Рандал Силвис
Чернова (9)

9

За да избегне гаденето и поредното свличане на колене, както и усещането, че отеклият му мозък не се побира в черепа, а сърцето му е твърде подуто от свирепата болка и заплашва да изкара въздуха от дробовете му, Томас Хюстън с усилие насочваше вниманието си към околната обстановка. „Дълбок и грозен е леса“^[1] — мислеше си. Беше му студено, а все още влажните дрехи лепнеха по кожата му. Периодично прокарваше длан през лицето си, но все не успяваше да се отърве от усещането за полепнали паяжини.

„Дълбок и грозен е леса, но аз на думата държа“.

Кому бе дал думата си? И какво точно бе обещал? Не можеше да си спомни. Знаеше само, че не може вечно да остане тук. Някой можеше да го забележи. Лошо ли бе това? Или хубаво? Не беше сигурен. Нищо не беше сигурно. Нищо не беше ясно.

Пред него се появи тясна пътека, навярно проправена от елени. Хюстън започна да гледа на себе си като на герой от история, стигнала до задънена улица. Или до разклонение на пътя. Историята можеше да продължи или да приключи.

Два пътя веднъж разделени видях

и по-запустелия аз си избрах…^[2]

Той тръгна. Траекторията на дивечовата пътека щеше да определи посоката на историята. Газеше през утринната мъгла и краката му започваха да се затоплят. В крайна сметка движението не изискваше чак такова усилие. Започнеш ли веднъж, ще ти е по-трудно да спреш. Усети как ставите му се отпускат, а мускулите започват да набират предишната си сила. Едва преди две години бе пресякъл финала на маратона в Питсбърг за три часа и четиридесет и девет минути и оттогава навърташе поне трийсет километра седмично. Имаше силни крака, на които можеше да се разчита. А сега те принадлежаха на един литературен герой, на мъж, който търсеше отговори в движението и бягаше от спомена; мъж, който се движеше по тясна лъкатушеща пътека.

Когато литературният герой стигна до широка блатиста местност, а сетне забеляза от лявата си страна черен път, покрит с твърда глина и чакъл, той свърна към него и пое на север много по-енергично и нетърпеливо, докато Хюстън не му каза: „Чакай!“ Героят спря.

„Не можеш да се прибереш у дома — заяви писателят. — Трябва да се махнеш от този път“. Героят се завъртя и вече доста по-колебливо и несигурно се върна при боровинковото блато. Изправи се на брега, загледан във водата, и зачака решението на автора.

„Той знае, че полицията е някъде навътре в гората — помисли си Хюстън. — Знае, че навярно разполагат с кучета. Знае, че щом се вдигне мъглата и е безопасно да се лети, биха могли да повикат дори хеликоптер. Е, в такъв случай какво ще направи сега?“

С лекота Хюстън постигна двойната гледна точка, която му позволяваше да върти работата си най-добре. Обикновено бе на първо място себе си, авторът, седнал на бюрото си, с диря от синьо мастило върху жълтите листове на бележника, но междувременно се потапяше и в историята, която се развиваше във въображението му, като влизаше в кожата на главния й герой. Този път обаче перспективите бяха обърнати. Той бе първо героят, измръзнал, уморен и гладен, а след това писателят, който наблюдава и режисира действието, изнесен на заден план.

Героят от историята на Хюстън стоеше до брега на блатото и чакаше. Писателят все още не му беше дал име и нямаше желание да обмисля причината за бягството на този човек. Пазеше предисторията на персонажа скътана зад тъмна преграда в съзнанието си. Единствената грижа на Хюстън в момента бе да насочи вниманието си върху този тежък момент от развитието на сюжета. Как да постъпи героят му сега?

„Трябва да влезе във водата“.

Героят погледна надолу, към обувките си — кожени „Скечърс“, тип мокасини, с връзки от сурова кожа. Изобщо нямаше да го предпазят от ледената вода.

„След месец вече ще нося ботите си. — Ботите с марка «Кларкс» бяха с височина до глезена, с почти три сантиметра предпазен слой черна гума около подметките, изработени от водоустойчива естествена кожа, подходяща за хлъзгавите алеи в университета до началото на март. — Трябваше да си обуя ботите.“

В този момент Хюстън се оттегли, излезе от кожата на героя си, защото не искаше да бъде в ролята на мъжа до блатото, предпочиташе да е писателят, който изгражда образа на героя. „Мокасините «Скечърс» са добър избор, защото го поставят в по-голяма опасност каза си. — А опасностите са добро решение за всяка история. Колкото повече опасности, толкова по-добре.“

„Той трябва да влезе във водата, но не твърде дълбоко.“

Героят предпазливо нагази в блатото — първо с левия крак, после с десния. Водата покри пищялите му като ледени чорапи. Дъното бе меко и тинесто, покрито със слой отъпкана трева.

„Трябва да си проправи път през блатото“ — помисли си Хюстън и героят пое в южна посока. Авторът не знаеше колко е голямо мочурището, защото не го бе написал. То съществуваше отпреди историята и се бе появило по своя воля. Като писател Хюстън нямаше друг избор, освен да вземе този непредвиден сюжетен елемент и да го употреби възможно най-добре, без да има каквато и да било представа за последствията. Припомни си думите на Е. Л. Доктороу^[3], който бе казал, че писането на история е като шофиране през мъгла нощем. Нужно е само да се движиш.

„Просто не спирай да вървиш — каза на героя си. — Дори и да не виждаш много далеч пред себе си. Страница по страница. Нека историята се развива естествено.“

Хюстън със задоволство отбеляза, че тъмносивата вода поглъщаше всяка следа от преминаването на героя му. С всяка своя стъпка мъжът трябваше да вдига крака си над повърхността на блатото, за да не се заплете в примките на подводните корени, но поне водата бързо изтриваше отпечатъците му, а мътните бразди бързо се разсейваха и отново се утаяваха на дъното. Не след дълго ходилата на героя изтръпнаха от студ, но той нямаше друг избор, освен да продължи да върви. Все още не можеше да рискува да стъпи на твърда земя. Писателят му каза просто да се движи възможно най-бързо и персонажът се подчини. Не беше герой на абсурда, а герой на Хюстън. Вършеше онова, което му кажеха, по най-добрия начин според собствените си възможности.

В южния край на боровинковото блато стигна до поточе, което течеше на юг. Спря и зачака решението на автора. Хюстън не искаше героят му да се движи все на юг, но съзнаваше, че потокът му дава добра възможност да продължи да прикрива дирята си. А и въпреки че ходилата на персонажа му вече туптяха и горяха от болка, все още не можеше да му позволи облекчението да стъпи на суха земя.

Каза на героя си да следва потока и да ускори темпото. Придвижването ставаше по-лесно, дълбочината бе едва десетина сантиметра и мъжът можеше да върви, без да забавя ход. Освен това водата сякаш бе станала с няколко градуса по-топла. В крайна сметка бе възможно героят да не увреди ходилата си и те да не са почернели от измръзване, когато излезе на сухо и свали обувките си. Може би щяха да са увредени, а може би не. Хюстън просто трябваше да изчака, за да види как ще се развие историята и къде ще отведе героя му потокът.

„Малко е странна тази история“ — мислеше си писателят, докато наблюдаваше как героят му вече почти тичаше през плиткия поток и чуваше плискането на водата. Но сега усещаше и слънчевите лъчи върху лицето на мъжа и си каза онова, което редовно си повтаряше, когато се почувстваше безсилен и объркан от литературния проект и изпитваше желание да се предаде. „Довери се на процеса, Хюстън. Довери се на историята.“