодово име „Танго“ се увенча с пълен успех. Ковачевич беше качен в чакащ хеликоптер на „Червения кръст“, изведен от страната и по-късно съден за престъпленията си. Другарят му Дрляча се опита да окаже съпротива. Той така и не се изправи пред съда — изгуби живота си в престрелка със САС.

Йегер не беше участвал в операция „Танго“, която бе проведена прели неговото време, но определено знаеше за нея. Тя се беше превърнала в легенда на САС и бе вдъхновила днешната малка измама.

От една страна, използването на отличителните знаци на „Червения кръст“ не можеше да се нарече морално оправдано. Организацията разчиташе на репутацията си за абсолютен неутралитет, за да получава достъп до военни зони. Но през годините си в САС Йегер беше научил, че понякога печели онзи, който нарушава правилата.

Онзи, който дръзне. И винаги за едно по-голямо добро.

Освен това в преследването на Камлер и кликата му той беше научил и някои от тъмните изкуства на врага. В резултат не изпитваше особени угризения за днешната заблуда.

Йегер, Нарова, Раф и Алонзо бяха облечени в бели алпийски военни екипи без отличителни знаци — най-модерни якета и панталони „Гортекс“. Под тях всеки носеше термично бельо и коприна, както и термични ръкавици и бели горни ръкавици „Гортекс“, които да предпазват ръцете им от свирепия студ.

В средата на салона бяха струпани раниците им с камуфлажно алпийско покритие, както и две метални товарни паратръби. Триметровата експедиционна шейна от фибростъкло с плоско дъно и ремъци за теглене допълваше екипировката им.

Шейната се теглеше от човек — натоварваш я, слагаш си ремъците и я влачиш по снега. След като стъпеха на земята, щяха да разтоварят съдържанието на паратръбите, да го натоварят на шейната и да потеглят. В раниците им имаше единствено екипировка за оцеляване, за да напуснат самолета възможно най-леки.

Целият тежък товар беше натъпкан в паратръбите.

По време на полета Йегер беше твърде нервен, за да заспи. Стоновете на металния фюзелаж и оглушителният вой на двигателите правеха разговорите невъзможни. АН-32 беше модел от средата на 70-те и Йегер не се съмняваше, че този самолет е на няколко десетилетия. През цялото време създаваше чувството, че ще се разпадне на парчета.

Но Йегер познаваше репутацията на този вид самолети. Подобно на повечето руски машини, той бе изработен грубо и с идеята да пребъде. Йегер не се съмняваше, че ще ги закара до целта им, стига китайската бдителност да го позволеше.

Включи се в интеркома на самолета, за да слуша приказките на пилотите в кабината. Разговорът беше свързан предимно с навигацията — двамата пилоти и навигаторът описваха терена под тях, за да се движат по маршрута. Летяха през най-източната част на Хималаите, като заобиколиха високия 7500 м връх Кула Кангри, който бележеше границата с Китай.

Йегер погледна през най-близкия прозорец. Назъбените снежни хребети от дясната им страна се издигаха като белите зъби на някакъв невъзможен небесен бог, блестящи на сребристосинкавата лунна светлина. Кула Кангри отдавна беше обект на спор между Бутан и Китай. Районът беше толкова затънтен, че нито една от страните не беше в състояние да предостави доказателства в подкрепа на териториалните си претенции.

— Пресичаме границата след пет минути — спокойно обяви пилотът.

Това беше — вече нямаше връщане назад.