Рандал Силвис
Чернова (20)

20

Къщата на Робърт Дентън в Грийнууд Вали бе на няколко нива, с фасада от тухли и пластмасови плоскости, разположена върху затревен парцел от един декар, който не беше виждал косачка поне от средата на август.

Цветните лехи бяха пълни с избуяли увивни растения и сухи листа. Демарко пристигна с необозначена сребриста импала от служебния автомобилен парк. Остави я на половин пресечка от къщата на поета и измина останалото разстояние пеша.

Всички завеси на прозорците откъм фасадата бяха спуснати. Сержантът натисна звънеца на входната врата три пъти. Още докато сигналът от две ноти отекваше из къщата, бързо заобиколи сградата и надникна към задния вход иззад ъгъла. Вътре хлопна врата. Чуха се бързи стъпки и приглушени гласове. Минута-две по-късно задната врата се отвори и слабото русо момиче, което Демарко бе видял пред кабинета на поета в Кембъл Хол, излезе забързано от къщата. Прекоси задния двор и се шмугна през процеп в живия плет.

Сержантът се върна пред входната врата и отново натисна звънеца.

Най-сетне вратата се отвори. Дентън, бос и разрошен, в халат за баня на сини и зелени райета, с чаша кафе в едната ръка и дебела литературна антология в другата, примигна срещу него.

— Добро утро — поздрави Демарко и се усмихна през междинната врата. — Аз съм сержант Райън Демарко от щатската полиция. А вие сте Робърт Дентън, предполагам?

— Точно така — отвърна поетът. Стоеше напълно неподвижен. Демарко си помисли, че ако не беше стреснатият му вид като на елен, заслепен от автомобилни фарове, ако не беше бос, с голи крака и по халат, човек би помислил, че Дентън позира за снимка от годишник.

— Чудех се дали бихте отделили няколко минути, за да поговорим за вашия колега Томас Хюстън?

Мъжът остана неподвижен в продължение на още две мигвания. После внезапно се оживи.

— О, да, разбира се. Заповядайте горе. — Обърна се и продължи да говори, докато изкачваше стълбите: — Нека само се преоблека набързо. Тъкмо работех върху днешната си лекция. Ще се видим във всекидневната на горния етаж.

Демарко хлопна входната врата зад себе си и подхвърли:

— И на мен още не ми е останало време да сваля междинните врати.

Дентън спря за малко на най-горната площадка и погледна към него.

— Междинни врати ли? — попита. После добави: — О, тези ли? Да. Дори не бях забелязал.

— Изгубените калории отоплителна мощност бързо се натрупват.

— Ще стигна и дотам през някой от почивните дни — заяви поетът. — Качвайте се. Няма да се бавя.

От стълбите направо се влизаше във всекидневната — стая, която щеше да е обляна в слънчева светлина, ако хоризонталните щори на широкия панорамен прозорец бяха отворени. Демарко остана на най-горната площадка и изчака очите му да се адаптират към сумрака. Кафяв кожен диван. Библиотека, пълна с книги. Бежов килим с отпечатъци от друга мебел, която дълго време е стояла облегната до страничната стена, където сега нямаше нищо, освен акустична китара върху метална поставка в ъгъла. „Пиано, може би?“ — помисли си сержантът. Полицата над камината беше празна, а върху скарата имаше купчина стара пепел. Навсякъде по килима личаха и други отпечатъци, а от стените стърчаха голи пирони. „Тук е имало аудио-визуален шкаф — отбеляза наум Демарко. — Дълбоко кресло. Масичка за кафе. Комплект табуретки. Снимки там, там и там.“ Единственият признак за обитаемост бе неделният вестник, разтворен на пода пред дивана.

Дентън се появи от спалнята си в широки джинси без колан и бяла риза в синьо райе, разпасана отзад и с разкопчани маншети.

— Моля, седнете, господин полицай. Мога ли да ви предложа чаша кафе?

Демарко се усмихна.

— Изглежда, някой е разчистил мебелите ви.

— Бившата ми съпруга — поясни Дентън. — Всъщност сме разделени. Е, поне ми остави местенце за сядане. — Кимна към дивана. — Моля, седнете. Аз ще си взема стол.

Поетът придърпа в средата на стаята невисок стол тип щъркел от кухненския плот, седна и подпря босите си ходила на най-горната пръчка. После забеляза колко непохватно седи Демарко, разтворил широко крака, за да не настъпи вестника.

Скочи от стола.

— Божичко, съжалявам — каза, сгъна вестника и го захвърли в един от ъглите. — Живея като шибан ерген, нали разбирате? Липсва ми всякакво желание да подредя това място.

— Опитвате ли се да изгладите отношенията със съпругата си? — попита Демарко.

— Откъде да знам? Тя иска да излизаме на срещи, разбирате ли? Това и правим. Обаче непрекъснато дъвче старите проблеми. Направо се чудя защо изобщо опитваме.

Демарко кимна, но не каза нищо.

Дентън се ухили.

— Пианото обаче ми липсва. А тя дори не свири на пиано! Взе го само за да ме ядоса.

Сержантът се усмихна, но отново не каза нищо. Вече знаеше, че поетът се изнервя от неловко мълчание.

— Както и да е, да поговорим за Том — смени темата Дентън. — Какъв шок само. Целият университет е стъписан. Вие от полицията имате ли някаква представа къде е? Защо би направил такова нещо?

— Минах покрай кабинета ви онзи ден, но още ви нямаше — заяви Демарко. — Разговарях с една студентка, която ви чакаше. Слаба. Симпатична. С червеникаворуса коса.

