Рандал Силвис
Чернова (29)

29

Хюстън се спря на по-малкото от двете складови помещения. В по-голямото, чиято врата бе широка като на плевня, навярно имаше една-две косачки за трева, може би дори и мини трактор за косене, гребла за изглаждане на терена, торби с бързо съхнеща вар за маркираните полета, тревни семена, лопати, машина за мятане на бейзболни топки, както и още цял куп инструменти. В малката барака най-вероятно съхраняваха бухалките, топките и каските, екипите на кетчърите и допълнителните бази. Заради безупречния порядък в комплекса Хюстън предположи, че тези предмети стоят окачени по вътрешните стени, за да не се пречкат. На пода сигурно имаше предостатъчно място, за да си легне. Както и дъждобрани, с които да се увие и стопли. И предпазни нагръдници за кетчъри, един от които можеше да му послужи за възглавница.

По празния паркинг се въргаляха единствено боклуци, донесени от вятъра. Беше на четиридесет метра от комплекса и от това разстояние той му изглеждаше затворен за зимата. Ако успееше да влезе в бараката, без да го видят, можеше да се скрие там, а после да тръгне към Анабел. Опита се да си спомни колко е пътят дотам. Опита се да си представи на картата стриптийз клуба и лъкатушещия двулентов път в посока север-северозапад към границата с Охайо. „Пълзя към Витлеем“.^[1]

„Как се сети за това? — запита се. — Йейтс и неговото мистично безвластие. Неговият вселенски дух, неговият безпощаден сфинкс. И приливът от тъмна кръв е пуснат, и церемонията на невинността се дави.^[2]“

За миг си се представи отново в класната стая — как рецитира на студентите си и се опитва да вникне в безумното въображение на Йейтс. Колко много обичаше тези моменти, когато се изгубваше в думите. Когато се вълнуваше с околните от музиката и мощта им.

„Съсредоточи се!“ — каза си. Стисна силно очи и рязко разклати глава като пияница, който се мъчи да остане буден.

„Томас Хюстън е мъртъв — напомни си. — Учителят е мъртъв. Писателят е мъртъв. Думите, музиката, историите — всички те са мъртви. Сега остава само мощта. Мощта на мъртвите.“

Впери поглед в бараката. „Сигурно е заключена.“ Да, навярно всички сгради са заключени. Вече нищо няма да е лесно, нито пък трябва да е лесно. Всичко ще боли. Всичко боли.

Имаше нужда от инструмент. Метален. Достатъчно здрав, за да разбие ключалка или да изкърти дървото около резе. Беше твърде далеч и не можеше да види системата на заключване, така че трябваше да е готов за най-лошото. Нуждаеше се от нещо като лост. Не можеше да си позволи да чука и да блъска дори през нощта. Звуците щяха да отекнат до небесата.

От лявата му страна, на по-малко от половин километър на юг, се простираше градчето Брадли. Заобиколил го бе през гората. Можеше ли да рискува да се върне, за да проучи възможностите? „Трябва да го направиш — каза си. — Нямаш друг избор.“ Щеше да стои настрана от центъра и да се придържа към страничните улички. Възможно бе някой да е забравил вратата на гаража си отворена. Или градинската барака.

„Местните са доверчиви — помисли си. — Хората тук не знаят.“

Изправи се и изтупа листата от коленете си. Торбите с храната остави в тръните.

„Не изглеждаш чак толкова зле — опита се да си вдъхне увереност, макар че не си повярва. — Какъв избор имаш?“

„Добре. Старай се да изглеждаш нормален.“