Рандал Силвис
Чернова (40)

40

До ранния следобед Демарко научи три неща.

Факт първи: според доктор Алис Брамсън, Томас Хюстън не бе изнасял литературно четене в Държавния университет в Синсинати от публикуването на втората си книга. Тя би се радвала да го вижда там по-често, защото обожаваше работата му и все още пазеше топли спомени от предишното му посещение. Не бе изнасял литературно четене и никъде другаде в Синсинати същата вечер — иначе тя със сигурност би присъствала, стиснала в ръка екземпляр от последния му роман, за да си вземе автограф.

Факт втори: във всеки от деветте четвъртъка, предшествали смъртта на семейството му, Томас Хюстън бе теглил пари от банкомат на двайсетина километра от дома му. Всички тегления бяха направени от личната му чекова сметка, а не от общите им чекови или спестовни сметки. Всички, с изключение на едно бяха суми от осемдесет долара, извършени в рамките на двайсетина минути около 7:30 вечерта. Другото теглене бе в 6:42 сутринта, два четвъртъка преди смъртта на семейството му, и възлизаше на триста долара, максималната дневна сума. Предишния ден — сряда, в 4:16 следобед — той бе изтеглил още триста долара.

Въз основа на тази информация Демарко стигна до две предположения: сумите от осемдесет долара седмично са покривали таксите за вход в различните стриптийз клубове, питиетата му и посещенията в стаята за шампанско, а шестстотинте долара от другите две тегления са използвани за друго.

Третият факт, който успя да извлече от получената информация, бе следният: Бони лъжеше.

Демарко се взираше в записките от бележника си.

— Къде биха могли да изхарчат шестстотин долара в четвъртък Бони и Хюстън? Или в петък. Или и двата дни — каза на глас.

Вече се бе свързал със секретарката на катедрата и знаеше, че Хюстън си е взел почивен ден през въпросния четвъртък, но е отишъл на работа между един и три следобед в петък, а после се е прибрал у дома навреме, за да присъства на баскетболния мач на Томи.

По всичко личеше, че рутинният режим на писателя се е променил само от 6:30 сутринта в четвъртък до около обяд в петък. Трийсетчасова аномалия.

Демарко се запита кой, освен Бони би могъл да потвърди тази промяна. Дани — не. Нейтън — не. Може би братът на Бони, Моби, но ако го потърсеше човек от полицията, той веднага щеше да уведоми сестра си. Ами Текс? Текс кой? Не знаеше фамилното име, нито адреса му, не знаеше нищо за него, освен че е свързан с Бони.

Реши, че в крайна сметка се нуждае от още едно кафе. Но още не беше напълнил чашата си, когато му хрумна нещо. С каната за кафе в ръка се запъти право към кабинета на Боуен.

— Ще имам нужда от Кармайкъл и Морган за малко извънредна работа довечера.

— От какво естество? — попита Боуен.

— Цици и задници.

— Искаш да видиш техните?

— Запази фантазиите си за лично ползване — каза Демарко. — Цивилни дрехи. Искам да наблюдават „Уиспърс“ отвътре, докато аз наблюдавам отвън.

— Смяташ, че Хюстън ще се появи там?

— Не. Но жената, която е собственик на клуба… Има нещо гнило във връзката й с Хюстън. Мисля, че е по-сериозна, отколкото тя твърди. Освен това още един човек там привлече вниманието ми.

— Сигурен ли си, че не си търсиш предлог да погледаш голи момичета още веднъж?

— По тази причина съм абониран за „Шоутайм“. Просто подпиши разрешение за шибаната извънредна работа и пари за разходи, става ли?

— Пари за разходи? Какви разходи? Нека позная. Тримата смятате да си платите за танци в скута, прав ли съм?

— Входът е петнайсет долара. Ако не седят близо до сцената, няма да се наложи да дават бакшиш на танцьорките. Освен това искам да седнат на маса, откъдето могат да наблюдават цялото заведение. Но трябва да изглеждат като истински клиенти, за бога. По две бири на човек и едно-две питиета за момичетата може би. Сто долара, не повече. Вземи ги от фонда за дребни разходи.

— Това са трима полицаи по… колко? Четири часа извънреден труд за всеки?

— Винаги можеш да изтеглиш нашите хора и да оставиш шерифската служба и Агенцията за закрила на дивеча да се заемат с това.

Боуен издиша шумно.

