Рандал Силвис
Чернова (59)

59

Демарко не можеше да направи нищо друго, освен да се ослушва. Чу се драскане и потракване, нещо метално падна от рафта и издрънча на пода. Отново драскане. После тишина. Цели пет минути тишина. После ключът отново влезе в ключалката на багажника. Изщракване. Скърцане на пантите, докато капакът се вдигаше.

— Съжалявам, че трябваше да го направя — изрече Хюстън. Говореше тихо, наведен над багажника. — Освен това съжалявам, че ще се наложи да те оставя така известно време. Сега искам само да поговорим. Може ли да го направим? Мога ли да ти се доверя, че ще останеш неподвижен за минута и ще разговаряш с мен?

След кратко колебание Демарко кимна.

— Благодаря ти — каза писателят. — Сега не мърдай за секунда. — Внимателно разлепи тиксото от устата му.

— А сега ме чуй — започна полицаят.

Хюстън се изправи и вдигна ръце към капака на багажника.

— Добре, добре — съгласи се Демарко. — Мълча и те слушам. Усмивката на Хюстън изглеждаше тъжна дори в тъмното — толкова тъжна и уморена. Той кимна към пода и попита:

— Какво искаше този боклук от теб?

— Той там долу ли е?

— Вързан като прасе за ръцете и краката. Има голяма грозна цицина от едната страна на голямата си грозна глава.

— Звучи приятно.

— Не разбирам защо е дошъл за теб — каза Хюстън.

— Аз също. Не ми е ясно и какво правиш ти тук.

Писателят се усмихна.

— Отседнал съм горе, в малкия апартамент, който още не си довършил. От нощта, в която се видяхме на фара.

— Бил си тук през цялото време?

— Ти ми повярва. Реших, че в дома ти ще съм в безопасност.

— Господи — ахна Демарко. — Как стигна дотук?

— След фара просто вървях по брега известно време. Натъкнах се на три хлапета, които седяха там и пиеха бира. Две момчета и едно момиче. Бяха с пикап, така че им предложих шейсет долара, за да ме закарат до дома на мой приятел.

— Шейсетте долара, които ти оставих.

— Отначало възнамерявах просто да почукам на вратата ти. Но после видях тази малка плевня и… като малък често спях в плевнята на дядо ми. През лятото му помагах да коси и пласти трева. Преди баба ми да почине и да продадат къщата, с Клеър сме влизали тайно там няколко пъти като студенти. Все още усещам мириса на сено, нощния въздух… начина, по който… винаги се чувствах край нея.

Гласът на Хюстън доби звучене, което развълнува Демарко. Тембърът му бе пропит от меланхолия, от копнеж, сякаш се бе примирил със загубата.

— Само че в моята плевня няма сено — изтъкна Райън.

— Така е, но… беше много успокояващо да поглеждам навън и да виждам светлина в къщата ти. Гледах как излизаш и се прибираш с колата си. Тази вечер погледнах навън и те видях на задната веранда. По някое време през нощта чух как колата ти влиза в гаража, после забелязах как този задник те бута през двора. Не беше трудно да събера две и две.

— Радвам се, че те бива в аритметиката.

Хюстън се усмихна.

— Какво ще кажеш да ме освободиш от това тиксо? Аз ще се погрижа за всичко оттук нататък. Гарантирам ти, че той ще страда дълго за онова, което е направил.

— Няма време, приятелю — отвърна писателят все така усмихнат. — Така че смятам да се заема лично с разчистването. Няма смисъл да си цапаш ръцете с кръв.

Демарко познаваше този тип усмивка. В нея нямаше радост, само онова особено усещане за покой и приятната, необичайна увереност, че краят е близо.

— Не можеш да направиш онова, което си намислил, Томас — каза му. — Не можеш да тръгнеш по този път.

— В момента това е единственият път пред мен.

— Томас, моля те, трябва да ми се довериш. Мога да си представя какво изпитваш. Аз също изгубих дете.

— Аз изгубих всичките си деца. Всичко и всички.

