Метаданни
Данни
- Серия
- Райън Демарко (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Two Days Gone, 2017 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Калина Лазарова, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 18 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Рандал Силвис
Заглавие: Чернова
Преводач: Калина Лазарова
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: СофтПрес ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман (не е указано)
Печатница: ФолиАрт ООД
Излязла от печат: 18.10.2017
Редактор: Боряна Стоянова
Коректор: Вихра Манова
ISBN: 978-619-151-399-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15360
История
- — Добавяне
8
От своя кабинет Демарко се свърза с градската полиция.
Те наблюдаваха дома на Хюстън на улица „Мейфийлд“.
— Какво става там? — попита.
— За пръв път виждам подобно нещо — каза му полицаят. — Микробуси с телевизионни новинарски екипи по цялата дължина на улицата. Истинска лудница. Пет-шест човека с микрофони стоят пред входната врата на празна къща.
— Какъв е шансът да ги разкараш оттам? От Мейфийлд изобщо?
— Ще вдигнат олелия и ще започнат да звънят на адвокати.
— Затвори улицата — нареди Демарко. — За всички, освен за местните жители. Кажи на журналистите, че присъствието им пречи на действащо разследване. И че скоро ще дадем пресконференция.
— Къде искаш да ги преместя?
— Градът е твой, полицай. Ти решаваш.
— Онзи празен парцел, където се разполага фермерският пазар всяка събота, е само на две пресечки оттук.
— А сега няма пазар, така ли?
— Може би три или четири сергии, не повече. Ябълки, късни есенни продукти.
— В такъв случай събери новинарските микробуси заедно в единия ъгъл и дръж главния вход свободен за сергиите.
— Това би трябвало да свърши работа. За кога е насрочена пресконференцията?
— Ще те уведомя. Благодаря за помощта. Оценявам я.
Затвори телефона и се запъти към кабинета на Боуен в другия край на коридора. Началникът на службата оглеждаше долната част на брадичката си с малко огледалце.
— Кремът за пъпки не помага ли? — попита Демарко.
Боуен остави огледалцето върху бюрото си.
— Какво има?
— Насрочи ли пресконференция?
— Веднага щом получа доклада ти, ще го направя. Какво ще кажеш за утре на обяд?
— Изключи ме от всякакви пресконференции.
— Ти водиш разследването. Сам настоя за това, ако позволиш да добавя. Какво ще кажеш да следваш протокола и да позволиш на екипа си да свърши подготвителната работа?
— Говорим за знаменитост, и то не просто местна. Познавам този човек по-добре, отколкото ти — себе си.
— Ето още една причина да поемеш пресконференцията.
Демарко поклати глава.
— Твърде красив съм за екран. За разлика от теб.
— Слушай…
— Ще получиш доклада ми до час — заяви, обърна се и тръгна към вратата.
Щом седна отново на бюрото си, Демарко се загледа в тъмния екран на монитора. Завиждаше му за способността да „заспива“ от време на време и да се изключва, да скрива изображенията, да угася лампичките си. „Изглеждаш изморен“ — казала бе Джейми.
— Уморен съм — призна на монитора. Погледа го още известно време, после се изтръгна от вцепенението. — Добре. Щом аз трябва да стоя буден, и ти няма да спиш. — Раздвижи мишката и мониторът отново светна.
Отвори гугъл и в полето за търсене написа: „Томас Хюстън родители“. После прегледа дългия списък с резултати. Повечето статии бяха рецензии за книгите на Хюстън. Но две от тях представляваха кратки очерци за писателя и най-новия му роман — „Безнадеждно лято“, издаден почти четири години след смъртта на родителите му.
