Рандал Силвис
Чернова (21)

21

Демарко стоеше в центъра на общата всекидневна на апартамент 312 в северното крило на общежитието. Момичето, което му отвори вратата и отиде да уведоми Хедър Рамзи за присъствието му, сега стоеше с гръб към него до кухненската мивка и миеше една и съща стъклена чаша отново и отново. Когато Хедър влезе във всекидневната, момичето затвори крана на чешмата и педантично подсуши всеки милиметър от чашата.

— Искам само да ви задам няколко въпроса, това е всичко — каза Демарко на Хедър Рамзи.

— След дванайсет минути трябва да вляза в час. Пътят дотам е осем минути.

— В часа на доктор Дентън?

Младата жена кимна.

— Така че наистина нямам никакво време в момента…

— Ще повървя с вас — заяви той. Изчака я да прекоси стаята и да излезе навън, после отново се обърна към другото момиче. Вече се бе отдръпнало от мивката.

„Сега ще отиде до прозореца“ — помисли си Демарко. Гласът му я стресна.

— Бихте ли ми казали колко често госпожица Рамзи не се прибира в стаята си нощем?

Момичето, дребно и тънко като тръстика, го гледаше с широко отворени очи.

— Ъм… — започна.

— Всяка нощ или от време на време?

— Ами, аз всъщност… не обръщам внимание.

— Бихте ли ми казали каква е политиката на университета по отношение на преподавателите, които спят със студентките си?

Разшири очи още повече.

— Ами аз… аз наистина не знам нищо… по въпроса.

— Много благодаря — отвърна Демарко.

Излезе от сградата и мина напряко през тревата, за да настигне Хедър. Младата жена вървеше бързо, с широки крачки и леко приведена напред, сякаш се бореше с вятър. Не носеше нищо в ръце и докато ходеше, свиваше и разтваряше пръстите си. Когато сержантът я настигна, тя се усмихна напрегнато и каза:

— Видях ви в Кембъл Хол. Влязохте в кабинета на Томас Хюстън, нали?

— А аз ви видях да се измъквате от къщата на Робърт Дентън тази сутрин, нали?

Хедър го стрелна с поглед, след което отново се вторачи пред себе си. Цялата се скова.

— Не знам за какво говорите.

— Съквартирантката ви ми каза нещо съвсем различно.

Тя поклати глава и издиша гневно:

— Мразя това място.

— Съпругата му заради вас ли го напусна? Или заради момичето преди вас?

Бледото й лице пламна.

— Той каза ли ви, че все още спи с жена си? — попита Демарко.

Когато го погледна, в очите й имаше сълзи.

— Трябва да поговориш с мен, Хедър.

Младата жена забави ход и погледна към другите студенти, които бързаха за лекции. Всички хвърляха любопитни погледи към полицая, който я придружаваше.

— Какво общо има това с Томас Хюстън? — прошепна тя.

— Точно това се опитвам да разбера. И поради тази причина трябва да ти задам няколко въпроса.

— Ще закъснея за лекция.

— Къде са ти учебниците? — попита я. — Дори молив нямаш, Хедър.

Тя забави ход още повече. Накрая спря.

— Всички ни гледат.

— Просто се усмихвай — каза й. — Ето, виждаш ли? Голяма усмивка за всички.

Хедър се опита да последва съвета му, но усмивката й изглеждаше по-скоро като гримаса.

— Добре — заяви Демарко. — Какво е онова място там, с масичките за пикник под навеса?

— Вътрешният двор на студентския съюз — отвърна тя.

— Можем ли да изпием по чаша кафе там?

Момичето отново въздъхна:

— Все ми е тая.

* * *

От сградата на студентския съюз гърмеше музика — неясен тътен от басов ритъм и неразбираем хип-хоп текст. Демарко се появи в двора с две картонени чаши кафе. Сложи пред младата жена еспресото с мляко и аромат на лешник, а за себе си остави черното препечено колумбийско кафе, след което се настани до нея на издрасканата масичка за пикник. Хедър седеше, свила крака под масата, с лице към матовата стъклена стена на сградата.

— От тази музика ме заболя главата — каза сержантът.

Момичето кимна.

Демарко отпи от кафето си.

— Откъде знаете, че той все още спи със съпругата си? — попита Хедър.

— Каза ми, че излизат на срещи.

— Така ли? — попита тя. — Но само на срещи, нали?

Сержантът погледна към сградата на университета. Моравите и алеите бяха почти пусти, студентите бяха на лекции, в общежитията си или в библиотеката.

— Тъй като те видях тази сутрин, преди да дойда тук, направих малко проучване за твоя преподавател по поезия. Този е третият му брак, знаеш ли? Има четири деца от първите си две съпруги.

— Той ми каза всичко това.

— А каза ли ти, че все още спи с последната?

— Просто така говориш. Не знаеш със сигурност.

— Знам със сигурност, че деканът е разговарял два пъти с него на четири очи заради оплаквания от родители на бивши студентки. Университетът не може да предприеме никакви официални мерки, защото всички момичета са били поне на осемнайсет — също като теб. Той работи тук от колко… девет години? Навярно има поне по две момичета годишно.

Сълзите й капеха по масата и се превръщаха в малки черни точици.

— Тон казва, че съм специална.

Демарко положи ръце върху нейните.

— И е точно така — увери я. — Но не и за него.