Рандал Силвис
Чернова (41)

41

Нощта бе хладна и миришеше на пушек — от онези есенни нощи, в които при други обстоятелства Томас и Клеър Хюстън биха лежали по гръб върху одеяло в задния си двор, хванати за ръце и загледани в звездите. Алиса щеше да е сгушена до баща си, а Томи — отпуснал глава върху рамото на майка си. Възрастните щяха да се редуват да сочат с пръст съзвездия и може би щяха да разкажат историята за Орион и Артемида, както и за седемте сестри^[1], превърнати в звезди от Зевс. Томи навярно щеше да насочи разговора към извънземните, а Алиса — мълчаливо да наблюдава небето в очакване на падаща звезда. До главата на Томас радиоговорителят от бебефона щеше да жужи едва чуто с успокояващия бял шум, идещ от къщата.

Но тази вечер Томас Хюстън не се наслаждаваше на успокояващи звуци. Музиката от вътрешността на „Уиспърс“ достигаше до него накъсана и дразнеща, с басово думкане и вой от кресливи китари. Температурата бе над десет градуса, но той не спираше да трепери от студ. Преди да напусне Брадли същия следобед, претърси бараката, за да открие още нещо за обличане, което да е малко по-чисто от съдраното ватирано яке. Откри тъмносин суитшърт с качулка, смачкан на топка и напъхан на най-горния рафт, зад бейзболните каски. Дрехата му ставаше, явно бе на някой от треньорите, захвърлена там в горещ ден и после забравена. Беше като колосана от праха, но след енергично изтупване омекна. Сега я носеше, напъхал ръце навътре в ръкавите, с ниско нахлузена качулка върху бейзболната шапка и пристегната връв под брадичката. По пътя го топлеше, но сега, докато се криеше между дърветата зад паркинга, Хюстън на всяка минута се разтреперваше от студ, а тръпките се разпростираха от слънчевия сплит към гръбнака му.

От време на време го втрисаше. Очите му горяха, а стомахът му се свиваше от пристъпи на гадене. През целия ден бе твърде неспокоен, за да яде, и бе изпил само кутийка диетично пепси, купено от автомат за напитки пред бензиностанция едва преди трийсет минути.

Свлече се на колене насред потъналата в мрак горичка. Ниските дървета и храсти растяха до самия край на паркинга, така че му оставаха едва двайсетина метра до сградата. До Анабел. Единственото осветление в задната част на клуба идваше от гола жълта крушка над врата с неоновожълт надпис: „Само за служители. Всички останали да използват главния вход“.

Един-два пъти бе чакал Анабел да излезе от тази врата и да седне в колата му, за да си поговорят. Ако имаше мобилен телефон, можеше да й се обади. Сигурен бе, че тя веднага би дошла и би му дала отговорите, от които се нуждаеше. Щеше да му помогне — точно както той бе помогнал на нея. Но сега можеше само да чака на колене в храстите, нищо повече. Рано или късно тя щеше да излезе за кратка почивка от шума и ослепителните светлини, от миризмите на бира и отчаяние. Само преди три седмици — макар че Хюстън ги усещаше като месеци — беше направила точно това. „След няколко минути ще изляза навън за глътка въздух — казала му бе. — Какво ще кажеш да продължим разговора в колата ти?“

Тази вечер, когато пристигна, на паркинга имаше само седем коли, но през последните трийсет минути бяха дошли още четири — една с двама мъже, една с един мъж и други две, шофирани от танцьорки. Изкушаваше се да извика на някое от момичетата, да я помоли да предаде на Анабел, че трябва да разговаря с нея, но не можеше да си позволи риска. След първото му посещение бързо се бе разпространила мълвата, че е само зрител и идва (ако изключим единствения частен танц всяка вечер) просто да наблюдава, а пожелае ли нещо друго, усмихва се, кимва с глава и някое от момичетата идва на масата му. Така че нямаше да е безопасно да говори с когото и да било другиго, освен с Анабел. Налагаше се да чака.

Надяваше се, че щом „Уиспърс“ затвори, Анабел ще го покани в дома си, ще му позволи да си вземе душ и да се избръсне, да се почувства отново човек, поне на повърхността. Щеше да го снабди с информация, с отговори, с обяснение. А може би и с оръжие. Изглеждаше от онзи тип жени, които държат оръжие в дома си.

Хюстън трепереше и чакаше. От време на време вдигаше поглед към звездите.