Първият очерк описваше книгата като „първата творба на автора след трагичната загуба на двамата му родители, единият загинал при убийство, а другият при самоубийство две седмици по-късно“. Вторият очерк, публикуван в „Поети & Писатели“, разказваше как наркоман с обезумял поглед влязъл в железарския магазин на семейство Хюстън, поискал пари и след като му отказали, извадил деветмилиметров „Зиг Зауер“ и прострелял Синтия Хюстън веднъж в шията и веднъж в гърдите. После прострелял Дейвид Хюстън четири сантиметра над сърцето и изпразнил безуспешно пълнителя в черния сейф зад тезгяха.
Очеркът продължаваше с интервю, което задълбаваше още повече.
П & П: По мое мнение „Безнадеждно лято“ е най-мрачната ви история досега. Можем ли да приемем, че романът е повлиян от смъртта на родителите ви?
ТХ: Основната сюжетна линия ми хрумна доста преди това. Но по-голямата част от книгата написах през деветте или десетте месеца след станалото. Така че, да, сюжетната линия се промени, както става винаги.
П & П: Заради естеството на историите или заради смъртта на родителите ви?
ТХ: Със сигурност и двете.
П & П: Имам предвид най-вече главния герой. Джошуа Кенеди има някои доста мрачни моменти.
ТХ: Наистина е така.
П & П: Тези моменти отразяват ли състоянието на самия автор по онова време?
ТХ: Ами, донякъде във всеки герой има частица от автора. Та, в такъв случай… Вижте, да останеш сирак внезапно, дори да си на трийсет и пет години… Имам предвид, кога внезапната и жестока смърт на любими хора не е шок? Така че, да, разбира се, това повлия на писането ми. Разбира се, че някои от собствените ми мисли от онова време са намерили място в романа.
П & П: След като се дистанцирахте от онези събития, намерихте ли покой, приехте ли донякъде случилото се?
ТХ: Говорите за дистанция? Никога не сте губили любим човек, нали? Такова нещо като дистанция просто няма.
На този етап от разговора интервюиращият бе сменил темата. Преминал бе към обсъждане на настоящия работен проект на автора — роман с работно заглавие „П“. Отговорите на Хюстън бяха кратки, но показателни. Ясно беше, че писателят е преживял някои много мрачни моменти също като героя си. Но дали чак толкова мрачни, та да посегне на собственото си семейство?
Демарко добре познаваше „Безнадеждно лято“ — любимата му от трите книги на автора. Главният герой, Джошуа Кенеди, е потънал в мъка заради изнасилването на дъщеря му и ареста на сина му за търговия с наркотици. Излива гнева си върху съдебната система и върху живота като цяло чрез прибягване към дребни престъпления — първо графити, после кражби от магазини, накрая вандализъм и унищожаване на общинска собственост. Намира запасите от екстази на сина си, но вместо да ги унищожи, пробва наркотика и прекарва следващите три дни в мотелска стая с двайсет и четири годишно момиче, една от приятелките на сина му. Дали това означаваше, че самият Томас Хюстън някога е прибягвал до престъпления, наркотици и изневяра като начин да се освободи от болката? Не, разбира се. Но Демарко с интерес отбеляза факта, че авторът е избрал именно тези дейности за облекчаване на гнева и мъката на героя си.
Болката на Хюстън от смъртта на родителите му очевидно е била все още прясна четири години след случилото се. Може да е била прясна и в онази съботна нощ. Може да е гноясвала в него през цялото това време и накрая нещо съвсем тривиално — саркастичен коментар, телефонно обаждане — да я е отключило и да е възпламенило в гърдите му гняв, който литературните успокоителни са били неспособни да потиснат.
Демарко си отбеляза наум да провери разпечатката от телефонните обаждания на Хюстън от онази вечер. Ако успееше да усети настроението на мъжа, състоянието на духа му, може би щеше да стигне до разумно предположение, което да го насочи къде да търси писателя.
Междувременно продължи да сърфира из интернет. Четиридесет минути по-късно попадна на обещаваща статия, написана от Хюстън за списание „Райтър“ — „Да се превърнеш в героя си“. Наложи се да плати трийсет долара за абонамент, за да получи достъп до текста.
