Рандал Силвис
Чернова (69)

69

Демарко и полицай Морган тихо крачеха по коридора в Кембъл Хол. Когато стигнаха до точната врата, сержантът пъхна етажния ключ, който бе измолил от секретарката на катедрата, завъртя дръжката, отвори и влезе в кабинета. Морган го последва, но остана скрит зад редицата шкафове.

Конеску рязко завъртя глава. За миг в очите му проблесна гняв, отвори уста, за да нахока нежелания гост. Но после застина и едва чуто изсумтя.

— Добро утро — каза Демарко.

— Правя последни редакции по книгата си — заяви преподавателят и махна с ръка към монитора. — Нямам време за вас.

Сержантът прекоси помещението и застана точно до лявото му рамо. Конеску неохотно се обърна наляво и изгледа нежелания гост. Очите му блестяха, но този път не от гняв.

Демарко не спираше да се усмихва.

— Явно сте смятали Карл Инман за схватлив ученик, така ли е?

Конеску примигна.

— Името ми е непознато. Нямам такъв студент.

— Затова ли изтеглихте пет хиляди долара от сметката си в „Ситизън Банк“? Пет хиляди долара преди четири дни и още толкова преди две седмици.

Демарко чуваше бързите, плитки вдишвания на мъжа, виждаше как гръдният му кош рязко се надига и отпуска.

— Изпратих тези пари на семейството си. Чичо ми и леля ми са в Румъния.

— Защо не им изпратихте чек? Или не им изпратихте парите по банков път? Защото са били за Карл Инман. Повечето от тях открихме в автомобила му, все още увити в банковите квитанции с датата на теглене.

Конеску се взира в него още десетина секунди. После затвори очи. Пое си дълбоко въздух и издиша няколко пъти, докато накрая клюмна и отпусна рамене. Щом отвори очи и леко се завъртя надясно, погледна от Демарко към прозореца и се втренчи в десетината сантиметра мръсно стъкло, което се виждаше под избелялата платнена щора.

— Не съм му казвал да убива никого — изрече. — Трябваше само да го опозори. Защото той си го заслужаваше.

— Само че Томас Хюстън не е заслужавал да бъде опозорен, нали така? Защото никога не е докосвал, която и да било от танцьорките. Само е разговарял с тях.

Конеску не отговори.

— Как разбрахте, че е посещавал „Уиспърс“? Инман ли ви потърси?

— Просто исках Хюстън да ме остави на мира. Заради него не можех да си върша работата на спокойствие.

„Защото е ненавиждал измамите“ — помисли си Демарко.

— И скроихте план, за да се сдобиете с видеозапис от посещенията му в „Уиспърс“. За да получите назначение, повишение или нещо подобно. Само че Хюстън ви се е изплъзнал, нали? Оказал се е твърде добър човек.

— Онова… което направи Инман. Онова, което стори със семейството му. Аз нямам нищо общо.

— А какво ще кажете за парите, които сте му дали, за да се погрижи за мен?

Конеску не отговори. Демарко приближи до прозореца, вдигна щората и стаята се изпълни с ярка утринна светлина. Преподавателят примигна, присви очи и насочи поглед към пода.

— Дадох му ги, за да се махне — каза. — Той ме заплашваше.

— Не сте му платили, за да се погрижи за мен, така ли? Защото може би съм ви разтревожил?

— Не знаех на какво е способен. Инман… не беше цивилизован човек.

— Явно сте отишъл твърде далеч.

Конеску бавно завъртя стола си и отново се обърна към монитора. Запази документа, върху който работеше, и го затвори. После изключи компютъра. Когато екранът угасна, заяви:

— Майка ми често казваше: „Ако лежиш в лайна, не се оплаквай от вонята“.

— Умна жена — отбеляза Демарко. Десет секунди по-късно се прокашля според уговорения сигнал с Морган.

Полицаят влезе в стаята, свали белезниците от колана си и се обърна към Конеску:

— Изправете се.

Но преподавателят не помръдна. Седеше прегърбен на стола си. Демарко хвана облегалката с две ръце и бавно го завъртя към себе си. Мъжът вдигна поглед към него.

— Той не те харесваше — изрече.

— За господин Инман ли говорите?

— Никак не те харесваше.

Демарко погледна към Морган с изумление.

— Представяш ли си? — каза. — А аз съм толкова прекрасен.