Рандал Силвис
Чернова (33)

33

„Като герой от разказ на Фланъри О’Конър^[1]“ — помисли си Хюстън. Дотам се бе докарал. Да се крие в барака. Неудачник. Преследван. Мразен. Свит на кълбо в мизерия и тъмнина.

Известно време бе лежал до онова студено огнище с усещането, че пропада надолу в собствения си мрак. Накрая осъзна, че желанието му няма да се сбъдне и никога няма да стигне дъното на този мрак. Нямаше друг избор, налагаше се да поживее още малко. Когато се изправи на крака и посегна да вдигне кухненския стол, видя, че държи нужния инструмент в ръце. Ако успееше да отвинти единия метален крак от ръждясалите болтове, които го придържаха към седалката, би могъл да изкриви единия край и да го използва като лост. Трийсет минути по-късно вече бе в бараката за инструменти на Общински парк „Брадли“.

Постройката нямаше прозорци, но той открехна вратата и пъхна в отвора дръжката на бейзболна бухалка, за да не се затваря. Нощният полумрак се процеждаше през тесния процеп и разсейваше непрогледната тъмнина в помещението. Хюстън успя да различи трите дълги лавици и наредените върху тях кутии с мръсни топки за бейзбол и софтбол, бази, каски и два комплекта екипи за кетчъри. Под лавиците имаше два двесталитрови пластмасови бидона с бухалки за бейзбол и софтбол. Двете торби с храната му и почти празната бутилка с портокалов сок лежаха на една ръка разстояние.

В портфейла му имаше две банкноти по десет долара и четири по един. Две кредитни карти с общ кредитен лимит от петдесет и четири хиляди долара. Две дебитни карти с достъп до още трийсет и осем хиляди. Притежаваше красива къща, пълна със спомени за извоювани с труд удобства, но този дом вече бе необитаемо, прокълнато място и трябваше да бъде опожарен и заличен от лицето на земята.

Хюстън знаеше, че О’Конър би описала тази сцена с тънко чувство за хумор. Повествованието щеше да се разгърне бавно и да достигне до момент на опрощение за отчаяния мъж. Харесваше разказите на писателката и понякога безумните противоречия в живота на героите й. Безумието на собственото му положение би го разсмяло, както го разсмиваха разказите на О’Конър, стига да не осъзнаваше с болезнена яснота неговата необратимост. Знаеше, че животът му никога няма да стане по-добър. Никога не би могъл да се изкачи по-високо от най-ниската си точка.

Трябваше да хапне нещо, но само при мисълта за храна стомахът му се свиваше и започваше да му се гади. Имаше чувството, че е изял пицата преди цяла вечност. Оставаше му да свърши още само едно нещо и тогава, ако всичко мине добре, можеше да се върне в красивата си къща, да събере за последен път семейството около себе си и да изпрати духовете им да полетят нагоре с отвесните потоци топъл въздух.

„Още едно противоречие, Том…“

Чу тези думи с гласа на Клеър и я остави да говори вместо него. На нейния глас можеше да се вярва, на неговия — не.

„Смяташ да изпратиш духовете ни в рая, но ти не вярваш в рая. Как ще стане това?“ Той усещаше как Клеър роши с пръсти косата му в основата на тила, а сладкият й дъх гали лицето му.

„Да — каза й. — Искам всички ви в рая.“

„Ами ти? Нима вече си започнал да вярваш и в ада?“

„Само в този“ — отвърна.

„И тук ли ще останеш завинаги?“

Хюстън се взираше в сивата светлина, която нахлуваше през открехнатата врата, но не успя да открие отговор там. Нямаше отговор и в мириса на сухия прах по пода. Нямаше отговор нито в торбите с храната, нито в портфейла му, нито в гаденето, което никога не го напускаше.

„Обичам те, бебче — само това успя да й каже. — Моля те, прости ми. Моля те, опитай се да ми простиш някой ден. Моля те, любима. Моля те.“