Рандал Силвис
Чернова (46)

46

Домът на Бони Мари Харис — малко тухлено ранчо в квартал от седемдесетте в Лайнсвил — се намираше на двайсетина километра източно от „Уиспърс“. Демарко, облечен в намачкания панталон и суитшърта с логото на Държавния университет в Охайо, които държеше в кабинета си, огледа внимателно прозорците.

Морган бе паркирал необозначената кола на отсрещната страна на улицата.

— Изглежда вкъщи няма никой — отбеляза той.

— Освен ако не спи. — Демарко извади мобилния си телефон. — Къде е онзи номер?

Полицаят му подаде бележника.

— Сигурен ли си, че това е домашният й телефон?

— Сигурен съм.

Демарко набра цифрите. След четири иззвънявания се включи гласовата поща на Бони.

— Точно както си мислех — каза Морган.

— Знаеш ли какво? — Колегата му отвори пътническата врата. — Спри да мислиш. Просто стой тук и си дръж очите отворени.

Сержантът притича през улицата и натисна входния звънец. Звукът отекна из цялата къща. Демарко засенчи очите си с длани и надникна през един от стъклените панели до вратата. Фоайето беше тясно, пусто и мрачно. Никъде в къщата не светеше, доколкото можеше да прецени. Натисна бравата. Заключено. Бронзова ключалка „Шлейг“ и резе над нея от същата марка.

Без да поглежда през рамо, за да види колко съседи надничат иззад завесите си, уверено се запъти към ъгъла на къщата, сякаш знаеше къде отива. Сигурен бе поне, че задната врата е някъде отзад. Десет секунди по-късно я откри точно там, където очакваше. Вратата водеше към малка дървена веранда, на която нямаше нищо, освен евтин шезлонг — нито барбекю, нито градински маркуч, нито вятърни камбанки или хранилка за птици. Външната алуминиева врата беше отключена, но не и дървената врата с три ромбовидни прозорчета на нивото на очите. Надникна в кухнята. Хладилник „Амана“, газова печка, масичка за закуска. Изглеждаше чисто и подредено. Вдигна юмрук към вратата и похлопа пет пъти. Къщата си остана все така тиха. Демарко огледа вратата. Нямаше резе. Обмисли възможностите си. Към тази врата имаше видимост от задните веранди на две съседни къщи, но дали някой гледаше? Кварталът бе тих и спокоен, от онези „спални“^[1] райони, които някога са били модерни, но сега ги обитаваха гимназиални учители, собственици на дребен бизнес и работници от заводите — средна класа на средна възраст и мизерстващи новодомци. Надяваше се, че всички те са твърде заети да изкарват прехраната си, за да обърнат внимание на мъжа до задната врата на Бони, който в този миг плъзгаше кредитна карта в процепа на касата и я прикриваше с тялото си.

Минута по-късно Демарко вече бе влязъл вътре и бе затворил вратата след себе си. Застана неподвижен в ъгъла и се ослуша. Хладилникът бръмчеше. Стенният часовник тиктакаше.

Прекоси с тихи стъпки кухнята и застана на прага на дълга и тясна всекидневна. Пристъпи навътре и с благодарност усети мекотата на грозния мокет в убито бледозелено. Отвореният портал в дъното водеше към тъмен коридор и сержантът се запъти нататък, без да го изпуска от поглед. Каза си, че ако Бони е в къщата, навярно е в спалнята си. Можеше само да се надява, че не си е поканила компания.

Имаше общо три спални: една съвсем празна, друга с гол матрак на пода и още една, напълно обзаведена с пълен комплект тежки, изчистени мебели — тоалетка и скрин с чекмеджета от опушен дъб, две нощни шкафчета, неоправено легло. Десетина закачалки се търкаляха по пода, вратата на гардероба зееше отворена.

Демарко светна лампата в стаята. Виждаха се вдлъбнатини от глава и по двете възглавници. Полупразен гардероб, още една купчина закачалки на пода. Стаята миришеше на цигарен дим. Бони пушеше ли? Доколкото си спомняше, Хюстън не пушеше. И ако отпечатъкът върху втората възглавница не беше на писателя, чий беше тогава? Угаси лампата и се върна във всекидневната.

На масичката пред дивана имаше две празни бирени бутилки. „Бъд Лайт“. От лявата страна на едната бутилка — чинийка с три угарки от цигари.

— Възможности — каза Демарко. — Бони пуши, Хюстън не пуши. Или някой друг мъж не пуши. Или някой друг мъж пуши, а Бони не пуши. — Огледа фасовете, но не забеляза червило по тях.

Когато се върна в колата, звънна на началника си.

— Ще ми трябва съдебно разрешение за обиск по най-бързия начин — заяви. — Веднага щом го получиш, изпрати тук екип от най-близкото управление, за да свалят отпечатъци. Някой е бил с нея, когато е офейкала. Оставили са две бирени бутилки и чинийка с фасове във всекидневната.

— А ти как точно разбра това? — попита Боуен.

— Надникнах през шибания прозорец. Как може да съм разбрал според теб?

— Значи завесите са дръпнати?

Демарко погледна към големия витринен прозорец и плътно спуснатите завеси.

— И как щях да погледна вътре, ако не бяха дръпнати? А, и докато сме на тази тема, вземи разрешително за обиск и на „Уиспърс“.

— На какво основание?

— Прекарала е нощта в четвъртък преди две седмици с Хюстън. Освен това ме излъга. И е достатъчно умна, за да знае, че няма да ми отнеме дълго да разкрия лъжата й. Сега Хюстън го няма никъде, семейството му е мъртво, а Бони е офейкала преди няколко часа с голяма част от дрехите си.

— А ти откъде знаеш, че не ги е занесла на химическо чистене?

— А ти искаш ли от сега нататък сам да си купуваш шибаните спаначени рула?

Когато разговорът приключи, полицай Морган попита:

— Сега накъде?

Демарко потупа горния си джоб.

— Май съм си изпуснал писалката някъде в къщата.

— В жабката има няколко. Вземи си.

— Тази беше специална. Веднага се връщам.

Излезе от колата, забърза към задната врата и влезе обратно в къщата. Върна се до прозореца и надникна през процепа между завесите. Морган си оглеждаше зъбите в огледалото за обратно виждане. Демарко дръпна шнура и разтвори завесите няколко сантиметра, после бързо излезе навън и се върна в колата.

— Намери ли я? — попита колегата му.

— Не, няма я. Да тръгваме.

— Мога да ти помогна да я потърсим.

— Остави — каза сержантът и закопча колана си.

— Но ако е толкова специална за теб…

— Просто една шибана писалка — промърмори Демарко.

Морган запали двигателя и подхвърли:

— Даваш ли си сметка, че напоследък доста ругаеш? Много повече от обикновено.

— Съжалявам — отвърна. — Наистина. Просто преливам от шибано разкаяние.