Рандал Силвис
Чернова (26)

26

Демарко знаеше за две пекарни в града. Първата, „Бейсик Нийдс“, се намираше в едноетажна къщичка. Другата, „Пекарната на Шнайдер“, заемаше първия стаж от голяма триетажна тухлена сграда на Мейн стрийт. Отворен портал от едната страна на пекарната водеше към площадка и заключена врата, до която имаше четири звънеца. Под копчето за апартамент 3Б имаше черен етикет, на който с бели печатни букви пишеше „Брисън“.

Демарко натисна бутона и го задържа няколко секунди.

От говорителя се разнесе мъжки глас:

— Да?

— Сержант Райън Демарко от Пенсилванската щатска полиция, господин Брисън. Бих искал да поговоря с вас няколко минути.

— Качвайте се — примирено отвърна мъжът.

Студентът го чакаше на площадката на третия етаж, до отворената врата на апартамента си.

— Между другото, произнася се Брайсън. Не Брисън.

— Съжалявам — каза Демарко.

— Случва се често. Влизайте.

Младият мъж изглеждаше по-възрастен от очакванията на сержанта. Може би на трийсет, плюс-минус една или две години. Беше по-висок от Демарко, около метър осемдесет и пет, чернокож мъж с нормално телосложение, гладко избръснат, с късо подстригана коса и в добра физическа форма. Носеше широки избелели джинси, бели памучни чорапи и избеляла синя тениска с надпис „Морски вълци“, изписан в оранжево през гърдите му.

— Рядко виждам такива — подхвърли Демарко и кимна към тениската. — Почитател ли сте?

Брайсън затвори вратата след сержанта и го последва към всекидневната.

— Играч от втора база за три сезона. Вечната резерва, така че известно време продавах застраховки. Сега отново съм в училище. Седнете. Мога ли да ви предложа нещо за пиене?

Демарко седна на сгъваем брезентов стол в ъгъла до фасадния прозорец. Брайсън издърпа кожения стол на колелца от бюрото си, обърна го към сержанта, седна и каза:

— Вече се чудех кога ще дойде и моят ред да ме потърсите.

Полицаят се усмихна. Вече харесваше този млад мъж.

— Колелата на правосъдието се въртят бавно.

— Не толкова бавно всъщност. Изминали са само четири дни. Но се усещат като четири месеца.

Демарко кимна.

— Родом от Ери ли сте?

— Чикаго. Когато „Тайгърс“ подписаха договор с мен, ме изпратиха в Ери.

— Какво ви доведе в този университет?

— Томас Хюстън.

— Познавахте ли го, преди да дойдете тук?

— Само чрез работата му. Дойдох в „Шенанго“, за да се уча от него.

— Откога сте тук?

— Това е третият ми семестър, последният от курса ми.

— Имахте ли лекции при него този семестър?

— Самостоятелно обучение. Той е мой научен ръководител и съветник. Имах лекции при него през другите два семестъра.

— Значи сте имали възможност да го опознаете добре.

— И точно затова случилото се ми изглежда толкова невероятно. Аз просто… не мога да го проумея.

— Никога не сте подозирали, че е способен на такова нещо?

— Немислимо е. Семейството му беше всичко за него. Всичко.

— Значи, ако не е той… кой друг би могъл да го извърши?

— Господи, дори не мога да… аз…

Демарко търпеливо зачака. Младият мъж се мъчеше да преглътне сълзите си. Живееше в този апартамент с два стола, сто книги върху пластмасови етажерки, кухничка и спалня. Горещината и уханията от пекарната правеха въздуха тежък и твърде сладък. Непрестанното бръмчене от уличния трафик нахлуваше през прозорците и понякога стъклата им дрънчаха. По изящните ръце и дългите му пръсти личеше, че най-вероятно е привилегировано момче от Линкълн Парк или Стрийтървил, но се бе провалил като бейзболист и му беше омръзнало да продава застраховки. Живееше сам и мечтаеше да стане писател, а сега с неговия кумир беше свършено, необяснима трагедия му го беше отнела.