Случи се по-скоро, отколкото очакваше. Мислеше си, че ще се наложи да чака почивката й до полунощ, но внезапно вратата се отвори, тя се появи на фона на жълтата светлина и надникна в тъмното. В първия момент той не повярва на очите си, сепна се, сякаш бе видял призрак. После се подпря на дървото и се изправи на крака. Не бе обмислил как точно да осъществи контакт с нея, как да я уведоми за присъствието си, без да я плаши.

— Пссст! — каза през зъби, колкото да привлече вниманието й.

Ала не беше достатъчно силно. Анабел продължаваше да стои до вратата и да оглежда паркинга. Хюстън направи няколко крачки напред, но спря, за да отмести трънлив клон, препречил пътя му.

Тогава на паркинга се отвори автомобилна врата и лампичката в купето светна.

— Насам — каза мъжът от колата и светна за миг с фенерче. Седеше в светлокафяв „Понтиак Боневил“, един от седемте автомобила, които вече бяха на паркинга, когато Хюстън пристигна.

Анабел тръгна към непознатия. Изглеждаше ядосана, крачеше енергично, леко приведена. Но преди да стигне до понтиака, човекът хлопна своята врата и отвори пътническата. Анабел спря до нея и се наведе. Хюстън я чу да казва:

— Добре, за какво става въпрос?

Отговорът на мъжа бе приглушен и неразбираем. Анабел се изправи, погледна към „Уиспърс“ и застина за няколко секунди.

— Това са глупости — заяви. После отново се обърна към колата, влезе и затвори вратата.

Хюстън се отдръпна и навлезе малко по-навътре между дърветата. Наблюдаваше колата, но виждаше само очертанията на Анабел и непознатия. Тя не се приближаваше към шофьора, нито пък той към нея. През следващите петнайсет минути късчета от разговора им достигаха до ушите на Хюстън, но само като приглушени звуци и интонация. Нямаше представа какво се обсъжда в колата. Нещо повече — нямаше никаква представа какво да направи, когато Анабел излезе от автомобила. Ако се разкриеше, за да привлече вниманието й, човекът от колата също щеше да го види — щеше да съзре мъж с качулка, който се провиква от храстите. Но ако не го стореше, Анабел щеше да се върне в „Уиспърс“ и той трябваше да чака до затварянето на клуба, за да я види отново.

В крайна сметка реши, че е най-разумно да изчака. В два сутринта всички клиенти щяха да си тръгнат, а след тях и собствениците. Така че той трябваше да остане тук. Щеше да стои скрит зад дърветата, да трепери и да чака.

Анабел остана в колата на мъжа двайсетина минути. После задната врата на „Уиспърс“ внезапно се отвори. Правоъгълникът от жълта светлина се изпълни с фигурата на едър мъж с мускулести ръце и рамене, широки почти колкото рамката на вратата. В дясната си ръка държеше бейзболна бухалка, прилепнала до крака му.

Шофьорската врата на паркираната кола се отвори, но лампичката в купето не светна. Хюстън сновеше с поглед между двамата мъже — единият обгърнат в светлина, другият потънал в мрак.

— Прибирай се, приятелче — каза онзи от колата.

Човекът от входната врата се втурна напред. Бухалката се люлееше напред-назад до крака му.

Мъжът от колата се измъкна навън, включи мощен фенер и го насочи право към очите на другия.

— Това е работа на щатската полиция — заяви. — Прибирай се обратно. Веднага.

Здравенякът с бейзболната бухалка замръзна на мястото си. Изминаха пет секунди. Накрая направи крачка и половина назад, обърна се, влезе вътре и хлопна вратата. Полицаят се върна обратно в колата и внимателно затвори вратата.

Томас Хюстън се задушаваше. Чуваше звука от задъханото си дишане, но до дробовете му не достигаше и глътка въздух. Около него не остана нищо, освен черен мрак, дори кислородът изчезна — лицето на мъжа с бейзболната бухалка заличи всичко останало. Разпозна ги и двамата. И сега всичко, освен тази информация бе задушено, изкормено. Залитна назад и се подпря на едно дърво, после на друго, докато най-сетне успя да се обърне и да хукне слепешката между клоните. Не можеше да диша, не можеше да мисли, не можеше да прави нищо, освен да тича все по-навътре в гората, докато не усети остра болка в гърдите, сякаш ножът на осъзнаването го пронизваше отново и отново.