Рандал Силвис
Чернова (34)

34

Демарко нямаше желание да се прибира вкъщи. От последната му чаша кафе бяха минали поне осем часа, но имаше чувството, че нервите му са набодени с иглички от кофеин, а кожата му е твърде тясна — копнееше да я свали от себе си. Ако тръгнеше направо към дома си, щеше да пристигне преди десет и половина. И после какво? Ще включи телевизора, ще отвинти капачката на бутилката с уиски и ще седи вторачен в екрана, докато заспи.

„Тогава не включвай телевизора и мисли за Хюстън — каза си. — Опитай се да го разгадаеш. Влез в главата му. Поразходи се из мозъка му.“

Ала се чувстваше твърде неспокоен и неспособен да се концентрира. Уханието на Ариел му беше влязло под кожата и се бе просмукало в порите му. И остроумията на Бони, и лекотата, с която ръсеше сарказъм… Божичко, как му липсваше женска компания. Липсваше му топлина, аромат и докосване на жена. Женска доброта и закачливост. Сантиментален женски поглед.

Можеше да се върне и да постои с Ариел още малко, да й каже, че и полицаите са мъже. Не че тя не го знаеше. Той бе усетил — или поне вярваше, че е така — нежност зад преструвките й. Нещо истинско. Ако имаше зелени очи вместо кафяви, би могла да е Анабел.

Не зави по шосе 417, което щеше да го отведе у дома — там, където знаеше, че трябва да отиде, единственото място, на което истински принадлежеше и където не можеше да навреди на никого, освен на себе си. Вместо това продължи направо и след по-малко от километър последва знаците за междущатската магистрала. Двайсет минути по-късно паркира колата си от другата страна на улицата срещу къщата на Ларейн. Ненавиждаше се заради слабостта, която го теглеше насам вече две нощи подред; мразеше се, задето не намира сили да се прости с наивната си надежда за промяна.

Угаси двигателя и си пусна диск с музика. Нора Джоунс запя за мрак и тъмни ъгли. „Как искам да изгоря устните си, но знам, че не мога да надвия…“^[1]

Между завесите на всекидневната се процеждаше бледосиня светлина. „Сигурно чете — каза си — или може би слуша музика.“ Ларейн беше учителка по английски език в частно училище в Ери, преподаваше литература и творческо писане. Преди му четеше в леглото. „Сега чете само на себе си — помисли си. — Чете си сама и води у дома непознати мъже от нощните барове.“

Рано или късно щеше да вдигне глава и да погледне през прозореца. Сякаш винаги знаеше кога той е отвън, усещаше го интуитивно. Демарко си каза, че няма желание за това сега. Каза си, че ще изслуша четири песни на Нора Джоунс — само четири, а после ще запали двигателя и ще се прибере у дома.

По средата на третата песен лампата на верандата светна. Той затаи дъх и потръпна, когато усети старата болка дълбоко в себе си. Почувства вълнение в гърдите си като от камък, хвърлен в много дълбок кладенец. Е, значи бе видяла колата му през прозореца. Сега щеше да отключи входната врата. После щеше да угаси лампата във всекидневната… Ето, прозорецът потъна в мрак. „Сега се качва на горния етаж — помисли си. — Чака горе на стълбите, но този път аз няма да вляза. Този път няма да вляза.“

Нора пееше: „Прошепнатата истина ще те разкъса…“^[2]

Когато Демарко открехна входната врата и пристъпи в антрето, тя стоеше в профил на най-горното стъпало, отпуснала ръка върху парапета и обърнала лице към спалнята. Изглеждаше като сянка в притъмнената къща и той се почувства натежал от мрака, довел и двама им до това място, винаги до това място и винаги на тъмно. Тя влезе в спалнята, без да поглежда към него. Той се облегна на вратата. „Прибери се у дома“ — каза си.

