Рандал Силвис
Чернова (61)

61

Демарко държеше пистолета до крака си, докато крачеше към мустанга. Наоколо нямаше улични лампи, а всички къщи все още тъмнееха. Съмняваше се, че Бони ще насочи оръжие към него, но пък и през ум не му беше минало, че тя би могла да участва в множествено убийство. Каза си, че любовта кара хората да оглупяват, и продължи да се движи през моравите пред къщите, като се придържаше достатъчно далеч от дясната страна, за да не се появи в страничното огледало на мустанга.

Почти се изравни с колата и едва тогава забеляза силуета на пътническата седалка. Бони седеше, отпуснала глава върху облегалката. „Адско спокойствие за убиец — помисли си Демарко. — Може би не знае какви ги върши приятелят й.“

Вдигна пистолета в позиция за стрелба и тръгна напред. Тя не се обърна към него. Райън пристъпи още по-близо и я погледна през прозореца. Бони отново не помръдна. „Спи“ — каза си той. Почука с цевта по прозореца. Никакъв отговор. Почука още веднъж, по-силно. Никакво движение.

С насочен към нея пистолет, Демарко протегна свободната си ръка към дръжката на вратата и я отвори рязко. Лампичката в купето беше изключена и в мрака преди съмване Бони почти се сливаше с тъмнината, но Райън все пак забеляза, че тя е напълно неподвижна. Наведе се и докосна с пръст бузата й. Кожата й не беше студена, но бе достатъчно хладна.

— Мамка му — изпъшка и усети как нещо заседна в гърдите му.

Плъзна ръка към сънната артерия, но вместо пулс усети лепкаво петно кръв, напоило блузата й, а миг след това различи и непогрешимата миризма.

Изправи се, затвори внимателно вратата, вдиша дълбоко и издиша.

— Ама че шибана каша — каза на последните бледи звезди над главата си. После приклекна и избърса пръстите си в мократа трева.

Знаеше, че оттук нататък не бива да продължава сам, знаеше също, че ако го стори, може да прекара остатъка от кариерата си като патрулен полицай с радар в ръка или да работи дълги часове като охрана на някой строеж, да седи на хемороидния си задник и да внимава да не заспи. От друга страна, си мислеше, че знае какво е планирал Хюстън. Циментовите тухли трябваше да забавят Инман, ако направи опит да избяга. По всяка вероятност Томас възнамеряваше да отнеме живота на Карл Инман по абсолютно същия начин, по който онзи психопат бе убил семейството му. А после да използва револвера на Демарко върху себе си.

Ала Хюстън не бе наясно, че първите три патрона в 22-калибровия барабан са пълни с дребни сачми. Какво би могъл да причини заряд сачми, изстрелян в човешка глава? Демарко не искаше да знае.

Заобиколи колата и седна на шофьорското място. Инман не беше заключил колата, защото не бе възнамерявал да се връща. Ключовете висяха на таблото. Блъсна го силна миризма на ръждясало желязо — специфичният мирис на кръвта. Демарко включи лампичката в купето и погледна към Бони. Бялата й блуза бе подгизнала от засъхваща кръв, която бе потекла до горната част на дънките и се бе просмукала до бедрата й. Ръцете й бяха целите в кръв, върху таблото имаше отпечатъци от кървави длани.

Демарко се наведе над трупа й, издърпа колана през гърдите й и го закопча.

* * *

„Двайсет минути“ — каза си. Двайсет минути до сечището и Скофийлд Рън. Хюстън имаше преднина от двайсет минути. Но той щеше да шофира внимателно. Не би искал да го спрат за проверка с открадната кола и човек в багажника. Демарко, от друга страна, нямаше подобни тревоги. Шофираше през сивеещата утрин толкова бързо, колкото му позволяваха завоите. Знаеше, че патрулните полицаи няма да се появят на магистралата поне още два часа. Така че с превишена скорост може би щеше да успее да скъси разстоянието, което го делеше от Хюстън.

— После пеша до мястото за лагеруване — каза на Бони. — Ще му се наложи да освободи краката на Инман. След това или ще се върне до колата за циментовите тухли, или ще накара приятеля ти да ги носи. Аз така бих направил.

Предпазният колан придържаше тялото на Бони плътно към седалката, но главата й клюмаше във всички посоки. Ходилата й се плъзгаха по стелката, а понякога рязко отскачаха на острите завои. Носеше чифт бледожълти пантофки, но не след дълго и двете обувки се изхлузиха от краката й. Искаше му се да спре, за да й ги обуе, но не разполагаше с достатъчно време.

— Защо те уби? — попита я. — Опита се да му попречиш, когато ти каза, че идва при мен? Искаше да го разубедиш ли?

Запита се дали тя изобщо е знаела за убийствата. Може би не. В затвора човек се научаваше да не се доверява на никого. Извън затвора хора като Инман споделяха информация само при необходимост, и то най-често лъжлива.

— Защо Инман дойде при мен? Защо просто не заминахте възможно най-бързо и най-далеч?

Главата й се полюшваше в синхрон с движението на колата. Босите й крака драскаха по пода.