Рандал Силвис
Чернова (39)

39

— Нейтън, обажда се сержант Демарко. Имаш ли свободна минутка да поговорим?

— Да не би…? В участъка ли е?

Сержантът се взираше в листа върху бюрото си. Секунди преди да се обади на студента, бе добавил името му към останалите в списъка.

— Все още не — отвърна.

— Господи, напоследък имам ужасно усещане.

— Какво?

— Че нещо му се е случило. Нещо лошо.

— Надявам се да грешиш — каза Демарко. — Междувременно… чудех се дали би могъл да ми помогнеш за нещо.

— Разбира се, каквото и да е.

— Опитвам се да проумея рутинните му занимания, схемата на действията му, такива неща.

— Ще ти кажа всичко, което знам.

— Например как работи един писател. Любопитен съм за начина, по който стига до идеите си. Томас е работел върху роман, а романът е художествена измислица. Което означава, че той е измислял историята, прав ли съм?

— Ами, да, това е същността на художествената проза.

— Но той може да използва и неща, които действително са се случили, нали?

— Разбира се. В основата на сюжета често са заложени реални преживявания.

— Значи той може да вземе, да речем, своя реална среща с някого. Запознанството си с Анабел например. Но за романа ще промени мястото на събитието.

— Разбира се. Виж Хемингуей. Повечето му творби са малко или много автобиографични. Един белетрист се хваща за нещо реално, но го поизменя, придава му по-драматично звучене, прави го по-емоционално, по-интересно.

— Но няма начин да се разбере кои части са се случили наистина и кои са измислени?

— Не, освен ако писателят не ти го каже.

— Ясно. Така си и помислих. Още няколко въпроса. Доколкото ти е известно, Томас Хюстън имал ли е навика да става по изгрев-слънце и да се качва в колата, за да открие някое спокойно място, където да седне и да размишлява? Все пак е имал голяма, красива къща, един кабинет там и един в университета.

— Да, но… Би ли изчакал секунда? Искам да намеря нещо в компютъра.

— Разбира се. — Докато чакаше, Демарко отново огледа имената върху листа. Дани, Бони, Хюстън, Моби, Текс, Нейтън, Конеску, Дентън. Огради с кръгче първото и шестото име — единствените хора, на които имаше доверие.

— Ето, намерих я — обади се Нейтън. — Томас ми изпрати тази бележка през втората седмица от семестъра. Една вечер буквално заспах по време на семинар, но той се отнесе с разбиране. Само се пошегува с мен, а после продължи лекцията си. След това му се извиних и казах, че цяла нощ в главата ми са препускали сюжетни идеи и не съм спал добре. Той не каза почти нищо тогава, но на другата сутрин открих тази бележка в университетската си пощенска кутия. Сканирах я и я запазих в компютъра. Може ли да ти я прочета?

— Да, моля — отвърна Демарко.

— Добре, ето какво е написал. Скъпи Нейтън, през първите няколко години може би ще приемаш безсънието си като романтично злочестие, обичайно за професията ти, нещо като артистичен почетен знак. Може дори да ти харесва по един перверзен начин, защото в крайна сметка именно идеите, които те държат буден, всички онези потенциални истории, поеми и романи, са доказателство, че си избраник, надарен с талант. Ала, повярвай ми, когато си лежал буден хиляда нощи, изтощен и закопнял за сън, потиснат и мрачен денем, обаянието на безсънието постепенно изчезва. И колкото по-скоро се научиш да укротяваш неуморното си съзнание с медитация и прогресивна мускулна релаксация, толкова по-продуктивен ще бъдеш. По-бързо ще стане с таблетка приспивателно или с половин бутилка водка, но на другата сутрин ще си неспособен да работиш. Може дори да пробваш с тиха музика или с четене на творби от по-некадърните си състуденти. Онова, което никога не трябва да правиш, е да посягаш към химикалката, защото ще прекараш нощта в писане и няма да мигнеш до зазоряване, а после цяла седмица ще се бориш с влудяваща нарколепсия. Създай си режим и го спазвай дисциплинирано, Нейтън. Има много писатели с талант, но малцина са талантливите писатели с дисциплина. Желая ти успех, продължавай да пишеш, но не се лишавай от сън. Томас.

— Сякаш говори от опит.

— Именно. По-късно същия ден му благодарих за бележката и той призна, че така и не е успял да намери практическо приложение на собствените си съвети. Каза, че през по-голямата част от пълнолетния си живот е практикувал полифазен сън. Макар и против волята си.

— Полифазен. Да спиш на фази?

— Точно така. По думите му с Клеър си лягали заедно около десет вечерта — малко телевизия, както и други семейни занимания, сигурен съм. Понякога заспивал след това, друг път не. Но никога не спял повече от два или три часа. Така че следобед или след вечеря си дремвал при всяка възможност.

— А когато е буден през нощта? Тогава с какво се занимава?

— Пише. Чете. Прави проучвания. Ако се чувства твърде неспокоен, излиза да се разходи — пеша или с колата.

— Значи за него не е необичайно да се озове на петдесетина километра в северна посока по изгрев-слънце някоя сутрин, седнал на пейка в малък парк?

— Ни най-малко. Каза ми, че често използва тези часове на безсъние, за да проучва различни терени, както се прави преди заснемане на филм. Само че в неговия случай става въпрос за книга. Той обичаше да визуализира сцените в главата си, преди да ги напише. Това е неговият начин да създаде силно усещане за автентичност.

