Рандал Силвис
Чернова (32)

32

Демарко се връща три пъти, преди да открие мястото.

— Караш петнайсетина километра на север по 58 — инструктира го един от полицаите. — Щом подминеш кънтри клуба отдясно, остават още два-три километра. Отляво ще видиш козметичен салон „Вита Стайл“, доста луксозно име за козметичен салон в преустроен гараж, нали? След него има няколко къщи. И тогава започваш да се оглеждаш за черен път от същата страна. Клубът се намира на около два километра по този път. Казва се „Уиспърс“.

Но по пътя нямаше никакъв знак или рекламно табло с указание къде да завие, а в тъмна безлунна вечер отбивките с необозначени черни пътища се виждат едва когато ги подминеш. Първият черен път, по който пое, водеше до баптистка църква в жълта сграда. Църквата и паркингът бяха пусти. Върху малка затревена ивица отпред имаше табела със светещ надпис: „В мрак ли си? Последвай Сина“.

Вторият погрешен завой го отведе до задънена улица при една ферма, от чиято автомобилна алея се виждаше трапезарията. Около масата в добре осветената стая имаше четирима души. Най-близо до прозореца седеше мъж, прехвърлил седемдесетте, до него, по посока на часовниковата стрелка — друг мъж, може би трийсетина години по-млад, после жена на средна възраст с къса кестенява коса и накрая момче с червена бейзболна шапка. Когато фаровете на колата му осветиха прозореца на трапезарията, и четиримата обърнаха глави към него.

— Съжалявам — извика Демарко и завъртя волана наляво, преди да включи на задна.

Но никой от хората, които го наблюдаваха, не изрази изненада или тревога и той разбра, че не е първият шофьор, озовал се тук по погрешка. Навярно се случваше по няколко пъти на вечер през почивните дни — полупияни мъже, които търсеха голи жени, търсеха вниманието им, докосването им, илюзията за желание.

Семейството наблюдава колата му още няколко секунди, после беловласият мъж отново извърна поглед към масата и вдигна ръката си. Тогава Демарко видя, че играят на карти. Усмихна се, но усети и лека завист. Той бе последният от рода си и — освен ако не се случеше чудо — никога нямаше да играе на карти или на каквото и да било друго с някой от внуците си.

Включи на задна скорост и бързо потегли. Отнякъде внезапно се появиха четири кучета и се втурнаха към колата — мелези от различни породи и размери, но всичките еднакво гръмогласни и очевидно гладни за вкуса на метал или гума. Когато стигна до магистралата, животните се обърнаха като по команда и се затичаха обратно. В крайна сметка Демарко се оказа незначителен и за кучетата, и за семейството от фермата — едно мимолетно разсейване.

Третият черен път, тесен и осеян с дупки, завиваше рязко след по-малко от три километра и там, зад редица лирови дървета, оголени от есенните ветрове, върху площ от няколко декара суха пръст се простираше паркинг, а до него — продълговата дървена постройка. Дъските бяха прогнили и небоядисани, ако изключим бялата врата, върху която някой бе написал „Уиспърс“ с разкривени червени букви. Ламариненият покрив почти се сливаше с черното небе, а цялата постройка изглеждаше така, сякаш някога е била складова барака или стара дъскорезница. Може би беловласият старец от трапезарията някога бе притежавал и обработвал тази земя, може би бе построил къщата си от дървения материал в имота си. Сега семейството отглеждаше десетина декара соя и живееше от държавни субсидии, докато собственикът на „Уиспърс“ жънеше солидна реколта долари от плодородната почва на фантазиите.

Отвътре се носеше приглушено стържене на китари, онази крещяща рок музика, която винаги му лазеше по нервите. Демарко предпочиташе по-спокойната музика на Нора Джоунс, Рики Лий Джоунс, Кории Бейли Рей, а след обилно количество уиски дори Били Холидей, Дайна Уошингтън и удивителната Ета Джеймс. Но той не бе тук заради музиката.

Бялата врата водеше към преддверие, обляно от светлини на прожектори. Яркото осветление и силата на музиката го връхлетяха внезапно, като юмрук, и окото му отново се насълзи. Стоеше прав и примигваше, вторачен в жълтата стена пред себе си. От лявата му страна се разнесе мъжки глас, който прозвуча като падащи камъни през тръба:

— Петнайсет долара, моля.

