Рандал Силвис
Чернова (7)

7

Първото нещо, което Демарко направи, когато се върна в службата, бе да измие ръцете си. Миеше ги често, по осем или десет пъти на ден. Държеше пакет с антисептични бебешки кърпички в колата си и още един в бюрото. Но този път отиде в служебната тоалетна, защото искаше да си наплиска и лицето — надяваше се, че шокът от студената вода ще разкъса паяжините, обвили мозъка му. Насапуниса хубаво ръцете си, изчопли мръсотията под ноктите, изплакна пяната и хвърли четири шепи вода върху лицето си.

Ръцете му бяха чисти, умът — все така замъглен. Отломки от мисли плаваха по повърхността му като обгорели късчета хартия по вода и отказваха да се съединят в нещо цяло.

Преди да се върне в кабинета си, продължи нататък по коридора, почука два пъти на друга стъклена врата и я отвори. Полицай Джейми Матсън вдигна поглед иззад бюрото си. Беше трийсет и шест годишна, дванайсет години по-млада от него, висока и слаба жена, която някои от колегите тайно наричаха Икабод. Но Демарко знаеше, че приликата й със слаботелесния герой от „Слийпи Холоу“ се дължи по-скоро на униформата, отколкото на телосложението й. Знаеше, че в лятна рокля без ръкави, на петсантиметрови токчета, със свободно разпиляна около лицето червеникаворуса коса, а не прибрана на кок, тя е елегантна като газела. Освен това знаеше причината за печалната усмивка, с която винаги го посрещаше.

— Още ли учиш за онази магистърска степен по психология? — попита я още щом влезе в кабинета й.

— Трябва да покрия още девет кредита — отвърна тя. — Защо питаш?

Демарко придърпа стол до бюрото и седна.

— Разследвам мъж, който си има всичко на света. Идеално семейство, страхотна работа…

Джейми закима в съгласие и вметна:

— Слава, репутация, уважение. Нищо не му липсва.

— На пръв поглед човекът си живее напълно безгрижно — продължи той.

— И въпреки това внезапно превърта.

— Дали? — попита Демарко.

— Случва се, Райън. Просто се случва. Невъзможно е да разберем какво се върти в главата на човека отсреща.

Усмихна му се с толкова тъжно изражение, че той се извърна и заби поглед в ръцете си.

— Добре, да речем, че е така — продължи. — Човекът превърта. И в момент на… сляпа ярост… очиства семейството си. Цялото, един след друг, така ли?

— Не знам — отвърна Джейми. — Трябва да се вземе предвид и естеството на нанесените рани.

— Добре. Нанесени са много методично. Обмислено, преднамерено. Всички, освен тези на малкия Дейви.

Тя го изчака да подреди мислите си.

— Хубаво — каза най-после Демарко. — Да продължим с теорията за внезапното превъртане. Какво би могло да го предизвика?

— Кажи-речи всичко: финанси, стрес в работата, спор със съпругата…

— Той печели луди пари.

— Това също може да е стресиращо.

Райън се намръщи и се замисли над думите й.

— Може да е решил, че се е изчерпал — предположи колежката му. — Той е сериозен писател, нали? Чел ли си нещо негово?

Наклони глава и я погледна. Идвала бе у тях и бе разглеждала етажерките с книгите му. Всъщност онзи път, когато се извъртя в леглото му и му обърна гръб, тя взе точно последната книга на Хюстън от нощното шкафче. И тъкмо нея запрати в другия край на стаята.

Колкото до теорията за изчерпването, Демарко отказваше да я приеме. Гледал бе участието на писателя в „Добро утро, Америка“, а по-късно и интервюто с Чарли Роуз. И в двата случая Хюстън изглеждаше отпуснат, уверен и напълно спокоен при отговорите си. „Как ви се отразява всичко това? — попита Чарли Роуз. — Тази внезапно придобита слава и всичко останало, което тя носи със себе си?“ Томас Хюстън не каза нищо в продължение на няколко секунди. Просто седеше с наведена глава и мълчеше. После вдигна поглед към водещия и каза: „Последната ми книга е най-доброто, което някога съм писал. Най-после достигнах върховната си форма. Чувствам се утвърден“. А Демарко — сам в мрачната си всекидневна, с чаша топло уиски в ръка — повярва на всяка негова дума. „Браво на теб, братко!“ — каза на глас.