— Ами Конеску? — попита Демарко.

Брайсън вдигна поглед към него.

— Той е подлец от класа, но… убиец? Честно казано, не мисля, че има смелост да го извърши.

— А Дентън?

— Доктор Дентън?

— Усетих доста професионална завист у него.

— Ами… да, но… кой не би завидял на Том? Той беше… самото съвършенство.

И тогава на Демарко му стана ясно.

— Той знаеше ли какво изпитвате към него? — попита тихо.

Брайсън трепна едва забележимо. После сви рамене.

— Никога не съм го изразявал, никога не сме го обсъждали. Но съм сигурен, че знаеше.

Полицаят търпеливо го изчака да продължи.

— Работата е там, че още от самото начало Том се отнасяше с мен като към равен. Имам предвид… Аз може никога да не публикувам и дума, но той уважаваше… моите стремежи, разбирате ли? Уважаваше мечтата. И това повече от всичко друго го правеше толкова специален за мен.

Демарко помълча около минута и чак тогава попита:

— Имате ли представа къде може да е отишъл, Нейтън?

— Ужасно много ми се иска да знам. Представете си какво му е в момента.

— Правя всичко възможно да си го представя. Къде би отишъл? Какво би направил?

— Мисля, че търси убиеца.

— Така ли смятате?

— Вие не бихте ли, ако бяхте на негово място? Аз бих. Божичко, с радост бих му помогнал в този момент, ако можех.

— Смятате ли, че знае кой го е извършил?

— Много съм мислил за това. И не мога да си представя, че знае. Имам предвид… вече открили ли сте и други трупове?

— Значи вярвате, че Хюстън е способен на жестокост.

— При определени обстоятелства. Но нима това не важи за всички ни? Ако питате дали вярвам, че Том би наранил семейството си, бих отговорил „никога“. Никога. Дали е способен да очисти онзи, който е убил семейството му? Вие способен ли сте?

Полицаят прехапа долната си устна и сведе поглед към ръцете си. Понякога все още си фантазираше как измъчва мъжа, преминал на червено и ударил странично колата му с пикапа си. Той бе прекарал седем месеца зад решетките за убийство при пътнотранспортно произшествие, но за Демарко нямаше да са достатъчни и седем години. Нито дори седем пъти по седем години. Нито двайсет по седем.

Усети, че неволно е стегнал челюст и скърца със зъби, и положи огромно усилие да се върне духом в апартамента.

— Значи не сте имали какъвто и да било контакт с него.

— Нито дума. Но не спирам да се надявам.

Демарко кимна.

— Местонахождението ви в събота през нощта?

Младият мъж остана неподвижен известно време. Накрая каза:

— Един клуб в Ери. „Зоната“.

— А след като затвориха?

Брайсън бавно издиша.

— Алекс Ферис. Той е студент тук. Но ви моля да проявите деликатност, става ли? Родителите му са… в неведение… не знаят.

„Божичко — каза си Демарко. — Толкова много шибани трагедии на този свят. Толкова много болка.“

— Коя е Анабел? — попита.

— Анабел…?

— В един от имейлите си до вас Хюстън казва, че смята да посети Анабел, и ви кани да го придружите.

— О — отвърна Брайсън. — Една жена, която използва като модел за героинята си Анабел. От романа, върху който работи. Работеше.

— Тя е героиня в новия му роман?

— Точно така. Образът на Лолита.

— Тук се обърках малко. Анабел е героиня, създадена по подобие на литературната героиня Лолита?

— Новият му роман с работно заглавие „П“ е съвременен прочит на Набоковата „Лолита“. Том наричаше героинята си Анабел. Жената, която ме покани да посетим заедно, според мен беше физическият прототип на тази литературна героиня, която е създадена въз основа на Набоковата Лолита.

— Вие запознахте ли се с тази жена? С Анабел?

— Имах желание. И планирах да го направя, но късно следобед промених решението си.

— Защо?