Но знаеше, че няма да го направи. Не би влязъл в къщата, ако смяташе да се прибира. Изхлузи обувките си и заключи вратата. Първо отиде в кухнята и си изми ръцете с препарат за миене на съдове. После се качи на горния етаж.

В тъмната спалня, където завесите бяха спуснати както винаги, където дори радиото бе обърнато към стената, за да не хвърля бледосинята си светлина върху леглото, Демарко легна до нея, вдиша аромата й в мрака и усети как празнотата го поглъща.

— Как си? — попита. Гласът му бе тих като шепот и дрезгав от уискито.

Тя мълчеше. След една-две минути се обърна с лице към него. Той все още не виждаше тялото й, но усети топлината му и разбра, че е гола. Искаше му се да легне върху нея, да я притисне към себе си и да премахне завинаги тази болка и от двама им. Но вместо това погали с пръст меката плът под челюстта й.

Ларейн протегна ръка към него и я притисна между краката му.

— Не е нужно да го правим — каза й Демарко.

Тя мълчеше. Винаги мълчеше.

Искаше му се поне веднъж да захвърлят сценария, но също така знаеше, че е дошъл тук с надеждата да следват същия този сценарий. Докато Ларейн плъзгаше ръка по тялото му, а ароматът й изпълваше мрака, му се прииска единствено да следват сценария точно както е написан. Тя нямаше да го целуне, но той можеше да я докосва, затова положи едната си ръка между гърдите й, а другата плъзна между краката й. Винаги се изненадваше колко е мокра, когато я докосва, и все се чудеше кое я възбужда в тези техни редки нощни срещи. Дали мисълта, че той се нуждае толкова много от нея? Или мисълта за скръбта, която той ще усети после, когато шофира сам по обратния път?

Ларейн го докосваше без думи, докато накрая вече не му стигаше само докосване. Тогава Демарко стана от леглото и свали всичките си дрехи. Когато отново легна до съпругата си, тя се обърна на една страна и му предостави гърба си, а щом проникна в нея и я притисна към себе си с ръка през кръста, тя рязко си пое въздух, но отново запази мълчание.

Заради нейната пасивност никога не бързаше. От време на време от гърлото й се откъсваше едва доловимо стенание, но Ларейн не му даваше нищо повече — никога не слагаше ръка върху гърдите му, никога не обелваше и думичка. Демарко се стараеше да е нежен и се надяваше, че ще долови насладата й, надяваше се, че тя ще извие гръб и ще си позволи да изпита удоволствие както преди катастрофата, когато надаваше толкова силни викове, че лятно време се налагаше да затварят прозорците, а след раждането на Райън притискаше устата си към възглавницата, за да не го събуди.

Но, разбира се, вече не бе така. Съгласно сценария, написан от нея преди много време, сега Ларейн само дишаше учестено, мускулите на корема й се стягаха и тя вкопчваше пръсти в матрака. После Демарко също свършваше. Опитваше се да е тих и сдържан като нея, но чувстваше как пропада надолу и потъва в мрак.

Половин минута след като приключиха, отвори очи и я усети неподвижна до себе си. Прокара ръка по корема, а после и по ръцете й, стиснати в юмруци и кръстосани през китките върху гърдите.

Накрая се отдръпна и остана да лежи, загледан в нея. Когато докосна гръбнака й, тя потръпна и застина.

Знаеше, че не бива да й говори, но се надяваше, че този път ще е различно. Надяваше се, че този път тя може да е готова, че тази жена, която обожаваше думите и преподаваше литература на единайсетокласници, може да му позволи да чуе няколко думи, за да овладее вълните на мъката, която се надигаше в него.

— Ларейн — изрече.

Тя се отдръпна и стана от леглото.

— Ларейн, чакай.

Но жената влезе в банята и заключи вратата. После пусна горещата вода и струята плисна във ваната.

По обратния път към къщи Демарко слуша албум на Пол Уинтър, пълен с песни без текст, без гласове, без искрени и безполезни думи.