Така че не, да върви по дяволите теорията за изчерпването. На полицай Матсън каза:

— Баща му се е самоубил.

— Преди колко време?

— Преди около четири години — заяви. — Значи това би могло да е фактор?

— Цялото му минало е фактор. Райън. Въпросът е какво го е накарало да се обърне срещу семейството си.

— Добре — каза Демарко. — Значи нещо го е подбудило. А после какво?

— После ли…?

— Имам предвид след разсейването на мъглата. След като е осъзнал какво е направил. Тогава какво се е случило? В какво състояние е сега психически?

— Ами — започна Матсън, — ако всъщност не е социопат… а те, впрочем, са доста трудни за разпознаване…

— Да предположим, че е точно такъв, какъвто изглежда. Добър и почтен човек. И когато мъглата се е разсеяла…?

Колежката му се замисли.

— Навярно е бил ужасѐн. Меко казано. По всяка вероятност е пожелал да отнеме собствения си живот.

— Но не го е направил. Излязъл е навън. И е продължил да върви чак до езерото Уилхелм, което е на почти пет километра от къщата му.

— Значи е изключил. Прекъснал е връзката.

— Просто е изтрил станалото от паметта си?

— Не точно… Но в общи линии, да. Потиснал е информацията за случилото се. Защото е твърде ужасна, за да се изправи срещу нея.

— И просто е потънал в гората. Може би все още върви. И не знае нито кой е, нито къде е, така ли?

— Всеки човек е различен, Райън. Да, има определени шаблони на човешко поведение, но аз не съм експерт в тази област…

— Ти си най-доброто, с което разполагам в момента.

— Може да е получил амнезия — допусна тя, — а може и да не е. Възможно е всичко това да му изглежда нереално. Като лош сън, който не може добре да си спомни.

— Точно от това се страхувам — призна Демарко.

— Защото е невъзможно да се предвидят действията му.

Той кимна.

Матсън го изчака да продължи, но Демарко наведе глава и застина на място. Само движеше напред-назад палец по кокалчетата на другата си ръка.

— Смяташ, че не го е извършил той — изрече тихо Джейми.

Демарко вдигна поглед към нея и се усмихна. Отново я видя със спусната коса в онази вечер, когато излязоха да хапнат. Паста пене със сос „Портобело“ за нея, паста „Путанеска“ за него. В крайна сметка той изяде и половината от нейната вечеря, а тя изпи твърде много вино — нарочно, както призна по-късно, за да добие куража да му признае.

Сега, докато я гледаше и си спомняше, усети как лявото му око започва да сълзи. Примигна, разтърка го и премести поглед леко наляво, над рамото й, към празен участък на стената.

— Помня съвета, който ми даде веднъж: ако наистина искам да проумея нечии действия, трябва да се дистанцирам от себе си, да вляза в главата на въпросния човек и да се опитам да видя света през неговите очи.

— Давала съм ти много съвети. И ти напълно си пренебрегвал повечето от тях.

— Просто се опитвам да разбера Хюстън, да разгледам ситуацията от всички възможни ъгли.

— Ще ми се да ме гледаш, когато говорим, Райън — изрече още по-тихо тя.

Демарко отново я погледна.

— Сега искам да говорим за Томас Хюстън.

Жената вдигна брадичка малко по-високо, пое си въздух, заряза тъжната усмивка и заяви:

— Да приемем, че не го е извършил той. Какво тогава? Случило се е пред очите му? Открил го е по-късно?

— И двете са възможни. Ще го изтрие ли от паметта си в такъв случай?

— Ти как би постъпил?

Демарко постави и двете си ръце върху страничните облегалки и се приготви да се надигне от стола.

— Адски много ми помогна, Джейми. Сигурна ли си, че ти трябват само девет кредита, за да се дипломираш?

Колежката му се облегна в стола си.

— Изглеждаш изморен, Райън.

Той се изправи.

— Прекарвам твърде много време в басейна на кънтри клуба. Обичам да седя под водата и да гледам краката на жените.

— Още ли ги харесваш високи и слаби?

— Джейми…

— Мога да сготвя онази паста пене с гъбен сос, която харесваш.

— Ще се възползвам от поканата някой друг път — отвърна Демарко и отвори вратата.

Бе изминал три крачки надолу по коридора, когато му се стори, че я чу да мърмори: „Майната ти. На теб и на другите ти пъти“, но може и да си въобразяваше.