Рандал Силвис
Чернова (65)

65

Погребението на Хюстън бе в подобаващо мрачен и мразовит ден. Сега, когато новината за невинността му се разгласяваше в интернет и се излъчваше от една радио-телевизионна кула до друга през няколко континента, колегите и съседите му побързаха да го обявят отново за свой близък приятел, в чиято невинност никога не са се съмнявали. Завистта, която бяха изпитвали към живия Хюстън, се превърна в лично усещане за загуба след смъртта на писателя. В деня, когато бе обявена смъртта му, всички книжарници в страната продадоха наличните екземпляри от романите му и направиха поръчки за още десетки хиляди.

В тълпата около гроба студентки притискаха копия от романите на Хюстън към ватираните си якета, хлипаха и трепереха, а слабички, чувствителни младежи ги гледаха с копнеж и крояха планове как да превърнат мъката в сексуално завоевание. Поетът Дентън — в тъмносиво кашмирено палто и бледолилав шал, опасан два пъти около врата — изнесе петнайсетминутна реч за специалната връзка, която са споделяли той и Томас Хюстън.

— Бяхме колеги, приятели, дори съавтори — каза, — работници, трудещи се рамо до рамо в лозята на истината… братя по оръжие… поети войни.

След това отметна глава и изрецитира „Ленора“ и „Аннабел Ли“ на По. Силният вятър надигаше буйната му кестенява коса, очите му блестяха от сълзи, а гласът му едва забележимо трепереше.

Демарко стоеше най-отзад, далеч от събраните в полукръг опечалени. До ушите му стигаха само откъслечни фрази от речта на Дентън. Бе възнамерявал да остане съвсем за малко на погребението, а после да се върне към тишината на дома си и мислите, които го човъркаха, но остана, докато спуснаха ковчега в земята и започна спектакълът на хлипащите оплаквани. Розмари и Ед О’Пачън първи се наведоха над гроба за последно сбогом. Останаха неподвижни един до друг в продължение на половин минута, Ед бе положил длан върху гърба на съпругата си. Когато се обърнаха, за да отстъпят място на другите от опашката, Розмари откри с поглед Демарко в дъното на тълпата и с една прошепната дума насочи и съпруга си към него. Макар че бузите им аленееха от студа и блестяха от сълзи, и двамата поздравиха сержанта с неуловима усмивка, разбираема само за него. Той кимна веднъж, после се обърна и тръгна сам към колата си по дългата, криволичеща асфалтова алея.

Не спираше да го измъчва въпросът защо Инман се бе появил в къщата му преди три нощи. Защо бе рискувал да го заловят след сблъсък с полицай? Двамата нямаха общо минало. Демарко никога не го бе арестувал, нито бе участвал в някой от арестите му. Хрумваше му единствено, че в някакъв момент Бони бе споменала името му пред Инман и нещо в тона й отново бе събудило ревността му. Затова мъжът бе направил леко отклонение в маршрута им за бягство — за да пререже гърлото на Бони и да докопа Демарко. Сержантът познаваше психиката на престъпниците и сметна това обяснение за приемливо, но то така и не успя да сложи край на шепота в съзнанието му. Ето защо нареди да конфискуват и огледат под лупа автомобила на Бони. Уви, и това не доведе до обяснение за поведението на Инман. Малкият багажник бе натъпкан с дрехите им, събрани в два куфара и три брезентови раници, в жабката на колата имаше пътни карти на Пенсилвания, Западна Вирджиния, Кентъки, Арканзас и Тексас, а в дамската чанта на Бони бяха парите им за път — две пачки по три хиляди долара, увити в квитанции от „Ситизън Банк“. Нищо от намереното не подсказа каквото и да било на Демарко. Остави му само бегло усещане за безпокойство, което отказваше да се разсее.