— Знам. Аз също. И все пак продължавам напред. Вече дванайсет години.

— Нужно е да го искаш — заяви Хюстън. — А аз нямам такова желание.

— Не, аз никога не съм го искал. Просто го направих.

Томас отново се усмихна. После каза:

— Намерих пистолета ти в къщата.

— Служебното ми оръжие? В спалнята?

— Ще се наложи да го взема. Съжалявам.

— Ти си писател, Томас. Не си убиец.

— Убиец съм. И искам да бъда. Писателят е мъртъв. Съпругът и бащата са мъртви. Остана само онзи, другият.

Демарко вдигна крака, прехвърли петите си през ръба на багажника и успя да седне. Хюстън пристъпи към рафта, протегна ръка зад гърба си, извади пистолета от колана на панталона си и го насочи към гърдите му.

— Продължавай, само че съвсем бавно.

— Няма да ме застреляш — изрече Демарко.

— Той, ти, аз… в крайна сметка какво значение има всичко това?

— Има значение и ти го знаеш.

Томас не отговори. Застана отстрани до колата и изчака Райън да се измъкне от багажника и да се изправи. После сложи ръка отзад на рамото му и го насочи към пътническото място на колата. Там, на кука тип „Око“, завинтена за стената на гаража на нивото на кръста, Хюстън бе завързал найлоново въже с дължина малко под два метра. Обърна Демарко с лице към куката и завърза свободния край на въжето около китките му.

— Така ли смяташ да ме оставиш? — попита сержантът.

— Ще намериш начин да се освободиш.

Хюстън се върна до колата, остави служебното оръжие върху рафта и извади от багажника парчето тиксо, което бе отлепил от устата на полицая.

— Опасявам се, че се налага да върна това на мястото му — каза.

— Дори ако обещая да мълча?

Писателят се усмихна и лепна тиксото върху устата му.

— Нямаше да те застрелям — добави.

— Знам — измънка приглушено Демарко.

После Хюстън направи нещо много странно. Положи длан върху главата на сержанта и се наведе към него, докато телата и слепоочията им се докоснаха. Затвори очи и застина така за няколко секунди. Райън отново се почувства като малко дете и дъхът секна в гърдите му. Сетне Томас се отдръпна и се върна до колата.

В продължение на пет минути писателят се бори с тялото на Инман — влачи, надига и бута, докато най-сетне успя да го натъпче в багажника. Въжето беше достатъчно дълго, така че Демарко успя да се обърне и да наблюдава борбата. Карл Инман бе вече в съзнание, но все още доста замаян. Гърчеше се и се съпротивляваше, но с лепенка на устата и свити в коленете крака, привързани към китките с найлоново въже, съпротивата му не постигна много — само забави Хюстън.

След това писателят отиде в другия край на гаража, където под стълбите за апартамента бяха струпани десетина циментови тухли. Взе две от тях и ги сложи на пода зад шофьорската седалка. После вдигна ножа на Инман от земята и го напъха под колана си. Затъкна пистолета в панталона си, отзад на кръста, и хлопна капака на багажника. Демарко ръмжеше и стенеше с всичка сила, за да привлече вниманието на Хюстън.

Томас отлепи единия край на тиксото от устата му.

— Не вземай служебното ми оръжие, моля те — настоя сержантът.

— Съжалявам. Трябва ми.

— Томас, моля те. Твърде стар съм за ново понижение.

— Нямам избор — отвърна Хюстън и понечи да залепи обратно тиксото.

— Чакай, чакай, чакай. Бръкни в страничното отделение на багажника, там има друг пистолет. Вземи него, не е регистриран.

Писателят отново отвори капака на багажника. Насочи служебното оръжие към свития на една страна Инман и измъкна другия пистолет. После хлопна капака на багажника.

— Благодаря ти — каза и залепи тиксото върху устата на Демарко. — Ще оставя служебното ти оръжие на рафта. Извън обсег засега.

Усмихна се още веднъж. После се качи в колата и потегли.