Рандал Силвис
Чернова (6)

6

По-малко от час след влизането на полицаите в гората Демарко получи първото обаждане по радиостанцията. Вървеше доста пред останалите, но същевременно достатъчно близо, така че ако погледнеше през рамо, можеше да види четирите екипа с кучета, разпръснати в редица, с двайсетина метра разстояние между отделните групи. На все още бледата светлина по зазоряване кучетата се движеха бързо, доколкото им позволяваха каишките. Душеха покритата с листа земя с влажните си носове и дълбаеха тесни криволичещи пътеки с мускулестите си тела. Засега никое от тях не бе надушило търсената следа. Всеки полицай носеше найлонова торбичка с дреха на Хюстън. От време на време някое куче спираше рязко, вдигаше муцуна, подушваше въздуха и се оглеждаше, а накрая вдигаше поглед към инструктора си. Тогава полицаят отваряше торбичката и оставяше кучето да зарови муцуна вътре, да опресни паметта си с неповторимата миризма на Томас Хюстън, след което животното отново навеждаше глава и се втурваше напред.

След групите с кучетата вървяха останалите полицаи. Образуваха неравна редица, широка колкото две футболни игрища, а оранжевите им елеци проблясваха като гигантски светулки между дърветата в мрачната гора.

„Светулки мутанти — помисли си Демарко. — Привлечени тук не от любов, а от яростта и лудостта на Хюстън.“

Крачеше напред и вдишваше уханието на гората — влажен и тежък мирис. Мирис на есен и на гнило, но същевременно някак сладък и плодороден. Демарко обичаше мрачните гори, харесваше пълната тишина, прекъсвана единствено от чуруликане на птици или цвърчене на катерици. Доставяше му удоволствие да слуша тропота на белоопашат елен, препускащ през храсталака; мощният плясък от криле на внезапно излетяла яребица; далечните бълбукащи крясъци на влюбен пуяк.

Пукането на радиостанцията, от друга страна, го стряскаше като пчела в ухото.

— Открихме пещера, сержант. Изглежда напълно възможно да е прекарал нощта тук. Намира се на левия склон, на стотина метра от брега на езерото.

Демарко изпрати екипите с кучетата към указаното място, а на останалите полицаи нареди да изчакат. Когато самият той пристигна до плитката пещера, кучетата, в желанието си да се втурнат напред, опъваха поводите и скимтяха от нетърпение да достигнат плячката.

— Укротете животните — нареди на инструкторите. Коленичи пред скалната кухина и я освети с фенерчето си.

— Тези борови клони са били откъртени, вероятно с цел да прикрият дупката — обади се полицай Морган. Той бе слаб, среден на ръст мълчалив мъж с издължена брадичка. Често се усмихваше, но рядко говореше. — Ето тук се виждат дирите от влачене по земята.

Демарко си представи какво е било усещането за мъж с ръст над метър и осемдесет да лежи свит на кълбо в това тясно пространство. Глинените стени бяха осеяни с десетки отпечатъци от пети на обувки — полумесеци, издълбани в пръстта. Докосна с ръка единия от отпечатъците. „Въртял се е, обръщал се е, ритал е тези стени през най-дългата нощ от живота си.“ Но пръстта беше студена. Хюстън бе изчезнал поне час по-рано и бе оставил след себе си единствено влажен отпечатък. Миризмата му бе достатъчна, за да подлуди кучетата — от черните им венци и изплезените им езици капеше слюнка. Но гледката на тясната дупка изпълни Демарко с печал. „Един възхитителен човек, превърнат в животно.“

Отдръпна се от пещерата, изправи се и угаси фенерчето. После погледна към кучетата.

— Време е да ги раздвижим — каза.

Два часа и половина по-късно, изтощени от ходене, сержантът и четирите екипа с кучета спряха край черен път срещу мочурище. На фотокопието от картата, която Демарко носеше, този район бе отбелязан като боровинково блато, но пред тях се простираше само обширно пространство от тиня, бодливи храсти и увивни растения.

— Няма начин да е тръгнал оттук — каза Демарко на глас, макар и само на себе си.

Три от кучетата седяха задъхани до инструкторите си, четвъртото лежеше в краката на своя човек, отпуснало брадичка върху пръстта. Сержантът си помисли, че позата на четириногите им водачи изразява обезсърчение, може би дори срам. Преди десетина минути бяха пресекли черния път и поели в южна посока, следвайки дирята на Хюстън. Но само трийсетина метра по-нататък бяха спрели. Кучетата се бяха върнали назад, открили бяха отново мириса и с наведени към земята муцуни бяха тръгнали в посока северозапад по същия път. При блатото обаче бяха изгубили дирята.