А сега към усещането за безпокойство се прибавиха и стъпки, които приближаваха зад гърба му — пъргави, широки крачки, звучно шляпане на подметки, което се чуваше все по-отблизо с всяка изминала секунда. „Мъж — помисли си Демарко — или висока, атлетична жена с ниски обувки.“ Без да забавя значително темпо, той обърна глава леко назад.

— Здрасти — каза Нейтън Брайсън. Черното му палто висеше разкопчано, отдолу носеше черно поло и джинси. Бузите му червенееха от студа, а очите му бяха обрамчени от по-дълбок вътрешен хлад.

— Здрасти — отвърна Демарко.

Младият мъж го настигна и изравни крачка с неговата. Известно време вървяха в мълчание. После Райън му каза:

— Съжалявам, Нейтън. Знам, че бяхте добри приятели.

Младежът кимна. Погледът му се рееше в далечината.

— Какво ще кажеш за представлението?

— Трогателно.

— Изненадан съм, че не сложи и маса, та да използва момента за раздаване на автографи.

— Дентън?

— Кучият му син си правеше шибана самореклама. Исках да го удуша.

Демарко хвърли поглед към намръщеното лице на младия мъж. Вече разбираше нуждата на Нейтън от компания, гнева му, обидата, примесена със скръб.

— Да използва нечие погребение по този начин — добави. — И то на човек като Томас. Той би се отвратил, ако можеше да го види.

— Може би — кимна Демарко. — Или просто щеше да го приеме от забавната му страна. Като човек, способен да опрощава изблиците на приятелите си.

— Приятели? — изрече Нейтън и поклати глава.

Известно време вървяха в мълчание. Накрая стигнаха до тротоара, завиха надясно и продължиха покрай дългата редица паркирани до бордюра автомобили.

— Значи Томас не го е смятал за приятел? — попита Райън. — Сигурен ли си?

— Той никога не би разобличил някого открито. Просто не беше такъв човек. Обаче това постоянно самоизтъкване на Дентън… намираше го за отблъскващо, меко казано.

— Разкажи ми повече за Дентън.

— Човекът не пропуска възможност да се намърда в светлините на прожекторите. Непрекъснато се опитва да се домогне до деканското място, до щатния академичен състав… или просто да бъде център на внимание. Обсебен е от това. Не се въздържа и днес. Настоя да произнесе хвалебствено слово. А после го превърна в шоуто на Робърт Дентън.

Демарко разпозна колата на младия мъж, когато я подминаха — синьо двуместно БМВ. Но Нейтън продължи да върви и той запази мълчание.

— Всеки път, когато публикуваше стихотворение в някое невзрачно литературно списание, пускаше съобщение до пресата, за бога. До местните вестници, до университетския вестник, до бюлетина на академичното дружество. Изпращаше и верижни имейли до всички студенти и преподаватели.

— И Томас не одобряваше това, така ли?

— За него всичко бе в интерес на работата, разбираш ли?

Демарко кимна.

— Беше изключителен човек, съгласен съм.

Тогава стигнаха до колата на сержанта и спряха до десния заден калник. Демарко се обърна с лице към младежа и зачака.

Нейтън се взираше встрани от него.

— Дори онова нещо в Албион — продължи. — Изпращаше съобщения до пресата и за него, с което наистина лазеше по нервите на Томас.

При споменаването на Албион нещо просветна в съзнанието на Демарко, и то в същата онази гънка, където тлееше усещането му за безпокойство.

— Кое нещо в Албион?

— Четеше лекции по поезия на затворници.

— Дентън е преподавал в затвора?

— Доколкото знам, води курс по поезия там от две години насам, ако не и по-дълго.

Демарко внезапно усети тежест в гърдите, някакво стягане, от което сърцето му започна да бие по-бързо. Не му достигаше въздух.

— Явно не си наясно, че Карл Инман е излежал присъдата си в Албион. Освободен е съвсем наскоро.

Младият мъж го погледна право в очите.

— Шегуваш ли се? — попита. — Мамка му, сериозен си.

— Наистина ли не знаеше?

— Не знаех, кълна се.