— Един приятел ми се обади. Пътувал на север и решил да се отбие да се видим. Попита дали съм свободен.

— И вие приехте.

— Ами… имах желание да отида с Том. Неприятно ми беше да му откажа. Но в същото време не исках да ходя там с него.

— Не съм сигурен, че ви разбирам.

— Просто не си падам по стриптийз клубове.

— Срещата на Хюстън с Анабел е била в стриптийз клуб?

— Неговата Лолита, Анабел, работи в стриптийз клуб. В романа му. Затова той правеше проучванията си на такива места.

— Ще се наложи да проявите малко търпение с мен, защото не съм чел „Лолита“. Искате да кажете, че той избира името Анабел за своята героиня, която изгражда по подобие на героинята Лолита от романа „Лолита“?

Брайсън се усмихна.

— Не. Лолита е галеното име на героиня от Набоковия роман „Лолита“. Тя е младо момиче, нимфетка, както я нарича Набоков. Не е дете, но все още не е и жена. А разказвачът в романа, Хумберт Хумберт, е литератор, който има нездрав интерес към нимфетки. Той проследява тази своя маниакална обсебеност назад във времето до първата си интимна среща, когато все още е бил малко момче, с дванайсетгодишно момиче на име Анабела, по-късно починало от тиф. Том използва това име в своя роман. Възнамеряваше също така неговата Анабел да има някаква връзка с Аннабел Ли, героинята на Едгар Алън По от едноименната поема, точно като Набоковата Анабела.

— Леле — възкликна Демарко. — Зави ми се свят.

— Всички романи на Том, както навярно знаете, заимстват герои и ситуации от други литературни произведения. Том възнамеряваше този му роман да наподобява Набоковия и също като него да изобилства от игри на думи и множество литературни алюзии, да бъде критика на съвременното американско общество. Сюжетът щеше да е различен, разбира се, всички сюжети на Том са изцяло негово творение, но като тема, така да се каже, неговият „П“ щеше да повтаря идеите на „Лолита“ за похотта и за моралните последици от това как откликваме на плътските си желания.

— Много полезна информация — отбеляза Демарко. — Но ме гложди въпросът откъде сте толкова добре информиран.

— Казах ви. Том беше мой научен ръководител. Ходех в кабинета му почти всеки ден. Задавах му въпроси непрекъснато. Той е много, много щедър човек, що се отнася до време и съвети. Освен това ми се ще да вярвам, че виждаше в мен някакъв творчески потенциал и затова ме подкрепяше толкова.

— Значи, ако искам да открия тази героиня Анабел… Казвате, че тя е едва дванайсетгодишна?

— В романа на Набоков. Но не и в поемата на По. Нито пък в романа на Том. Но все пак е достатъчно млада, за да излъчва накърнена невинност.

— Накърнена невинност?

— Човек, който е бил наранен, но все още е… уязвим, предполагам. Доверчив е. Но все още не е изтощен. Все още не е станал циничен.

— Някой като вас — вметна сержантът.

Нейтън Брайсън се сепна и го погледна.

— Странно, че го споменавате. Том ми го каза веднъж.

„Каква ирония“ — помисли си Демарко. Хюстън пишеше роман за възрастен мъж, който се влюбва в момиче, а този младеж тук бе влюбен в по-възрастен мъж.

— Похот — изрече. — Това ли стои зад работното заглавие? „П“ като похот?

— Книгата трябваше да е разделена на четири части: Похот, Подлост, Печал и Проникновение.

— Проникновение? С щастлив край ли ще бъде?

— Не знам. По всяка вероятност Том също не знае. Със сигурност мога да ви кажа обаче, че проникновението невинаги води до щастие. Понякога става точно обратното.

— Знаете ли в кой клуб работи Анабел? — попита сержантът.

— Знам, че от два месеца Том обикаля различни нощни заведения и се опитва да открие момиче с търсените от него качества. Истинско момиче, което не се преструва, разбирате ли? Той каза, че някои от тях много ги бива в преструвките.

— Престорен интерес към него?