Мъжът седеше на нисък стол зад мръсно стъкло: слаб, дребен човек с едва доловима усмивка върху тънки безцветни устни. На възраст някъде между петдесет и шейсет и пет, почти мумифициран от алкохол и пушене. Имаше поглед на бездомно куче — закоравял и измъчен, тревожен и бдителен.

Демарко пъхна двайсетачка през отвора в стъклото и прибра рестото си от пет по един.

— Трябва ми лявата ви ръка, сър — изрече мъжът и му показа гумения печат, който държеше.

Полицаят протегна ръката си през отвора, после я извади и присви очи към черното мастилено петно.

— Това какво е, катерица?

— Може и да е катерица, не знам — отвърна човекът зад стъклото. — Приятно прекарване.

Демарко отново се обърна към жълтата стена и този път успя да различи жълта топка на брава и очертания на врата, която вибрираше в ритъма на музиката от другата страна. Подготви се психически да посрещне удар от още по-шумна музика, после отвори вратата.

Тук отново присви очи и примигна. Тази стая бе толкова тъмна, колкото беше ярка онази зад гърба му. Остави жълтата врата леко открехната, докато очите му свикнат с тъмнината.

На стената точно срещу него, отвъд дъсчения под с ширина десетина метра, се виждаше затворена врата, над която висеше мъждив червен надпис „Изход“. От лявата й страна имаше автомат за кока-кола и голям казан за боклук, после друга врата — отворена, с табела над нея, на която пишеше „Тоалетна“. Основното осветление в залата идваше от двете табели и монетния автомат, както и от отворените врати в двата края на стената от лявата му страна. Навярно и двете врати водеха към сцената, където танцуваха момичетата.

Две от петте маси бяха заети, едната от три танцьорки в оскъдно облекло, а другата от дребен, плешив мъж с очила, който седеше вторачен в кутийката си диетична кола, докато тъмнокоса жена по бикини и потниче с леопардови шарки разтриваше крака му.

Тази жена и другите три се обърнаха едновременно към Демарко веднага щом влезе. Усмихнаха му се. Измериха го с поглед от глава до пети, сякаш можеха да видят и банковата му сметка, и височината на купчините му с двайсетачки. Беше избрал за вечерта жълтеникавокафяв панталон, кафяви мокасини и бяло поплинено сако върху черна трикотажна риза — според личните му разбирания за всекидневно облекло. Надяваше се, че им изглежда като бизнесмен или като търговски представител. Танцьорките продължаваха да му се усмихват и той прие това за добър знак. Знаеше, че лицето му може да го издаде. Понякога му казваха, че прилича на Томи Лий Джоунс, но той смяташе това за обида към един добър актьор.

Една от танцьорките се изправи и се запъти към него и за момент той отново се почувства като шестнайсетгодишен на първия си танц в гимназията — прииска му се да хукне към вратата, преди да е станал за смях. Стомахът му се преобърна.

Момичето беше около метър и седемдесет на високите си обувки. Имаше дълга червена коса, която в полумрака изглеждаше червеникавокестенява, и нос като на Джулия Робъртс, който се разширяваше, когато се усмихваше. Но клиентите едва ли обръщаха голямо внимание на лицето й. Носеше единствено бяло сако с едно копче, обшито със заешка козина около врата и бедрата. Един бърз поглед му бе достатъчен да установи, че никъде другаде нямаше и косъмче. Усети как тялото му се затопли, а кръвта му се раздвижи.

Тя улови дланта му и приближи устни към ухото му. Косата й се разпиля по ръката му, ароматът й го обгърна.

— Изглеждаш девствен — прошепна.

Той не отговори, само вдигна вежда и я погледна.

— За пръв път си тук — уточни момичето.

— Да — потвърди той.

— Не се тревожи. Много ме бива с девствените.

Поведе го към една от масите. Настани го на стола, сложи ръце на коленете му, завъртя ги настрана от масата и го възседна. Сакото й се разтвори от кръста надолу и той ясно видя бледата гладка кожа от коленете до пъпа й.

— Е, как се казваш, сладурче? — попита го.

— Томас — изтърси първото име, което му хрумна.

— При нас идват много мъже на име Томас — усмихна се танцьорката.

Той също се усмихна. Косата й ухаеше на „Обсешън“, любимия парфюм на жена му.

