Рандал Силвис
Чернова (71)

71

Накрая се появи празнотата. Дълбока дупка, която, ако скоро не се запълнеше, щеше да стане идеален дом за птиците на скръбта. Демарко вече усещаше как кръжат наоколо и пискливо цвърчат, нетърпеливи да се нанесат. Но този път не желаеше да им дава подслон. Защо сърцето му винаги трябваше да е гнездо на тъга? За жалост, не притежаваше таланта да промени това. Липсваше му дарбата на Хюстън да твори, да си представя, че е нещо различно от онова, което беше.

Следобед прекара доста време на задната веранда, загледан в занемарения двор и недовършената пътека, но ги възприемаше като заден фон на онова, което оставаше невидимо. Разбираше причината за тъгата си. Източникът на цялата тъга. Загубата на миналото, което никога нямаше да се върне. Загубата на неслучилото се, което никога нямаше да се случи.

През всички изминали години бе запълвал тази празнота с работата си. Трагедия след трагедия, загадка след загадка, една от друга по-кошмарни. „Това ли е всичко, което очакваш от бъдещето? — запита се. — Просто да седиш тук, вторачен в тревата, докато се случи поредната катастрофа? Да намираш смисъл единствено в грешките и нещастията на другите?“ Въздухът беше свеж, чист и хладен, какъвто може да е само през ноември. Три седмици преди Деня на благодарността. Седем седмици преди зимата. Демарко не искаше птиците на скръбта да се заселват отново в сърцето му. Бяха дребни, черни, шумни птици и щяха да донесат единствено още мрак в предстоящите мрачни дни и дълги нощи. Но той не знаеше как да ги пропъди. Работата ги смълчаваше само в светлата част на денонощието. Никакво количество уиски не можеше да ги удави.

* * *

В края на романа, който Хюстън бе надписал и подарил на Демарко като благодарност за споделените обеди, разказвачът казваше: „Сега трябва да направя онова дето не е лесно. Онова дето най-много се страхувам от него. Ако продължавам да подслонявам страховете си, мога да се движа само на заден ход. Това би било добре, ако чрез движението на заден ход бих могъл да пътувам назад във времето, но миналото е стена, монолитна и непробиваема. Миналото е крепост, която не може да бъде щурмувана“.

Демарко се сети за първия път, когато прочете този откъс, и как в онзи миг си помисли, че на първия ред има грешка. Години по-рано, още когато Ларейн беше бременна и той бе решил да кандидатства за повишение в службата, я бе помолил да провери краткото есе, което трябваше да предаде. Ясно си спомняше нейната забележка относно пунктуацията. Запетая пред дето, без запетая пред онова. Доста по-късно, сам в пустата къща, без съпруга, учител и редактор да му обясни нещата, на последната страница във втория роман на Хюстън попадна на онова дето не е лесно. Без запетая. В първия момент го озадачи и фактът, че грешката се повтаряше и в следващото изречение. Онова дето най-много се страхувам от него. Тогава реши, че Хюстън навярно е имал причина да употреби тази необичайна конструкция. Демарко внимателно проучи двете изречения. Прочете ги на глас. Вслуша се в тях. И най-сетне намери едно необичайно обяснение на съмнението си. В думите имаше намек за увещаване. „Да, разбира се — помисли си тогава. — Хюстън иска изреченията да бъдат необичайни. Защото разказвачът губи самообладание и се опитва да убеди сам себе си в нещо. Опитва се да потисне страха си от онова, което знае, че трябва да направи. От онова много трудно нещо, което знае, че е длъжен да направи.“

И тогава в къщата, с чиято тишина постепенно бе привикнал през годините, Демарко отново прочете целия параграф. После се облегна в креслото, разтвори книгата върху гърдите си, загледа се в тавана и се запита: „А ти от какво се страхуваш, Демарко? Кое е онова дето трябва да направиш?“

Дълго размишлява над това. Но въпреки усилията си не успя да измисли повече от един отговор.