— Хедър Рамзи — поясни Дентън. Изчака, но не успя да изтърпи твърде дългата пауза. — Добра студентка. Много умна. — Раздвижи босите си ходила върху пръчката на стола. — Ами… аз… предполагам, че искате да ме питате някои неща за Том?

— Просто се надявам да разбера що за човек е — каза Демарко. — Да добия усещане за него.

— Той е моят герой — призна поетът. — Така де… не сега, не след това, което направи, но… Той беше моят пристан. Не знам как ще оцелея сега, когато го няма наоколо.

— Вашият пристан?

— Да… предполагам, че трябва да сте наясно какво точно представлява академичният живот, за да ме разберете. Направо не е за вярване с колко дребнавост се сблъсква човек всеки ден. Пълно е с шибани кариеристи, които се интересуват повече от офис пространството, отколкото от идеите. Глътнали бастун, сдухани задници… съвършено безполезни извън класната стая.

— С изключение на Томас Хюстън.

— С него сме единствените публикувани автори в цялата катедра, знаете ли? В английска катедра от седемнайсет души. Двама. Жалка история.

— Ами… Конеску? — попита Демарко.

— Той е пълен идиот.

— В какъв смисъл?

— Във всякакъв. Той е въплъщение на академичната параноя. Мисли си, че цялата катедра е срещу него само защото е румънец. Защото говори с акцент. Защото дядо му е бил циганин, обесен в Бухенвалд. Или поне така твърди той.

— И така ли е?

— Кое…?

— Вие и Хюстън срещу него ли сте?

— Искахме да се отървем от него, да. Но само защото този човек е адски некомпетентен. Вреди на цялата катедра.

— Затова ли му е отказано постоянно назначение?

— Изобщо не е трябвало да го наемат. Мястото му е в стая с тапицирани стени.

Демарко се усмихна, бръкна в джоба на сакото си, извади оттам малък бележник, погледна записките си и отново го прибра.

— Значи вие и доктор Хюстън сте организирали гласуването срещу него…

— Той не е доктор.

— Моля?

— Том няма докторска степен.

— Но вие имате.

— Да. Магистърска степен по изящни изкуства от Калифорнийския университет на Сан Диего и докторска от Денвърския университет.

Сержантът кимна.

— Така де, това никога не е имало значение за мен. Човекът е написал два бестселъра.

— Мислех, че са четири — вметна Демарко.

— Точно така, написал е четири книги, колкото и аз. Но само две от тях, последните две, имаха значителни продажби. Първата едва се продаваше. По някаква причина обаче аз винаги съм харесвал най-много нея.

— И вие имате четири издадени книги, така ли?

— Поезия, разбира се. Малки издателства. Не са за масовата публика.

Демарко кимна. Спомни си какво бе написал Хюстън. „Лесно е да четеш между редовете, щом веднъж успееш да се ориентираш.“

— А този Конеску… той способен ли е да причини подобно нещо на семейството на Хюстън по ваше мнение?

— Нима твърдите, че не го е извършил Том?

— Просто питам кой от двамата е по-способен на това.

— Мили боже — възкликна постът. — По-способен? Няма никакво съмнение. За мен поне. Не казвам, че Том е идеален… И той си има своите слабости, разбира се, като всички останали. Но да направи нещо такова? Да очисти цялото си семейство? Просто умът ми не го побира.

— Какви слабости?

— Основно служебни. Просто не изпитваше особена загриженост към работата на катедрата. Интересуваше се единствено от семейството си, от студентите си и от собственото си писане. За всичко останало чакаше да го подбутнат.

„Собственото си писане?“ — помисли си Демарко.

— Значи смятате, че Конеску може да е замесен по някакъв начин?

Сержантът се усмихна:

— Не знаем дали е така.

— Но смятате, че има такава възможност.

— На този етап всичко е възможно. — Демарко положи ръце върху коленете си. — Ще ви оставя да си вършите работата. — Изправи се. — Благодаря ви, че отделихте време да поговорите с мен.

— По всяко време. Щастлив съм, че успях да помогна.

Преди да слезе по стълбите, Демарко спря и се обърна към него.

— Между другото, само за протокола, къде бяхте миналата събота вечер?

— Шегувате се, нали?

— Стандартна процедура.

— Ами, нека помисля. Тук, предполагам.

— Предполагате?

— Бях тук. Бях тук цялата нощ.

— Някой друг?

— Тук? Само аз и музата ми.

— Тя има ли си име?

— Наричам я Кучката. Но бяхме само двамата през цялата съботна нощ. Аз бях в спалнята на компютъра до… не знам… може би доста след полунощ. Проверявах ръкопис за един конкурс.

— Значи, ако помоля нашия компютърен гений да бръкне в компютъра ви и да извади всички часови сигнатури от твърдия диск, той ще потвърди думите ви, така ли?

Дентън трепна едва забележимо.

— Възможно ли е това? Имам предвид, компютърът наистина ли пази такава информация?

— До минутата — отвърна Демарко. Нямаше представа дали е вярно, или не. Надяваше се да е така. Усмихна се на другия мъж.

— Няма проблем — заяви най-сетне поетът. — Разбира се.

Полицаят кимна и тръгна надолу по стълбите.

Дентън остана на площадката.

— И все пак мога ли да ви попитам нещо, сержант? Имате ли представа къде би могъл да е изчезнал Том?

Демарко не се обърна.

— Приятен ден, докторе.