— А твоето име?

— Аз съм Ариел. Като от „Малката русалка“ на Дисни, нали се сещаш?

Доближи уста до ухото му и издаде звук, който едновременно го стресна и обезоръжи, за миг изцеди от него цялата му бдителност. Тих мъркащ звук, съчетание между стенание и пърхане на езика. Главата му се замая от топлината на дъха й.

Младата жена плъзна ръка по вътрешната част на бедрото му. Демарко вече нямаше контрол над усещанията си. Начинът, по който тялото му откликваше на докосването й, го плашеше и съживяваше.

— Какво търсиш тук тази вечер? — попита Ариел. — Малко забавление? Или добро забавление? Или дяволски добро забавление?

Песента, която бумтеше от високоговорителите, свърши точно на последния въпрос и го остави възбуден насред сумрака и тишината. Преди да успее да формулира отговора си, изригна нова песен, този път динамично кънтри. „Ако не става лесно — пееше Таня Тъкър, — по-добре го зарежи…“

— Дойдох да ви погледам как танцувате — отвърна Демарко.

— Танците започват чак след час, сладурче. Какво ще правим дотогава?

— Ами… не знам. Какво ще кажеш да те черпя едно питие и да обсъдим възможностите?

Ариел вдигна ръка във въздуха и раздвижи пръсти. Демарко проследи погледа й към жената зад късия бар, разположен близо до входа към сцената. Малко след това тя се появи до масата им и сервира на червенокосата танцьорка малка бутилка шампанско и висока чаша от кристал.

— А за вас, сър?

Стори му се, че когато го погледна, в очите й се появи сянка на неодобрение. Навярно наближаваше четиридесет, бе дългокрака и с пищни гърди, които бавно отстъпваха пред силата на гравитацията, лицето й се бореше с ентропията.

— Двоен Джак — поръча. — Без лед.

Жената се обърна и тръгна към бара.

Ариел положи длан върху бузата му и обърна лицето му към своето.

— Можем да си организираме танци само за нас двамата — каза му. — Така ще убием известно време.

— Боя се, че не ме бива особено в танците.

Тя се изкиска тихо.

— В тази стая танците са по двайсет долара на песен — заяви. — Но за петдесет можеш да получиш двайсетминутен танц на дивана. — Отново говореше с уста, долепена към ухото му. — Има завеса на вратата в стаята с дивана.

Демарко кимна.

— Добре ли звучи?

— Дори много добре.

Наля й малко шампанско. Тя вдигна чашата си и отпи глътка, после притисна устни към неговите и пусна струйка от затоплената течност върху езика му. Демарко вкуси влагата и сладостта по устните си, а после, когато замайването му премина, си помисли: „Това е добър начин да хванеш хепатит.“

Барманката се върна и сложи чашата му на масата.

— Благодаря — каза й той.

Жената се усмихна сковано, а на тръгване потупа Ариел по рамото.

Момичето се сепна и ококори очи. Хвърли поглед към Демарко, после извърна глава.

— Веднага се връщам — заяви. Взе чашата си и бутилчицата с шампанско, слезе от скута му и бързо се отдалечи. Заешката козина по долния ръб на сакото й се опитваше да прикрие задника й, но не успяваше. Той я проследи с поглед и осъзна, че младата жена няма да се върне. Щеше му се да бе погалил тази козина, докато имаше възможност.

Отпи няколко глътки от питието си, изправи се и с чашата в ръка се запъти към бара. Усмихна се на барманката, чийто поглед излъчваше едва доловимо примирение.

— Познаваме ли се? — попита я.

— Не мисля, че съм имала това удоволствие.

— Реши, че съм ченге. Видях как я потупа по рамото.

— Струва ми се, че имаш такъв вид.

— Струва ми се, че сме се срещали и друг път.

Тя сви рамене.

— В предишен живот може би.

— Навярно е било по времето, когато работех в отдела за борба с проституцията.

— Сигурно е било така.

Демарко отпи глътка от питието си. Жената извади бутилка от рафта зад себе си и наля още един пръст в чашата му.

— Не съм тук, за да създавам проблеми — каза й.

— Нито пък аз.

— Просто търся някои отговори.

Барманката го изгледа сурово и отмести поглед. После отново го погледна.

— Ако става въпрос за онзи писател, едва ли ще съм ти от полза.

