Рандал Силвис
Чернова (35)

35

Денят дойде с онази яснота, присъща само на мразовитите ноемврийски утрини. Няколко минути след осем Демарко стоеше с чаша кафе на верандата и чакаше студът да отвори натежалите му клепачи. Тревата в двора му светеше в неоновозелено под ранните слънчеви лъчи и блестеше от замръзналите капчици роса, а сенките на околните тополи падаха на ивици върху зеления килим. На сутринта всичко му изглеждаше чисто и ново и той се надяваше да запази тази илюзия. Беше твърдо решен да не се самонаказва повече заради своята слабост. Трябваше да спре, защото съжалението изсмукваше енергията и концентрацията му. Една жена и трите й деца бяха жестоко убити, а основният заподозрян все още бе на свобода — човек, когото Демарко познаваше и бе харесвал. Негово задължение бе да залови заподозрения, а не да решава дали е виновен или невинен. Не искаше да прахосва още един ден без напредък по случая.

Надяваше се, че с достатъчно кофеин и слънце денят му ще бъде плодотворен.

Когато същата сутрин влезе в кабинета си в полицейската служба по Шосе 208, постоя известно време до прозореца зад бюрото си. Дигиталната табела пред „Ситизън Банк“ от другата страна на пътя отбелязваше два градуса над нулата. Зад сградата и от двете й страни, чак до горите в далечината, се простираше царевично стърнище в жълтеникавокафяви и сиво-зеленикави нюанси. Тези гори продължаваха на север чак до езерото Уилхелм, прекъсвани единствено от няколко селца и асфалтови пътища, както и от нестихващия автомобилен трафик по четирите платна на междущатската магистрала.

— Ти си някъде там — каза на глас. — Премръзнал, гладен и навярно напълно изгубил разсъдъка си. Но си там някъде. А аз съм по петите ти. Ще те открия, приятелю.

Седна зад бюрото и извади от джоба на ризата си листчето, което Бони му бе дала предишната вечер. Вече беше възложил първото име — Трейси Бътлър — на полицай Кармайкъл. Второто, Дани Рейнолдс, щеше да уплътни времето му през следващите два часа.

Провери името в няколко картотеки на регистрирани престъпници. Нямаше провинения. После провери агенциите за моторни превозни средства в щатите Пенсилвания и Охайо. Нямаше регистриран автомобил на името на Дани Рейнолдс. Пусна името за цялостна проверка в съдебните регистри. Направи справка с имотните регистри в три окръга за недвижима собственост на името на Дани Рейнолдс. Провери името в търсачките на Google, Classmates.com, Facebook, EmailFinder.com, People Finder, Zabasearch, ThePublicRecords.com. Пробва четири различни пощенски кода в Whitepages.com. Нямаше наличен адрес за Дани Рейнолдс. Нямаше Дани Рейнолдс. Нямаше Даниел Рейнолдс. Нито Дана, Даник или Даника Рейнолдс.

Последната му надежда бе регистърът на мобилните оператори. Нямаше попадения за Дани, Даниел и останалите разновидности на името, но имаше седемнайсет регистрирани абоната с името Д. Рейнолдс. Само четирима от тях — двама Д. Рейнолдс, един Д. Дж. Рейнолдс и един Д. Л. Рейнолдс — живееха на по-малко от осемдесет километра разстояние от „Уиспърс“.

Демарко използва стационарния телефон в кабинета си, но преди това блокира изписването на номера. На първото обаждане отговори дълбок мъжки глас.

— Д. Дж. Рейнолдс? — попита Демарко.

— Кой се обажда?

— Аз съм приятел на Дани, господин Рейнолдс. Знаете ли къде бих могъл да я открия?

— Ха, че аз дори не знам коя е Дани, приятелче.

Номерът на Д. Л. Рейнолдс го свърза с гласовата поща на фирма за озеленяване. При обаждането до първия Д. Рейнолдс попадна на предварително записан поздрав с гласа на непълнолетно момиче: „Здрасти! Сега не мога да се обадя. Оставете ми съобщение!“

Огради този номер в бележника си и набра последния. И този път женски глас, но по-възрастен, уморен.