— Това е много интересно, Нейтън. Благодаря ти.

— Знаеш историята за семейството му, нали? Имам предвид, случилото се с родителите му?

— Да.

— В такъв случай навярно можеш да си представиш колко трудно му е било да заспи.

— Мога да си представя.

— Виж, мислиш ли… Дори не искам да си го помислям, но…

Демарко търпеливо зачака.

— Случилото се с родителите му… възможно ли е да е отключило нещо в мозъка му? Просто да го е накарало да… Божичко, чувствам се ужасно, че изобщо го допускам.

— Той е угрижен човек. Прикрива го много добре и навярно насочва мъката си в писането. И въпреки това…

— Но Томас е толкова мил, по дяволите. Да отдели време да ми напише тази бележка. Да изрази такава загриженост…

Младият мъж плачеше, Демарко усети промяната в тона му, станал по-дрезгав от връхлетялата го тъга.

— Почти приключихме, Нейтън, и после те оставям. Да се върнем две седмици назад. Случайно да знаеш как Томас Хюстън е прекарал онази четвъртък вечер?

— Четвъртъкът преди две седмици? Не е ли ходил в клуба тогава? При Анабел?

— Не е. Точно затова питам.

— Чакай малко. Това не е ли вечерта, когато Томас имаше литературно четене в Синсинати?

— Онази вечер е бил в Синсинати?

— Точно така, имаше литературно четене в университета в четвъртък вечер, а на другата сутрин и среща със студенти, преди да се върне тук.

— Ти беше ли с него?

— Щях да го придружа с удоволствие, както и повечето от колегите ми. Правили сме го и друг път, дори сме пътували заедно с автобус до университета „Кейс Уестърн“. Но той не ни уведоми за това четене, каза ни за него впоследствие, на следващия семинар.

— Не го ли намираш за необичайно? Че не е казал на студентите си предварително?

— Честно казано… да. Даже ме заболя мъничко. И не само мен.

— Литературното четене би трябвало да е организирано чрез катедрата по английски език на държавния университет в Синсинати, нали така?

— Чрез магистърската програма на английската катедра, да. Има ли нещо конкретно относно онази вечер, което те интересува?

— Просто се опитвам да проследя действията му преди последната събота вечер.

— Имало е литературно четене, нали?

— Сигурен съм, че е имало. Нейтън, благодаря ти, че задоволи любопитството ми относно процеса на писане.

— Не би ни излъгал за това литературно четене, нали? Затова ли не ни каза предварително?

Демарко замълча, за да събере мислите си.

— Доколкото ти е известно, Томас проявявал ли е специален интерес към някоя от студентките си? — попита.

— Той проявяваше специален интерес към всичките си студенти.

— Знаеш какво имам предвид, Нейтън.

— Никога не съм забелязвал подобни прояви от негова страна. Нито веднъж.

— Никога не ти е споделял, че проявява интерес към някого?

— Не.

— Добре. Тогава ми кажи следното. Някоя от студентките му има ли сериозно заболяване? Болест в терминален стадий?

— Какво? Не. Що за въпрос?

— А леко накуцване, да речем? Можеш ли да се сетиш за студентка, която ходи с леко накуцване?

— Не се сещам… Не. Не, нищо подобно. Не е имал връзка със студентка. Какви са тези въпроси?

— Пази се, синко — каза Демарко и прекъсна разговора.

* * *

Съсредоточи се върху вътрешното усещане, заседнало точно под гръдната му кост. Беше с неправилна форма, топло и с тежестта на метал, сякаш бе погълнал парче олово и то му пречеше да преглъща и да диша.

Може би усещането за оловна буца в гърдите се дължеше на стопроцентовата му сигурност, че едно телефонно обаждане ще докаже липсата на литературно четене в Синсинати въпросната четвъртък вечер. Демарко бе сигурен, че онази нощ Хюстън е бил с Бони. Скрити в някоя стая може би? В такъв случай писателят не би искал сметката от мотелската стая да се вижда в извлечението от кредитната му карта. Така че преди да издири телефонния номер на катедрата по английски език в университета, сержантът се отби до бюрото на полицай Кармайкъл.

— Имам молба към теб. Трябват ми банкови извлечения от сметките на Хюстън за последните три месеца. Интересуват ме всички тегления, направени в сряда и четвъртък през този период. От всички сметки, негови и общи. Парите вероятно са теглени от банкомат. Обади ми се, когато откриеш нещо.

Щом се върна в кабинета си, Демарко отвори уебстраницата на университета в Синсинати и откри онова, което му трябваше: катедра по английски език, магистърска програма „Изящни изкуства“, ръководител — Алис Брамсън. Нямаше я в кабинета, затова остави съобщение на гласовата й поща да му звънне при първа възможност. После затрополи с палец по бюрото и се замисли дали да не си вземе още едно кафе от машината в дъното на коридора. Знаеше, че няма нужда от него, не искаше горчивата течност да се събира в локва върху оловната буца и да напира обратно към гърлото му.

— Мразя да чакам! — каза на глас, но не изпита никакво облекчение. — Мразя това шибано чакане! — извика. Почувства се малко по-добре, макар да не постигна нищо, освен светкавичната поява на полицай Кармайкъл.

— Даде ми го едва преди минута. Работя възможно най-бързо.

— Не говорех на теб — тихо отвърна Демарко. — Затвори шибаната ми врата, ако обичаш.