— Добро предположение.

Жената отново сви рамене.

— Той е единственият ни клиент, който се появява по вестниците напоследък.

— И?

— Беше клиент. Това е всичко, което знам за него.

— Знаеш и професията му.

— Някои от клиентите не се сещат да си измислят лъжлива самоличност.

— За какво друго не е излъгал?

— Кого, мен? Аз никога не съм разговаряла с него, освен в случаите, когато приемах поръчката му на бара.

Демарко кимна и отпи от уискито си. Вече се чувстваше по-удобно, играеше роля, която му бе позната. Ароматът на Ариел, топлината и докосването й го бяха разсеяли за няколко минути, вдъхнали му бяха неувереност за първи път от много време. Това му припомни колко лесно човек би могъл да се поддаде на такава покана и да се почувства изгубен на подобно измамно място.

Но човек като Томас Хюстън? Той е бил женен за красива жена, при това щастливо. От друга страна, след тринайсет години брак един мъж може да стане неспокоен. Любопитен. Изпълнен с копнеж по неизвестното, което живее единствено във въображението му. Може би дори уплашен от бавното приближаване на старостта и всички загуби, които тя вещае.

Какво бе казал Бил Клинтън? „Защо човек във вашето положение, господин президент, човек, постигнал всичко, което е пожелал, би се отклонил от правия път?“

„Защото мога“ — бе отвърнал Ловкия Уили. Направил бе всичко възможно да изглежда разкаян, но така и не бе успял да пропъди арогантната усмивка от устните си.

Дали Томас Хюстън се бе поддал на подобна слабост?

— Ако никога не си говорила с него, как разбра, че е писател? — попита Демарко.

— Женски приказки — отвърна барманката. — А и макар да работя на такова място, не съм неграмотна. От време на време чета вестници.

— Точно това ме изпълва с недоумение — отбеляза той. — Защо един толкова известен човек ще рискува репутацията си…

— За да общува с утайката на обществото?

Демарко се вгледа в лицето й. Започваше да му изглежда познато.

— Нека ти спестя усилието. Арестувал си ме един-два пъти преди десетина години. Заедно с няколко мои приятелки.

— За управление на публичен дом.

— Така разправят. Аз лично се смятам за педантичен домоуправител.

— Педантичен — повтори Демарко и се усмихна.

— Валмата прахоляк се разбягват, щом чуят името ми.

— На Форт стрийт — спомни си. — Малко по-нагоре от яхтклуба.

Жената кимна.

— Сега там има магазин за сувенири. Някакъв човек организира демонстрации по духане на стъкло в сутерена.

Начинът, по който произнесе „духане на стъкло“, отново го разсмя.

— Познай кой го научи на тази техника — добави барманката.

Демарко се ухили и поклати глава. Отпи още една глътка уиски. И тогава се сети:

— Бони.

— Браво на теб. Помниш имената на всичките си арестантки ли?

— Само на онези, които ми предлагат секс.

Жената пак сви рамене.

— Използвай онова, с което те е дарил милостивият бог. Това съм запомнила от майка ми.

— Предполагам, че е често срещано мнение тук.

— По-скоро религиозно убеждение. Единайсетата божия заповед.

— Помниш ли останалите десет?

Тя ги изрецитира, без да й мигне окото:

— Не плюй, не ругай, не докосвай танцьорките, не се бий, не пуши, забранено е ползването на мобилни телефони и фотоапарати, забранено за непълнолетни, никаква храна в близост до сцената и никакви напитки, които не са от бара.

— Обзалагам се, че знаеш и имената на седемте джуджета.

— Ангажирали сме ги за новогодишната вечер. Трябва да дойдеш. Шоуто им е забележително.

Демарко се изкиска, после се почувства виновен, че се забавлява.

— Може би ще е по-добре да се върнем на темата.

— Нека първо допълним тази чаша.

Той се поколеба. Официално не беше на работа. Всъщност, ако сега си беше вкъщи, щеше да седи на дивана с натежали клепачи и чаша в ръка.

— Добре, един малък Джак.

Барманката напълни чашата му до половината.

— Това ли наричаш малък?

— Избягвам тази дума. Мъжете се засягат.

— Престани — каза й.

— Щях, ако смятах, че наистина искаш да престана.

