Рандал Силвис
Чернова (47)

47

Леката мъгла около луната подсказваше за омекване на времето в края на деня, но Демарко усещаше единствено приближаващия студ на нощта. Макар да нямаше шест вечерта, слънцето гаснеше ниско над западния хоризонт, а набъбналата луна се издигаше бледа и мъглява в другия край на небето.

Демарко седеше на най-горното от трите стъпала към задната си веранда, отпуснал крака върху недовършената площадка от тухли, започната преди почти десетилетие. Беше махнал чимовете, бе разкопал и изравнил участъка от верандата до вратата на гаража — общо двайсетина метра разстояние, но бе успял да нареди само първите три части от пътеката, преди всичко да се обърка. Тухлите бяха подредени зигзагообразно и свършваха на три метра от стъпалото на верандата. Искал бе да направи пътеката, за да може Ларейн да върви от гаража до къщата, без да гази в локвите, които се събираха в градината след дъжд. Сега, когато валеше, последните петнайсетина метра от изкопа се пълнеха с кална вода и плевелите временно потъваха отдолу. Демарко паркираше на улицата и отключваше гаража единствено в редките случаи, когато вадеше косачката. В мрачните ъгли все още се въргаляха стари, разпрани чували със семена за трева, слама и градинска тор, както и глинени саксии, в които съпругата му всяка пролет подготвяше разсад за градинката си с подправки. Мяркаха се и прашни найлонови торби, пълни с изсъхнали луковици на латинки и гладиоли.

До гуша му бе дошло от недовършената пътека и обраслия двор, от мътната луна и залязващото слънце. Опита се да си припомни енергията и желанието за живот от онези далечни дни, когато работеше по градината, но се почувства така, сякаш се връщаше към сън отпреди десет години. Все още пазеше носталгията и усещането за загуба, ала останалото му се губеше.

Топна крайчето на малката пшенична франзела в пластмасовата кутия, пълна с маслини каламата, сушени домати и печени скилидки чесън, но приятната хлъзгавост на чесновия зехтин му се стори някак далечна, почти като спомен за нещо, вкусено много отдавна. Студената бира в запотената кафява бутилка му се услаждаше твърде за кратко, докато слизаше надолу по гърлото му.

Цял ден чакаше резултатите от обиска в къщата на Бони. Знаеше, че върху чаршафите са открити срамни косми от двама души, както и няколко ситни пръски кръв по кранчето на мивката. Но щяха да минат няколко дни, преди ДНК анализите да приключат. И дори тогава нямаше да му кажат нищо, ако не откриеше други ДНК проби за сравнение. Интересуваха го конкретно пръстовите отпечатъци по бирената бутилка върху масичката в хола. Те навярно принадлежаха на спътника на Бони — който и да бе той. Не му се искаше да вярва, че този човек е Хюстън. Не можеше да измисли и една-единствена причина, поради която писателят би направил подобен избор, но пък знаеше достатъчно за човешката природа, за да е наясно, че логиката няма особено значение, когато в картинката се добави обилно количество тестостерон.

За жалост, полицай Кармайкъл все още не бе успял да провери пръстовите отпечатъци в Националната картотека. Имало срив в системата. Междувременно друг екип криминолози правеше обиск в „Уиспърс“. Демарко можеше само да седи и да чака. Боуен му бе наредил да се прибере и да си почине през няколкото часа принудително бездействие. „И си вземи нещо за хапване, за бога!“ — бе добавил.

Демарко сдъвка една маслина и изплю костилката на тревата. „Може да поникне маслиново дръвче — помисли си. — Дървото на живота.“ До него можеше да посади ябълково дръвче. Дървото на познанието.

— Моя собствена шибана Райска градина — изрече на глас. Приглушеното бръмчене на телефона го стресна. Измъкна го от предния джоб на панталона си и го долепи до ухото си, без да поглежда екрана.

— Мамка му, крайно време беше — каза.

— Моля? — попита човекът отсреща. — Сержант Демарко ли е?

— Съжалявам, очаквах друго обаждане. Нейтън?

— Да, сър, аз съм. Аз… ъм… прибрах се вкъщи преди няколко минути и открих смущаващо съобщение на телефонния секретар. Реших, че е редно полицията да знае.

— В какъв смисъл смущаващо?

— От Томас е.

Демарко рязко изпъна гръб.

— И?

— Получено е в 4:19 следобед. Нямаше ме цял ден и…

— Какво каза той, Нейтън?

— Чакай малко, ще ти го пусна.

Чу се щракване на бутон. Записът на младежа за поздрав. Пиукане. После гласът на Томас Хюстън. Писателят говореше дрезгаво, бавно и със смразяващо равен тон:

То бе тъй отдавна в далечна страна —

в приморска страна сред мъгли.

И в тази страна бе девойка една,

наречена Аннабел Ли.

Обичах я аз — и обичан аз бях:

в разлъка не бихме могли.

 

Ний бяхме деца — две деца в таз страна,

окръжена от сиви мъгли,

но безкрайна любов — непозната до днес —

ме обвързваше с Аннабел Ли!

И за нея дори да завиждат на нас

серафимите биха могли!

 

Но за туй ли — уви! — в тая морска страна,

окръжена от вечни мъгли,

ах, за туй ли — уви! — буря есенна сви —

и уби мойта Аннабел Ли!