В него Хюстън съветваше начинаещите писатели да шлифоват наблюдателските си умения, да се ослушват за нюанси в речевите шаблони, да тълкуват езика на тялото и да намират жестовете, които разкриват естеството на скритите мисли, онези дребни, но издайнически физически подробности, които разбулват скрити черти на характера. „Създайте си навика да наблюдавате хората и да слушате — бе написал Хюстън. — Приемете го като част от изследователската ви работа. Вършете я навсякъде, където е възможно: в търговския център, в кафенето, в автобуса или във влака, на оживената улица. Това е вашата класна стая. После се научете да прехвърляте тези наблюдателни умения от реални хора върху литературни герои. Трябва да опознаете героинята си отвън и отвътре, да научите всичко за миналото й, за детството й, всичките й травми и победи, които са я превърнали в това, което е в самото начало на историята ви. Едва тогава бихте могли да се превърнете в тази героиня, докато тя прави избор след избор, които тласкат историята напред. Вие, авторът, седнал в удобния си стол пред клавиатурата, трябва едновременно с това да бъдете и героинята, която реагира на изневярата на любовника си, на повишението в работата или на онзи автобус, който лети срещу нея по магистралата. Защото само ако се слеете с героинята си, може да сте напълно сигурни за нейните реакции в подобни ситуации. И едва тогава тя ще се превърне в правдоподобна героиня, която заслужава доверие. Едва тогава ще стане истинска“.
Демарко се облегна в стола си и се загледа в мигащия курсор. Постави се на мястото на Хюстън, видя се как приближава към всяка от спалните, опита се да си представи ужасяващия момент на осъзнаването. Съпруга — мъртва, прерязано гърло. Син — мъртъв, прерязано гърло. Дъщеря — мъртва, прерязано гърло. Бебе — мъртво, намушкано в сърцето.
„Гневът и мъката навярно са избухнали в съзнанието му като ядрена експлозия — помисли си. — Гигантски гъбовиден облак постепенно е изпълнил всички гънчици на мозъка му. Просмукал се е във всички клетки и ги е оставил вцепенени, задавени, задушени.“
За Демарко не беше трудно да си го представи. Виждаше се в къщата на Хюстън. Залиташе от една стая към следващата. Трябваше да види с очите си, да се увери, да опровергае онова, което вече знаеше. Осъзнаването, че тях вече ги няма — всичките до един, щеше да е непоносимо.
„Как би могъл да го понесе?“ — чудеше се. Непоносимо бе да загубиш дори едно дете. Никога не успяваш да преодолееш нещо подобно, никога не можеш да прогониш образите. Стъклото винаги ще се троши и ще се сипе по лицето ти. Ларейн винаги ще пищи и винаги ще удря с юмруци по гърдите ти. Внезапно усети, че се е върнал в собствения си спомен. Знаеше го, но не роптаеше. Понякога дори копнееше отново да се почувства раздран от тази болка, да свърне незабелязано по онази мрачна, хлъзгава от дъжда улица…
Усети сянка на вратата и вдигна поглед. Полицай Морган го наблюдаваше и съобщи:
— Въздушният доклад е отрицателен.
— Да — дрезгаво отвърна Демарко с пресъхнало гърло. Усети струйка влага по лявата си буза и вкус на сол в ъгълчето на устата си.
— Управителят на резервата иска да знае дали могат да отворят отново пътеките.
Сержантът бавно си пое въздух и с мъка преглътна.
— Моля те, припомни на управителя на резервата, че по всяка вероятност в онези гори все още има въоръжен заподозрян. Така че той може да отвори шибаните пътеки едва когато съм дяволски сигурен, че не съществува опасност от прерязване на още гърла.
Морган кимна, но остана неподвижен.
— Това е всичко — добави Демарко. — Благодаря.
Колегата му не помръдна още десетина секунди и едва тогава се обърна и тръгна към вратата.
Демарко прокара длан през лицето си и я избърса в крачола на панталона си.