Демарко се обърна с гръб към бара, за да прикрие неудържимата си усмивка. Така можеше да наблюдава сцената. Около ниска шперплатова платформа, опасана с ниски шперплатови стени, бяха наредени няколко евтини стола с черни подложки на седалките. Осем души вече седяха около сцената и нетърпеливо очакваха първата танцьорка. Над сцената висеше огледална топка и разпръскваше трепкащи светлинки наоколо.

В две от стените на помещението — тази в дъното и една от страничните — бяха изрязани по три отвора. Два от онези в дъното водеха към миниатюрни стаички, в които имаше само по един стол. В едната стая голо момиче бе възседнало напълно облечен мъж, който седеше с облегната назад глава, затворени очи и отпуснати встрани ръце, докато танцьорката лениво се извиваше и подрусваше върху него под звуците на песента „Бавно и приятно“^[1] на Ъшър. Третата стаичка изглеждаше празна, но Демарко забеляза очертанията на друга врата по-навътре. Навярно гримьорната.

И трите входа на другата стена бяха закрити с тежка завеса. „Танци на диван — помисли си той. — Петдесет долара за двайсет минути.“

Отново се обърна към Бони.

— Какво предпочиташе Томас Хюстън? Танци на диван, предполагам.

— Танц на диван. Единствено число. По един на вечер.

— И толкова? Двайсет минути, а после си тръгваше?

— Първо си поръчваше едно-две питиета и гледаше танцьорките известно време. След това танцът на диван. После лека нощ.

— Винаги с едно и също момиче ли беше? Имам предвид, в стаичката.

Бони отмести поглед за момент и се вторачи в огледалната топка. Когато отново погледна Демарко, се усмихна.

— Не ми е работа да забелязвам едно друго, нали се сещаш? Точно обратното.

— Не ти е работа, но така или иначе забелязваш. Твърде умна си да не го правиш.

— Знам само, че той вече не идва тук, и поради тази причина изгубих един редовен неголям доход.

Полицаят кимна.

— Ти ли си собственик на мястото, Бони?

— Общо взето.

— Разкажи ми тогава за момичетата, които работят тук.

— Няма кой знае какво за разказване. Ако си хубава и дружелюбна, можеш да изкараш много пари. В брой.

— Какво значи много?

— В натоварена вечер? Петстотин, шестстотин. Понякога и повече.

— Това натоварена вечер ли е?

— Към единайсет ще стане. Тогава излизат най-хубавите момичета.

— Тези тук не са ли хубави?

— Видя ги вече. Ти ми кажи.

— Мисля, че Ариел е красива млада жена.

— Би могла да работи и втора смяна, ако искаше.

— А защо не иска, ако това означава повече пари?

— Защото обича да си е вкъщи, когато момченцето й си ляга да спи. — Щом видя изненадата в погледа на Демарко, добави: — Какво, да не би да смяташ, че тези момичета са лишени от майчински инстинкт?

— Познаваш ги по-добре от мен. Ти ми кажи.

— Имаме си курви на хероин и крек^[2], да. Може би вече си забелязал някои от тях. Имаме си и момичета, които работят, за да плащат таксите си в колежа. Имаме и самотни майки, които се опитват да хранят децата си. Намират се и обичайните откачалки, разбира се.

— Кажи ми за откачалките.

— Откога си ченге? Познаваш ги по-добре от мен.

Вярно беше, Демарко ги помнеше всичките. Садистките, мазохистките, онези, които се самонараняваха, онези, които стискаха мъжете за топките, малките изгубени момиченца, пристрастените към адреналин, порочните, нимфоманките, фетишистките. Знаеше защо се чукат жените, които не търсят удоволствие или пари. Те искаха да бъдат обичани, искаха власт или просто да наранят себе си или някого другиго. Чукаха се заради усещането за унищожение, колкото и временно да бе то.

— Хюстън имаше ли си любимка?

— Аз просто наливам питиетата.

— Знам, работата ти е да не забелязваш нищо. Но все пак те питам, Бони. Просто искам да знам дали случайно си забелязала нещо такова.

— Повечето вечери след девет-десет часа съм толкова заета да наливам питиета, че единственото нещо, на което обръщам внимание, са парите, които прибирам. В тази връзка, дължиш ми трийсет долара. Плюс бакшиш.

