Рандал Силвис
Чернова (16)

16

„Портфейлът е в мен — каза си Томас Хюстън. — Тук са дебитните и кредитните ми карти. Имам и деветдесет и три долара в брой. И венчалната халка. Часовникът ми… Къде ми е часовникът?“

Нямаше го на никоя от двете му китки, нито в джобовете. Хронограф „Конкорд Саратога“ с циферблат в сребристо и черно, монтиран в корпус от полирана неръждаема стомана, с черна кожена каишка. Беше подарък за рождения му ден от Клеър и децата. Всичките му красиви вещи бяха подаръци от Клеър и децата. Но къде беше часовникът? Вчера го носеше, нали? Както и предишния ден?

Помнеше, че в събота вечер си легна заедно с Клеър. Свали дрехите си, погледна часовника, реши да го остави на ръката си, защото планираше да свърши малко работа същата вечер, а не искаше да се увлича и да остава на бюрото цялата нощ, но в кабинета му нямаше часовник, освен този на компютъра. Той обаче предпочиташе да поглежда часовника си от време на време — в него виждаше не само точния час, но и любовта на семейството си, носеше тази любов върху китката си.

Носеше часовника на ръката си, когато прави любов с Клеър. Държа я в прегръдките си, докато тя заспа, после тихо се измъкна от леглото и отново се облече. Тревожеше се, че боклукът не е изнесен навън, а и в главата му се въртяха мисли, които искаше да запише, преди да му се изплъзнат, но те все още бяха ръбести и тромави, затова ги остави да се поразбъркат още малко, да се повтарят, да се блъскат и полират, докато той, след като се погрижи за боклука, си направи кратка разходка в нощта. Подиша чист въздух отвън, а сетне се върна в кабинета си и писа в дневника си известно време.

„Какво е последното нещо, което написа? — Опита се да си спомни. — Написа: Той знаеше какво трябва да направи, нали? Тази сцена, тези встъпителни думи? А после писа за Клеър, нали?“

Изреченията бяха започнали да се оформят още докато лежеше в леглото и гледаше как Клеър се съблича. Продължиха да се развиват в главата му през цялото време, докато правеха любов.

Тя е тъмнокоса жена, зеленоока и помръкнала от тайни. Устата й е чувствена, но тъжна, крайниците й — дълги и елегантни. Всяко нейно движение е вяло и мудно. Дори усмивката й е бавна и натежала от скръб.

Последва пристъп на паника, писателски страх. „Това го записа, нали?“ Да, сигурен беше. Записа го, после написа и още — дълъг описателен пасаж, който планираше да преработи по-късно, да поизглади тук-там. А после щеше…

„Не — каза си, — спри. Мисли за този момент, тук и сега. Часовникът го няма, без значение е къде, кога или как е изчезнал. Вече няма нищо. Миналото е история, откъснати страници от книга. Бъди тук сега. Точно тук.“

„Имаш малко пари в брой, имаш дебитните и кредитните си карти — напомни си. — Можеш да купиш храна. Само че откъде?“

Под прикритието на дърветата, на десетина метра от Норт стрийт, внимателно проучи възможностите. На трийсетина крачки вдясно от него, отсреща през улицата, имаше денонощна бензиностанция с магазин — „Кънтри Феър“. До нея бе „Бейсик Нийдс“, магазинче за сандвичи, в което продаваха домашно изпечен хляб и кроасани. Но то тънеше в мрак, както и „Джайънт Ийгъл“, разположен на пресечка и половина в източна посока. „Значи е поне девет часът — каза си. — Или може би час-два по-късно, съдейки по оскъдния трафик.“

Отново насочи вниманието си към бензиностанцията с денонощен магазин. Две коли до колонките за гориво. Един мъж зареждаше, другата кола беше празна. „Пътниците са в магазина“ — отбеляза. Чакаше и наблюдаваше. Не след дълго първата кола отпътува. Няколко минути по-късно от магазина излязоха момче и момиче тийнейджъри, смееха се и отпиваха през сламки от големите си пластмасови чаши. Тя се качи зад волана, момчето седна до нея. Шум от двигател, фарове и малката синя кола продължи щастливия си житейски път надолу по улицата.

