Рандал Силвис
Чернова (43)

43

По обратния път към къщи Демарко три пъти обмисля дали да се обади на Нейтън Брайсън. Накрая набра номера му.

— Надявам се да нямаш нищо против, че ти се обаждам. Но ти си довереното ми лице по всички литературни въпроси.

— Нямам нищо против — отвърна Нейтън, макар да звучеше сънен. — Не че съм някакъв авторитет.

— Учиш за писател. Значи знаеш как работят писателите. Как работи Томас. Аз съм чел много романи, но това не ми помага да вникна в съзнанието на един автор.

— Мисля, че ми приписваш твърде големи заслуги, но ще помогна, ако мога. Какво искаш да знаеш?

— Разумно ли звучи предположението, че Томас е използвал две жени за прототип на своята героиня Анабел? Една млада и една по-възрастна?

Нейтън мълча дълго, преди да отговори. Демарко спокойно го изчака.

— Комбиниран образ — изрече накрая младият мъж. — Ами… не виждам защо не. Може да е използвал едната като младата версия на Анабел, а другата — като по-възрастната. Или пък е черпил качества и от двете, за да изгради героинята си. Той често ни говореше за нуждата от сложни образи. Казваше, че именно противоречията в характера могат да доведат до конфликт. А той е в основата на всяка история.

Нейтън замълча. Демарко изчака няколко секунди и после наруши тишината:

— Сърцето в конфликт със себе си. Разбирам… Има ли нещо друго?

— Извинявай, мислех си за нещо, което Томас каза относно изграждането на образите. Че ние като писатели трябва да отделим достатъчно време да ги опознаем. Не просто да скачаме в романа, преди да сме добили пълна представа какви са нашите герои като хора. Че трябва да ги оставим да се изградят постепенно.

— Не съм сигурен, че разбирам, Нейтън…

— Неговата Анабел все още е била в процес на изграждане. Хюстън се е опитвал да разбере точно коя е като образ. И навярно е използвал различни хора, не само един или двама. Външният вид на този, начина, по който говори онзи, парченца история от трети и четвърти.

— Искаш да кажеш, че неговата Анабел не е вдъхновена от една реална личност?

— Така смятам. В крайна сметка, той започва с героините на Набоков и По, Анабела и Аннабел Ли. И оттам надгражда своята собствена.

Сержантът потисна въздишка, която би прозвучала като стенание.

— Добре — каза. — Благодаря. Оценявам го. Извинявай за безпокойството.

— Няма проблем — отвърна Нейтън.

По-късно, излегнат в креслото с падаща облегалка, което през повечето нощи му служеше за легло, Демарко отбягваше да мисли за усещането, че вътре в него нещо се е срутило и пропаднало. Нещо, което не можеше да назове. Сега се чувстваше по-тежък отпреди, сякаш центърът на тежестта му се бе смъкнал в коленете. Героинята на Хюстън, Анабел, бе станала по-неясна от всякога, а идеята за изневярата го тревожеше още повече. Надявал се бе, че Томас е човек, достоен за възхищение, неспособен на измяна. Но сега уравнението се бе променило. За полицията изневярата бе като Бръснача на Окам — обясняваше почти всичко. Изневяра. Похот. Глупост и слабост.

В този случай обаче не обясняваше всичко. За Демарко бе разбираемо как един човек е подреден и сдържан живот би могъл да се почувства привлечен от света на Бони, от хедонизма и самоугаждането, които са му присъщи. Но да опре нож в гърлото на жената, която обожава, да отнеме живота на собствения си син, на дъщеря си, на бебето си, това бе съвършено непонятно. Чистата похот, сексуалното привличане, желанието на плътта — как бе възможно тези неща да са отговорни за подобна лудост?

В мрака и тишината на всекидневната си, стиснал хладна чаша уиски в ръка, Демарко се запита дали не се опитва да намери логика в ситуация, лишена от смисъл. За случаен наблюдател животът на Хюстън би изглеждал благословен. Но това беше илюзията, която писателят бе създал и поддържал. Илюзията за мъж, търпелив и щедър към студентите си, с идеална съпруга и семейство, с грижливо изгладени ризи и панталони, постигнал слава и финансов успех; уважаван мъж, на когото да завидиш; човек с живот, за какъвто всичките му студенти копнееха. Дали всичко това не беше просто конструкция, създадена да прикрие факта, че у него се спотайват същите мрачни пориви, които тласкат и героите му? Животът му изглеждаше като огряна от слънце лагуна, но какви бяха онези течения, заради които блещукаше синята вода? Цял живот упорита борба и амбиция. Насилствената смърт на родителите. Професионалната завист. Тежестта на славата, загубата на анонимност. Напрежението да живее според очакванията, да бъде винаги по-добър, по-бляскав, по-успял, по-достоен за похвала.

Толкова просто ли беше? Фасадата — тънка и крехка като всички фасади — се бе строшила? Хюстън бе изгубил контрол?

Демарко отпиваше от питието си и се чудеше какво ли е усещането да захвърлиш всичко. Дали Хюстън беше безумно щастлив в своята лудост? Напълно безтегловен и свободен? Никакъв срам, никакви угризения, никакви задължения, никакъв грях?

Той самият не можеше да си представи такова състояние. Нито в този свят, нито в който и да било друг.