— Някаква идея какво минава през главата му в момента?

— На Хюстън? Болка. Скръб. Гняв. Убийствена ярост.

— Имаш теория, нали?

— Винаги имам теория.

— Ще я споделиш лис мен?

— E е равно на mc на квадрат.^[1]

Боуен застина неподвижен и го погледна изумен.

— Какво? Революционна е. Хората най-сетне ще осъзнаят какъв гений съм.

Боуен кимна с брадичка към каната в ръката на Демарко и каза:

— Вече пиеш кафето направо от каната ли?

— Донесох го за теб, задник такъв. Искаш ли да ти налея, или не?

Шефът му бутна празната си чаша към него.

— Започвам леко да се дразня от непокорството ти. Рай. От сега нататък за теб съм сержант Задник.

Демарко напълни чашата му.

— В името на любовта, мира и хармонията, сър, ще направя всичко възможно.

* * *

Демарко се върна в кабинета си и остави каната до ръба на бюрото. Вместо да я напълни, изля останалото кафе и я изплакна на мивката в тоалетната. Никакъв кофеин повече. Стомахът му беше достатъчно раздразнен, усещаше и лош дъх в устата си. Де да имаше малко дъвка или ментови бонбонки, или десертно блокче — нещо, което да създаде илюзията за сладост и чистота. Но нямаше нищо подобно. Монетният автомат за сладкиши и напитки във фоайето бе на половин сграда разстояние. Не му се вървеше толкова дълго за една илюзия, която щеше да изчезне след минути.

Обърна се надясно и погледна към бялата дъска, където бе преписал записките си от бележника. Обикновено, когато потънеше в някое разследване, една-две от драсканиците му сякаш изпъкваха сред останалите, изглеждаха по-тъмни или леко надигнати от повърхността на дъската. Тогава Демарко разбираше, че тези имена или указания са важни и крият ключа към решението. Не и този път обаче. Колкото по-дълго се взираше, толкова по-неясно и нечетливо ставаше написаното, докато накрая всичко плувна размазано пред очите му.

„Прибери се да поспиш“ — каза си. Обърна се към прозореца зад бюрото. Денят навън все още бе прекрасен, безоблачен и слънчев. Достатъчно топло бе, за да разпъне шезлонг в задния си двор и — екипиран с яке, ръкавици и скиорска шапка — да изгуби съзнание за малко. Би могъл да пробва препоръката на Хюстън за медитация и прогресивна мускулна релаксация. Само дето не знаеше как се медитира. Дали медитацията включваше и молитва? Молитвите никога не му помагаха. Телевизорът вършеше работа понякога, но само в два или три сутринта, ако звукът е намален, а трепкащите образи — приглушени от чаша уиски и топящ се лед. Неподходящ вариант за следобедна дрямка.

Градинският хибискус пред прозореца привлече погледа му. Този храст го бе приспал веднъж. Все още помнеше успокояващата дрямка в онзи мрачен следобед миналата пролет. Бе забелязал някакво движение в центъра на храста и издърпа стола си близо до прозореца, за да вижда по-добре. Отначало му беше трудно да възприеме обекта в сенките на храста, не се вписваше в никакви представи. Постепенно силуетът се раздели на две и Демарко видя, че долната част е птица, която лежи по гръб. Другият обект, втора птица, стоеше над първата и лекичко я кълвеше по гушката. Първата му мисъл бе за канибализъм — едната птица яде другата. Но после осъзна, че е свидетел на ухажване: две чинки, увлечени в любовна игра. Женската лежеше по гръб и периодично се обръщаше в различни посоки, за да позволи на мъжкия да я гали с яркочервената си човка.

Помнеше усещането за лекота и кротко щастие, което бе изпитал, докато наблюдаваше птиците до перваза на прозореца. Беше се отпуснал в стола си и по някое време, докато ги гледаше, затвори очи и заспа. Събуди се половин час по-късно, но се чувстваше отпочинал като след десетчасов сън. След това денят отново му се стори чист и нов. Същия следобед, на път към къщи, се отби в местна туристическа агенция и взе рекламни брошури за Пуерто Рико, Хавайските и Бахамските острови. Решил бе да отиде на почивка през лятото и да зареже всичко в скучната Пенсилвания — престъпленията, кървавите петна и очертанията на трупове. Придържа се към този план почти до края на юли. Сега бе ноември, а не можеше да се сети къде е оставил брошурите.