Рандал Силвис
Чернова (54)

54

Дълъг мрачен ден, изпълнен с мудни и нерадостни мисли. Рано сутринта на Демарко тихо му кипеше отвътре, докато чакаше телефона да звънне. А когато прецени, че е в състояние да проведе разпит, без да прибегне до душене или други мерки за убеждаване, пое на север към малък жилищен фургон в периферията на пясъчна кариера. Започна да хлопа по металната врата, докато братът на Бони — Моби, се появи и замига насреща му иззад мътните стъкла на очилата си. Носеше потник и сиво спортно долнище с изрязани до коленете крачоли. Имаше двудневна брада и поглед на мършав рат териер, сритан в топките от сиамска котка. Празните ръце на домакина бяха достатъчна покана за Демарко и той влезе. Промуши се покрай стреснатия мъж и прекоси тясната кухня, която бе същевременно трапезария и всекидневна.

— Къде е сестра ти? — попита.

Моби почеса наболата си брада.

— И аз бих искал да знам, мамка му.

— А Карл Инман? Скоро виждал ли си го?

— Инман. Това пък какво е, по дяволите?

— Текс. Охраната.

— Доколкото знам, фамилното име на Текс е Снайдър.

— Аха — каза Демарко и надникна в първата спалня. Кълбо от чаршафи и зелено вълнено одеяло върху матрака, тежка миризма на пръдня и спарена пот. Мръсни дрехи на пода, супена купа, препълнена с боклуци и черупки от фъстъци, а до нея — отворена бутилка „Лейк Ери Райн“ с четири пръста вино на дъното.

„Освен ако не е пикня“ — помисли си. Постара се да не докосва бутилката, когато коленичи до леглото, за да надникне отдолу. Три чорапа и валма прахоляк, които навярно са се трупали в продължение на двайсетина години.

— Сам съм, ако това се опитваш да разбереш.

Другата спалня беше пълна от стена до стена с картонени кашони и бели торби за боклук, натъпкани с празни бутилки от вино.

— Тези отиват за рециклиране веднага щом намеря някой, който да ги разкара оттук — обади се домакинът.

— Радвам се, че живееш екологично — отвърна Демарко. Хвърли бърз поглед в банята, потръпна и отново се насочи към Моби, който запристъпва заднешком обратно към всекидневната.

— Не е ли редно да имаш съдебно разпореждане, преди да влезеш в нечия къща?

— Дойдох просто да си побъбрим. И да се възхитя на дарбата ти за интериорен дизайн. — Положи два пръста върху рамото на Моби и го бутна да седне на дивана. Настани се срещу него на ръба на ъглова кушетка, тапицирана с оранжев винил. Усети как мобилната къщичка се тресе върху основите си. Долови и колко крехък е животът на притежателя й.

Когато Демарко се наведе към него, Моби се отдръпна.

— Значи, доколкото ти е известно, мъжът, с когото сестра ти се чука през последните… седемнайсет години, ако броим и съпружеските визити в затвора, се казва Снайдър?

Моби го погледна и примигна.

— Дори не се опитвай да ме баламосваш — каза му Демарко. — Тя ти е сестра и се е грижила за теб през по-голямата част от живота ти. Това го разбирам. От вида и миризмата ти разбирам също, че черният ти дроб ще издържи още две-три години в най-добрия случай. Две-три години, които едва ли би искал да прекараш в бетонна стаичка, където единственото вино, което ще имаш възможност да пиеш, ще пръска от патката на някой дебел надзирател.

— Затвор по каква причина? Нищо не съм направил.

— Какво ще кажеш за съучастничество в убийство? По-точно множествено убийство.

— Глупости.

Изненадата му изглеждаше напълно искрена.

— Може и да не си бил съучастник, обаче знаеш ли какво? Работата е сериозна. Ако укриваш информация за местонахождението на сестра си, пак ще прекараш последните си дни в смучене на златно вино през космата сламка.

— Виж, тя ми каза да го наричам Снайдър, ако някой пита. Не знам друго.

— Кога я видя за последно?

Моби се почеса под брадичката.

— Кой ден е днес?

— Събота. Шабат. Сега би трябвало да седя на църковната пейка и да пея песни във възхвала на Всевишния, но заради теб седя в този ламаринен кенеф и хич не ми е до песни. Така че, бог ми е свидетел, ако до пет секунди не престанеш да се чешеш и не пропееш, ще завлека кльощавия ти задник до колата.

— В четвъртък, след като затворихме, ме докара до вкъщи. После, вчера сутринта, с онзи дебил дойдоха да ми кажат, че трябвало да заминат някъде за два-три дни.

— С колата на Бони ли дойдоха?

— Бях в леглото, човече. Едва отворил очи. Те влязоха направо в спалнята ми.

— Два-три дни?

— Така каза тя. Щяла да се върне след два-три шибани дни. Най-много.

— А дебилът?

— Той ме предупреди да си държа устата затворена, инак щял да ми откъсне топките с клещи.

— Обаче ето ни тук, потънали в сладки приказки.

— Чакай малко, не подозирах, че става дума за убийства. Не одобрявам насилието.

— Но знаеш, че дебилът го одобрява, нали?

— Знам как се отнася със сестра ми.

— И с теб също, обзалагам се.

— Все ми е тая как се държи с мен.

— И все пак едва ли ще възразиш, ако го уредя със самостоятелна стая далеч оттук за следващите стотина години.

— Интересува ме само едно — да направиш така, че Бони никога повече да не чува гласа му и да не знае къде е. Не че моят живот е цвете, но убий ме, не мога да проумея защо една жена би позволила на боклук като него да я тормози.

— Пълна загадка, несъмнено.

— А онова място, където работя — продължи Моби. — Защо момичетата си причиняват това? Някои от тях са толкова мили.

— Заради парите, предполагам.

— Дявол да го вземе, човече. Жените могат да са господари на планетата, ако пожелаят. Стига да стискат крака достатъчно дълго, всеки нормален мъж ще им падне на колене максимум до два месеца.

— Може и така да е. А може би човешката природа е малко по-сложна.

— Нищо сложно няма в нея. Мъжът иска путка и е готов на всичко, за да я получи.

„И това го казва човек, който сигурно не го е вдигал от години“ — помисли си Демарко. От друга страна, може би точно затова беше толкова умен.

— Така де… просто не го разбирам — каза Моби. — Жените трябва да бъдат носени на ръце, нали така? А в същото време позволяват да се отнасят с тях като с боклук.

— Случва се непрекъснато. По цял свят.

— Което го превръща в още по-голяма шибана мистерия, нали?