— Променил е решението си — заяви Демарко.

— Да не е тръгнал да се прибира? — попита един от полицаите.

— Доста неразумно решение, нали, сержант? — обади се друг.

Водачът на групата не отговори. Кучетата бездействаха, полицаите стояха с вързани ръце.

Трима униформени се събраха недалеч зад Демарко. Единствено Морган бе от службата на сержанта в окръг Мърсър и само той не участваше в разговора.

— Нали не смятате, че е прегазил или преплувал това мочурище?

— Успешен начин да заблуди кучетата.

— Да, обаче… за бога… по това време на годината тази вода е студена, не повече от десет градуса.

— Би му отнело… колко? Двайсет-трийсет минути да го прегази? Хипотермията ще го събори за десет.

— Казваш „прегази“, все едно знаеш колко е дълбоко.

— Това е боровинково блато, за бога. Колко да е дълбоко?

— Ти си експерт по боровинковите блата, така ли?

— Просто знам, че не са много дълбоки.

— Тогава колко са дълбоки, умнико?

— Бих казал между метър и метър и половина. Там някъде.

— Пробвай да го прегазиш тогава и ще разберем.

Демарко хвърли към полицая от своята служба поглед, изпълнен с раздразнение. Познаваха се от седем години и бяха работили заедно много пъти. Морган се обърна към останалите и каза:

— Говорете малко по-тихо, момчета.

— Защо да си правим труда? — попита един от колегите му. — Ако Хюстън беше някъде наблизо, кучетата щяха да са го надушили вече.

Морган се обърна към него и повтори:

— Тихо.

Високо над главите им се чуваше монотонното бръмчене на хеликоптера, който сновеше между блатото и езерото Уилхелм. Демарко натисна копчето на радиостанцията си.

— Нещо ново? — попита.

Полицаят в хеликоптера огледа инфрачервения си екран.

— Виждам вашата група до блатото, както и останалите, които вървят към вас. Помежду ви няма нищо.

— Поеми на север — нареди сержантът.

Няколко минути по-късно получи ново съобщение.

— Попаднах на гореща точка, която се придвижва бързо на изток — информира го полицаят. — Обаче прехвърли Блек Рън с петдесет километра в час, така че се съмнявам да е нашият човек.

Демарко плъзна поглед през блатото.

„Водата е ледена — помисли си. — Шейсет декара увивни храсти те шибат през лицето и се оплитат в краката ти… Къде отиваш, Томас? — запита се. — Каква е следващата стъпка според сбъркания ти мозък?“

— Е, как смятате, че се е измъкнал оттук? — попита един от полицаите. — Дали е възможно да се е качил в нечия кола?

Никой не отговори.

Райън Демарко стисна устни, присви очи и се загледа през блатото. Пое дълбоко въздух и усети слаб плодов мирис, неуловим дъх, примесен с мрака на блатото и болката от неизбежната зима. „Боровинки ли?“ Докъдето му поглед стигаше, не се виждаше и една боровинка.

Отново погледна картата си, после извади радиостанцията, обади се в централата и обясни на диспечера къде да изпрати автомобилите за прибиране на екипите. След това се спусна по хълмчето към блатото и приклекна до брега. Загреба шепа вода и я огледа. Отблизо и в малки количества тя губеше тъмния си цвят и изглеждаше прозрачна и с кехлибарен оттенък като добро уиски. Приближи я до носа си и я подуши. Долови мирис на зима в нея, на гниещ плод. Сръбна малка глътка, но тя бе толкова студена, че сякаш опари гърлото му и го замая. Демарко отметна глава назад, стисна очи и се подпря с една ръка на земята, за да не падне.

Не знаеше как да се справи с болката, която го прониза. Искаше му се да потопи лице във водата, да ослепее от тъмнината й, а мозъкът му да изтръпне от студ. После можеше да допълзи до някоя плитка дупка в земята, да се затрупа с борови клони и никога повече да не излезе. Никога повече да не помисли и една-единствена мисъл.

Знаеше, че четиримата полицаи горе край пътя го наблюдават и може би шепнат помежду си. Може би кучетата също го наблюдаваха.

— Нека гледат, по дяволите — промърмори на водата. — Нека се чудят.