И тогава от мен в онзи траурен ден —

там роднини и близки дошли —

скриха в скъп саркофаг върху морския бряг

навсегда мойта Аннабел Ли!

 

О, без завист — уви! — горе в ангелский хор

да ни гледат не биха могли!

И аз знам: затова — знаят всички това

във онази страна сред мъгли, —

затова там — уви! — буря есенна сви

и уби мойта Аннабел Ли!

 

Но аз знам, че сега да обичат така,

както двама ний с Аннабел Ли,

вече други не биха могли!

И затуй — нито Бог в своя светъл чертог,

нито земните духове зли —

не ще разделят вече мойта душа

от душата на Аннабел Ли!

 

Щом луната изгрей, скъпи мисли навей

за нетленната Аннабел Ли!

И звездите навред ми изпращат привет

със очите на Аннабел Ли!

В нощни мрак аз пак ще съм там под гробния свод

с нея — мойта душа — и любов — и живот!

Сякаш двама ни сбра пак в един саркофаг

любовта там на морския бряг!^[1]

Следваха няколко секунди мълчание и сигналът, който сложи край на съобщението.

— Добре ли го чу? — попита Нейтън.

— Рецитираше стихотворение, нали?

— „Аннабел Ли“ на По. Последното стихотворение на Едгар Алън По.

— Схванах частта за Аннабел Ли — заяви Демарко, — но не и защо го е направил. За какво му е да ти звъни само за да ти рецитира стихотворение?

— И аз се опитвам да разбера. Мисля, че поемата е послание.

Демарко се изправи на крака и се загледа в мъгливата луна.

— Слушам те.

— Според мен можем да приемем, че Аннабел Ли е препратка към Клеър, съпругата му.

— Но нали каза, че танцьорката от клуба е част от неговата Анабел?

— Ами, да, за романа, който пише. Но ако се замислиш за другите щрихи от описанието, тук Клеър пасва по-добре. Имам предвид… двамата са се оженили млади, тя е починала твърде рано. Връзката с героинята на По, изглежда очевидна. А и с Томас са израсли в този район, край езерото Ери, което — погледнато от някои скални възвишения — може да изглежда необятно като море. Това прави първата строфа сравнително ясна и автобиографична от гледна точка на Томас.

— Добре, ще се съглася. Продължавай.

— Естествено, не е възможно цялата поема да е автобиографична, защото не я е написал Томас. Но някои от стиховете биха могли да се възприемат за такива. Тези за ангелите, които я убиват от завист… не знам дали според него се отнасят до Клеър. Нея вече я няма, това е ясно, и съм сигурен, че той скърби за нея. Може би с тази поема просто изразява скръбта си, нищо повече. Има обаче една част, от която ме побиват тръпки. Последните четири стиха. В записа гласът на Томас натежава и той започва да хлипа. Звучи така, сякаш е задавен от собствената си мъка. И казва: В нощни мрак аз пак ще съм там под гробния свод с нея — мойта душа — и любов — и живот!

— И според теб в тези стихове има скрито послание, така ли?

— Едгар Алън По не го е написал така. Неговите думи са малко по-различни.

— Кое е различното?

— По е написал: В нощни мрак аз съм пак там под гробния свод… и така нататък.

— А как го е казал Томас?

— В нощни мрак аз пак ще съм там под гробния свод с нея — мойта душа — и любов — и живот!

Демарко обмисли разликите и попита:

— Каква е вероятността просто да е сбъркал? Да го е запаметил грешно?

— Нулева — отвърна Нейтън. — Чувал съм го да рецитира стихотворението на лекции. Знае наизуст десетки поеми на По. „Гарванът“, „Ленора“, „Езерото“, „На Ани“… десетки. Понякога имам шибаното усещане, че се превъплъщава в По.

Демарко замълча. Бавно обърна глава и огледа пустото небе. Далече на хоризонта залязлото слънце бе оставило широка, неравна пъстра ивица — преливащи се цветове от розово до аленочервено и тъмновиолетово, приглушени зад облак мъгла. Напомни му за напоен с кръв бинт.

— Сержант? — обади се студентът. — Възможно ли е да е това, което си мисля?

— Опасявам се, че е възможно.

Младият мъж се разхлипа.

— Обадил се е да ми каже, че ще се самоубие. Довечера. Нали?

— Други съобщения нямаше ли? — попита Демарко. — Всичко ли чух?

— Само стихотворението, нищо друго. Нито думичка за сбогом. Господи, не можете ли да го проследите по някакъв начин? Да проверите някак телефонните ми обаждания и да откриете откъде се е обадил?

— Ще се опитаме, разбира се, но… просто не съм сигурен дали ще помогне. Мобилният му телефон не е у него — открихме го в къщата му, а мястото, откъдето се е обадил, навярно отдавна е зад гърба му.

Нейтън заплака още по-отчаяно.

— Значи е твърде късно да го спрем, така ли? Защото не бях тук. Ако се бях прибрал два часа по-рано…

— Чуй ме, той се е свързал с теб. Това е важно. Може би пак ще те потърси. Така че просто стой близо до телефона, разбра ли? Мога ли да разчитам на теб?

— Разбира се.

— Добре, аз се залавям за работа. Но ти ми звънни веднага щом Хюстън ти се обади. На секундата. Разбра ли?

— Ще се обадя. Ще се обадя, заклевам се.