Рандал Силвис
Чернова (57)

57

Дистанционното се плъзна покрай пръстите на Демарко. Хрумна му да стисне ръка и да го задържи, но се намираше в някакво сиво, меко място и не успя да открие причина да го направи. Чу как телевизорът угасна и в последвалата тишина се замисли над това, но от много далечно разстояние.

След доста време проумя, че щом не го е сторил той, навярно някой друг е издърпал дистанционното от ръката му и е изключил телевизора. Опита се да отвори очи, но огромна тежест натискаше клепачите му, така че се предаде и потъна обратно в сивотата.

След известно време сивата пелена отново се вдигна и пак го споходи мисълта, че в стаята има и друг човек. Надяваше се да е красивата жена от готварското предаване, но когато застана до ръба на сивата пелена и погледна назад, видя, че сивотата се разкъсва на снопове и се издига нагоре като мъгла над вода. Не искаше да се разделя с нея, ала тя бързо изтъняваше и вече бе твърде прозрачна, за да го приеме отново, да го покрие и задържи.

Още по-късно си каза, че навярно Боуен е изпратил полицай, за да го събуди. Не се запита кой е полицаят и как е влязъл в къщата му. В крайна сметка беше оставил задната врата отворена. А може би и шкафа с консервите. Навярно и хладилника. Но нищо от това нямаше значение. Важни бяха единствено белите хапчета — чудесните бели хапчета, и чудесната сива пелена, които носеха със себе си блажено безразличие.

Онова, което най-сетне проникна отвъд безразличието и го пропъди, бе вонята на цигарен дим. Появи се отдалеч като спомен, който го чоплеше, но си оставаше неясен. Ако мирисът бе по-сладък — като пушек от листа в есенна вечер например, Демарко можеше да го използва за задълбочаване на безразличието, за усилване на ефекта от белите хапчета. Но нямаше как да сбърка миризмата на цигарен дим. И докато тя проникваше все по-дълбоко в съзнанието му, блаженото безразличие отстъпваше пред раздразнението.

Зловонието го човъркаше, дразнеше го. Демарко искаше да се върне в сивата пустота, но миризмата не му позволяваше и не след дълго той отново започна да чува собствените си мисли. Знаеше, че трябва да се вслуша в тях.

Инстинктивно усети, че е най-добре да стои неподвижен, докато блуждаещите му мисли намерят опора, а когато това се случи, пулсът му се ускори, дишането му стана бързо и плитко. За последен път бе усетил този мирис в къщата на Бони. Но той никога не я беше виждал с цигара, нито бе усещал тази миризма около нея. Най-сетне успя да се досети откъде идва вонята и защо го тревожи толкова.

Държеше очите си затворени и се чудеше на какво разстояние от него се намира Карл Инман и от коя страна на креслото. Ослуша се за дишането на мъжа, опита се да усети топлината на тялото му и накрая реши, че Инман стои от лявата му страна, при това много близо. Навярно седеше на дивана и го наблюдаваше отдавна, така че очите му бяха свикнали с тъмнината. По всяка вероятност държеше нож, а може би и оръжието, с което бе заплашил Хюстън. Демарко се запита каква част от секундата ще му е нужна, за да изхвърчи от креслото и да залегне, а ако имаше късмет — и да изтича към спалнята, където бе служебното му оръжие.

„Нямаш достатъчно време“ — каза си. Все още се чувстваше замаян от белите хапчета. Все още се мъчеше да сглоби накъсаните си мисли, да ги подреди праволинейно. Докато Инман бе напълно буден и нащрек.

„Нямаш никакъв шанс“ — помисли си.

Отвори очи и бавно обърна глава към дивана. В мрака се открояваше едрата сянка на Инман. Единствената светлина в стаята идваше от синия дигитален часовник на DVD плейъра върху телевизора и от уличната лампа, чието сияние нахлуваше през спуснатите щори и тънките завеси. Спомни си деня, в който бе окачил тези щори. Спомни си и щастливата си помощничка Ларейн. Сложила бе ръка на кръста му, докато той пробиваше първите дупки, и се бе пошегувала: „Толкова си секси с електрически инструмент в ръка“. В спомена му беше млада, красива и с ясен поглед. Мъжът, който пробиваше дупките обаче, бе на средна възраст, твърде уморен за годините си и знаеше, че скоро ще умре.

— Нищо няма да промени съдбата ти, Карл — каза Демарко на тъмния силует. — Каквото и да направиш с мен. Полицията вече издирва теб и Бони. Няма къде да отидеш.

— В такъв случай мога просто да се позабавлявам с теб.

Но Инман не помръдна от мястото си. Седеше отпуснат на дивана, облегнал главата и раменете си на възглавницата.

— Спиш доста дълбоко за ченге — изрече.

— Хващаш ме в една от добрите ми нощи.

— Смяташ, че това е добра нощ за теб, така ли?

Демарко отмести поглед от него. Дигиталният часовник на DVD плейъра показваше 3:27.

— Спал съм почти девет часа — отбеляза. — Толкова сън не ми се събира за цялата седмица.

Смехът на Инман прозвуча като еднократно изсумтяване.

— Така че майната ти — добави Демарко. Спусна лявата си ръка към дървения лост от едната страна на креслото и докосна с кутре нещо гладко и хладно. Стисна празната бирена бутилка за гърлото и я вдигна от пода. После придвижи ръката си към дървения лост на фотьойла. Пое си въздух бавно и дълбоко и го задържа.

Тогава дръпна лоста нагоре. Щом подложката за крака падна с трясък на пода, Демарко се прехвърли през страничната облегалка и се приземи на колене. Сега креслото бе като параван между него и Инман.

Гологлавият мъж се надигна от дивана и спокойно каза:

— Струва ми се, че ти си този, който няма къде да отиде.

„Значи няма пистолет — помисли си Демарко, — иначе досега да ме е застрелял. С нож е по-забавно. Иска да си поиграе.“

Изправи се и застана с лице към него. Бирената бутилка криеше зад крака си.

— Някой някога казвал ли ти е, че смърдиш? — попита. — Буквално. Вониш на шибан пепелник.

Инман отново изсумтя и заобиколи креслото откъм облегалката. Демарко се извъртя и замахна с бутилката към главата му, но здравенякът се отдръпна. Инерцията на полицая го извади от равновесие и той отново се строполи напречно върху креслото. Тогава Инман го докопа за гърлото, издърпа го от стола и удари главата му в килима.

Демарко вдигна ръка, за да го удари с бутилката, но движенията му бяха станали мудни, тежки, замаяни и бавни, така че преди бутилката да достигне целта си, Инман дръпна ръката му и я прикова с коляно към пода. Сержантът направи опит да вдигне свободната си длан през натежалия въздух, да прореже с пръсти мрака и да ги забие в очите на Инман, но той пресрещна ръката му с лакът, вдигна го във въздуха и отново удари главата му в пода. За един кратък миг стаята припламна в червено, после отново потъна в мрак и засмука Демарко надолу, към черно мазе, отвъд блажената пустош.