Доколкото си спомняше, никога не бе идвал в този магазин, винаги зареждаше гориво в кварталната бензиностанция „БП“, а пазаруваше в големия „Америко“ в края на града. Ходеше там почти всяка събота сутрин, с Клеър си правеха седмична среща за пазаруване — всеки със своята количка или кошница, и си говореха през магазина по мобилните телефони. Обожаваше този техен час заедно. Мотаеха се покрай купищата плодове и зеленчуци, пръскачките изригваха неочаквано като фонтани, а на заден план се носеше музиката на Андре Превин, Джон Теш или Яни. Щандът за маслини, кошниците с гевречета и кроасани, рафтовете с хрупкави франзели и ръчно омесени хлябове, витрините със сирена стилтън и шропшър, асиаго и фонтина, бушерон и пекорино, витрините с деликатеси и месо, трийсетте вида морски дарове, положени върху искрящия лед. И Клеър, красивата Клеър, която казваше в слушалката: „Тези раци са гигантски!“

Хюстън обожаваше чувствеността на тези моменти, предвкусването, атаката върху сетивата от всички посоки. А когато думата „край“ изникна в мислите му, „Край на всичко“, той я усети като удар с чук — толкова мощен и внезапен, че се свлече върху близкото дърво и захлипа. Шепнеше „Клеър“ отново и отново и дори не усещаше жуленето на бузата си по кората на дървото…

Времето минаваше…

Той дишаше…

И не можеше да накара сърцето си да спре…

Денонощният магазин от отсрещната страна на улицата. Студени светлини, студен асфалт. Наблюдаваше как колите идват и си отиват.

Божичко, как копнееше за уюта на кабинета си в университета, за познатата сграда. В сутерена имаше автомати за дребни стоки, както и автомат за обмяна на монети. Днес беше вторник. Можеше да живее на солени бисквити и сладкиши до четвъртък, нали?

Не, ключовете за Кембъл Хол бяха на връзката му с ключове, а тя висеше на закачалка до кухненската врата. „От полицията навярно наблюдават сградата, нали? Пък и всички вече знаят, сигурно се е разчуло из целия град.“

„Днес е вторник — напомни си. — Това се случи в събота вечер.“

Всеки път, когато се сетеше за събота вечер — а тя никога не се отдалечаваше, винаги се спотайваше в близките сенки, — всеки път, когато събота вечер се върнеше в мислите му, беше по-зле от удар с чук. Тя бе жива и свирепа, връхлиташе го като лъв и го разкъсваше на парчета.

Дълго време стоя облегнат на дървото, неспособен да помръдне. Опитваше се да накара сърцето си да спре. Но не успяваше, никога не успяваше. Просто трябваше да продължи още малко. Налагаше се да продължи да живее известно време.

„Снабди се с храна — каза си. — Направи каквото трябва.“

Отново насочи поглед към денонощния магазин. Сега на колонката беше спрял пикап.

Копнееше отново да изпадне във вцепенение, онова странно усещане, че наблюдава себе си от разстояние. Но по някаква причина раздвоението на личността го бе напуснало. Сега вече знаеше, че не е литературен герой, облегнат на измислено дърво, който чака създателя си да му каже какво да прави. Томас Хюстън стоеше в края на гората, Томас Хюстън бе мръсен, гладен и премръзнал. Трябваше само да погледне ръцете си, за да се убеди. Бяха мръсни и изподрани, но това бяха ръцете на Томас Хюстън, ръцете на писател и преподавател, ръце без мазоли, ръце, създадени за клавиатура, за писалка, показалка и тебешир. Не минаваше и семестър, без някоя студентка да направи комплимент за ръцете му. Една от тях в изпитната работа за края на семестъра на въпроса му „Какво ви хареса най-много в този курс?“ бе отговорила: „Ръцете ви. Гласът ви. Задникът ви в тесни джинси“.

Тези ръце пред очите му бяха негови, да, но той ги ненавиждаше, искаше му се да ги отсече, да ги беше отсякъл още преди седмица. Наистина ли някога бяха държали писалка, или съботната вечер бе изтрила всичко това? Бяха ли галили някога косата на сладко ухаеща жена? Бяха ли милвали някога гърдите й, бяха ли усещали мекото надигане на корема й, нежната извивка на бедрата й? Беше ли лягала някога ръката му върху кадифената цепка на страстта, долавяла ли бе трептенето на мускулите, стягащи се около пръстите му?

Искаше отново да усети тялото на Клеър до своето, искаше да почувства тежестта на гърдите й върху гръдния си кош, искаше да сложи члена си в устата й, искаше да усети вкуса между краката й, да почувства тласъците на тялото й върху своето. Копнееше за всичко това, а никога нямаше да го получи. Само мъж като Томас Хюстън заслужаваше тези неща. Кой беше той сега — нямаше представа. Скимтенето, което се надигаше от гърлото му, не беше негово. За пръв път в живота си чуваше подобни звуци.

„Божичко, защо изобщо стана от леглото? — чудеше се. — Ти и твоето шибано писане. Ти и твоите шибани думи.“

Отново не можеше да диша. Нямаше въздух. „Дишай — каза си. — Вдишай. Издишай.“ Вече нищо не се случваше по естествен начин. Нищо не се случваше доброволно.

Свлече се до дървото, обви ръце около дънера и в опит да пропъди ужасните образи притисна устни към кората и започна да повтаря като мантра: „Тя е тъмнокоса жена, зеленоока и помръкнала от тайни. Устата й е чувствена, но тъжна, крайниците й — дълги и елегантни. Всяко нейно движение е вяло и мудно…“