— Ало?

— Здравейте, госпожо Рейнолдс. Казвам се Боб Лиланд. Служител съм в окръжното бюро за преброяване на населението. В момента опресняваме данните в регистъра за следващото преброяване. Бихте ли уточнили дали разговарям с Даниел или Дани Рейнолдс?

— Съжалявам. Казвам се Дарлийн.

— Е, това също е хубаво име. Да, ето ви, три имена под Даниел. И обитавате същия адрес, отбелязан при предишното преброяване?

— Уви, да — отвърна тя.

— Добре, много ви благодаря, това е всичко, което ме интересуваше. Освен ако… дали случайно не знаете адреса на Дани или Даниел Рейнолдс? От доста време се опитвам да я открия.

— Съжалявам, не я познавам.

— Е, благодаря ви все пак. Приятен ден.

След това Демарко проучи номера, който бе оградил в бележника си. Трийсет секунди по-късно откри онова, което търсеше: Д. Рейнолдс, Ийст Пърл стрийт 14, апартамент 2В, Албион, Пенсилвания. Живееше на двайсетина километра от стриптийз клуба.

— Ти си моето момиче — изрече на глас.

Часът беше 10:09. Ако тръгнеше веднага, можеше да пристигне в Албион около единайсет. Удобно време, каза си. Стриптийзьорка, която работеше до два-три сутринта, навярно бе в леглото по това време, но нямаше да е толкова дълбоко заспала, че да не чуе телефона. Щеше да е сънлива, с неясна мисъл и можеше неволно да изтърси нещо полезно.

Напъха бележника в джоба на якето си и тръгна по коридора към бюрото на Кармайкъл.

— Откри ли нещо?

Полицаят му подаде малко сгънато листче.

— Само телефонен номер. Все още не разполагам с адрес.

Демарко погледна листчето, извади мобилния си телефон, блокира своя номер и набра другия. Трейси Бътлър вдигна на третото позвъняване. Говореше дрезгаво и бавно, навярно все още замаяна от ксанакса, погълнат предишната вечер.

— Ало?

— Анабел? — попита Демарко.

— Кой, скъпи?

— Търся моята Анабел. Ти ли си?

— Не мисля. Но името е хубаво, нали?

Демарко затвори, смачка листчето и го хвърли върху бюрото на Кармайкъл.

— Съжалявам — каза колегата му.

Сержантът потупа джоба на якето си.

— Не се тревожи. Адресът й е тук.

Преди да излезе от сградата, Демарко се отби в кабинета на началника си.

— Тръгвам на север. Издирвам момиче, което може да знае нещо относно местонахождението на Томас Хюстън.

— Откъде го познава? — попита Боуен. — От университета?

— От „Уиспърс“.

— Моля?

— Това е стриптийз клуб на изток от Пиърпонт, Охайо.

— Искаш да кажеш, че човекът е имал таен живот?

— Проучване за романа му.

— Удобно извинение, нали? Върши работа за всичко, в което би могъл да се забърка един мъж.

— Ще се върна след около два часа.

— С патрулна кола ли отиваш?

— Не и този път. Не искам да се набивам на очи.

— Е, невзрачната ти таратайка е идеална за целта. Мислиш ли, че ще успее да те закара дотам и да те върне?

— Когато заема мястото ти, ще си купя линкълн — подхвърли и тръгна към изхода.

— Ей! — каза Боуен.

Демарко отново се обърна към него.

— Ще минаваш ли по 62 на запад към междущатската?

— Нямам намерение да ти нося шибани спаначени рула — отсече.

— Правят ги само в един ден от седмицата. Какво толкова ще ти стане?

— Да ти приличам на разносвач на храна?

— Колата ти е такава.

— Начукай си го и умри — каза Демарко.

— Ако случайно минаваш оттам. Това казвам, нищо повече.

— Ако мина — кимна на шефа си и се запъти към коридора.

— И този път не забравяй соса.