— Престорена невинност.

— Това възможно ли е? Жена, която работи като стриптийзьорка, да притежава невинност?

— Том смяташе, че е възможно.

— А вие?

Брайсън сви рамене.

— Ако трябва да съм откровен, личният ми поглед към живота не е толкова… ведър. Не че не ми се иска да можех да споделя гледната точка на Том. А вие, сержант?

— Моля?

— Вие как гледате на света?

Демарко се усмихна.

— Хюстън случайно споменавал ли е името на клуба, в който работи Анабел?

— Споменавал е другите, онези, които е зачеркнал от списъка. Но този, новия? Не мисля. Знам, че го е посещавал три или четири пъти, преди да ме покани да го придружа. Мисля, че просто искаше и аз да видя момичето, за да е сигурен, че не е сгрешил в избора си.

— Странно място е избрал да търси невинност.

— Същото казах и аз. И знаете ли какво ми отвърна той?

— Бих искал да знам.

— Каза ми, че точно това си струва да бъде описано. Очевидната дихотомия^[1]. Вътрешният конфликт.

— Човешкото сърце в конфликт със себе си.

Брайсън го погледна многозначително и се усмихна.

— Чели сте Фокнър.

— Някога — отвърна Демарко. — Колкото до онзи стриптийз клуб…

— Със сигурност не е от местните.

— Не е искал да рискува среща с приятели или познати.

— Точно така. Е, съпругата му знаеше, но въпреки това…

— Знаела е, че той ходи в стриптийз клубове?

— Това беше проучване и тя го разбираше. Двамата си имаха пълно доверие.

— А вие знаете това, защото…?

— Той ми каза.

Демарко се усмихна и кимна. „Вярваме в онова, в което искаме да вярваме.“

— Значи клубът не е местен — заяви сержантът. — Можете ли да ми кажете нещо повече за него?

— Мисля, че спомена нещо за пътуване на север. Имам предвид първия път, когато отиде в този клуб. Може би преди три или четири седмици.

— На север от Ери?

— Не… не, той ме попита за някакво голф игрище в района. „Туин Оукс“ или нещо такова. Кънтри клуб „Туин Оукс“ това е. Попита ме дали знам как да стигне дотам, защото стриптийз клубът се намирал на няколко километра разстояние по същия път.

— „Туин Оукс“ е на границата между Пенсилвания и Охайо. На север от Пиърпонт.

— Ето, това е. Точно там е клубът. Не е много далеч оттук.

Демарко се усмихна.

— Помогнахте ми много днес.

— Ще ми се да знаех повече.

— Този роман, който е пишел… с работно заглавие „П“. Не го открих никъде. Нито в компютрите му, нито където и да било в документите.

— Няма да го откриете в компютрите му. Може би кратки откъсчета. Нахвърляни бележки, мисли, които са му хрумвали от време на време. Той винаги пишеше първите си чернови на ръка.

— Сигурен ли сте?

— Напълно. Насърчаваше всичките си студенти да правят същото. Казваше, че писането на ръка не е толкова механично, по-органично и чувствено е. Твърдеше, че така мисълта тече много по-леко и свободно.

— Какъв обем от романа е написал според вас?

— Едва ли е много, защото все още не беше приключил с проучването си. Не би се заел със същинското писане, докато не подготви обстойно сюжета.

— И съвсем наскоро е срещнал своята Анабел.

— Точно така. Сигурен съм, че има някакъв дневник или бележник, защото го видях да пише в него в кабинета си. Но не бих се изненадал, ако по-голямата част от книгата все още съществува единствено в главата му.

Демарко помълча известно време, после се изправи на крака.

— А как ще се отрази това на вашата дисертация? Ще помолите ли Дентън да замести Хюстън като ваш научен ръководител?

Брайсън поклати глава.

— Опитвам се да бъда като Том. Все още храня надежда, че всичко ще се нареди.

Демарко се усмихна сковано, досущ като гримасата на Хедър, но задържа усмивката на лицето си чак докато излезе на улицата.