— Трийсет долара? Аз не съм поръчвал онова двойно тройно, което ми наля.

— Не съм ти го слагала в сметката. Двайсет за шампанското и по пет долара за двете ти малки уискита. Останалото е за моя сметка.

Демарко се намръщи и остави две двайсетачки на плота.

— Една вечер в „Уиспърс“ не излиза евтино, а?

— Ако търсиш евтино, има и такива места. Сигурно вече ги знаеш всичките.

Остави коментара й без отговор.

— Значи Хюстън идва всеки четвъртък…

— От около месец или малко повече.

— Към колко, десет?

— Понякога и малко по-рано. И винаги си тръгва преди единайсет.

— Гледа няколко от танцьорките. Поръчва си танц на диван…

— Плаща си сметката на бара и си тръгва.

— Тихо и кротко.

— Идеалният клиент.

— А тези танци на диван…

— Сега ще извикам Ариел.

— Не за мен. Говоря за Хюстън.

— Сигурен ли си? Мога да се закълна, че забелязах искра помежду ви.

— Престани вече.

— Струва ми се, че се заражда любов.

— Бони, моля те.

— Добре ще й дойде един добър татко за момченцето й.

— Не проявявам интерес и не искам да бъда ничий татко. Нито на нея, нито на детето й.

— Тя каза ли ти, че в гимназията е свирила на валдхорна?

— Интересува ме повече какво се случва в онези стаички.

— Виждаш ли завесите?

— Виждам ги.

— Виждаш ли какво има зад тях.

— Не.

— Нито пък аз.

— Единайсетата божия заповед важи ли зад тези завеси?

— Самата аз не влизам там, освен за да пусна прахосмукачка. Така че наистина не знам.

— А кой би могъл да знае?

— Ти. Срещу петдесет долара.

— Плюс бакшиш.

— Бързо се учиш, Демарко.

— Не по-бързо от теб. — Пресуши чашата си и внимателно я остави на бара. — Трябва да разбера кое е момичето на Хюстън. Би трябвало да е много млада…

— Тук няма момичета под двайсет и една.

— Или поне да изглежда много млада. Зелени очи. Дълги крака. Възможно е да накуцва, но съвсем леко — нещо, което повечето хора дори не биха забелязали.

— Тук никой не куца — заяви Бони. — Зелени очи и дълги крака имаме в изобилие. Постой малко и ще се убедиш сам.

— Поддържа се във форма. Вероятно тича в парка.

— Не общувам с такива.

— Можеш ли да се държиш сериозно поне за минута? Моля те.

— Виж — каза тя. — Дай ми нещо конкретно, за да се опитам да ти помогна.

— Млада, красива, дълги крака и зелени очи. За теб това не е ли достатъчно конкретно?

— Достатъчно конкретно е за телефонен медиум.

— Тогава какво ще кажеш за това? Искам имената и адресите на всички момичета, които работят тук.

— Не става. Дори и да ги знаех.

— Не знаеш имената им?

— Тук не са нужни автобиографии. Всеки е независим изпълнител. Казват ми име, с което да ги наричам. Идват и си отиват. Не се сближаваме.

— Никоя от тях ли не се нуждае от майчинско приласкаване понякога?

Барманката потръпна.

— Не съм жена от майчински тип.

Той се загледа в лицето й, за да научи повече, но то си остана безизразно.

— Трябва да ми помогнеш, Бони. В противен случай може да дойда отново. Може да се наложи да разпитам всичките ти клиенти. Или просто да паркирам патрулната кола отпред.

Жената го изгледа сурово. Демарко отвърна на погледа й. Накрая тя каза:

— Две имена. Това е всичко, което мога да направя. Без телефонни номера, защото не разполагам с такива.

— Истински имена или работни?

— Истински, доколкото ми е известно.

— Благодаря за съдействието.

Бони извади химикалка и малък бележник, написа нещо на най-горния лист, след което го откъсна, сгъна и подаде на Демарко.

— Не мога да ти опиша какво удоволствие е за мен да те видя отново — каза му. — Да го направим пак след десетина-дванайсет години, а?

Сержантът се изправи, пъхна листчето в джоба на ризата си, без да го поглежда, усмихна се и тръгна към изхода.

— Ще кажа лека нощ на Ариел от теб.

— Недей — отвърна, без да се обръща.

— Любов е, повярвай ми.