Рандал Силвис
Чернова (31)

31

Хюстън тръгна по обратния път през гората, в посока към Брадли. Движеше се достатъчно навътре между дърветата, където вероятността да го видят бе малка, но и достатъчно близо до жилищните райони, за да се оглежда за подходящо място, на което да се появи. Място, където, забелязан отдалеч, не би събудил подозрение, а би изглеждал като обикновен турист на разходка, като поредния заможен почитател на пантеизма^[1], пропуснал да си обуе здрави обувки.

„Трябва да предусещаш въпросите на читателя и да отговаряш на тях“ — казваше на студентите си. Въпроси относно подбудите. Целта. Нищо в литературата не е безцелно. Предусещаш и отговаряш.

От мястото си в гората Хюстън видя задната част на двуетажна къща с пластмасова ламперия, друга къщичка с обшивка от застъпващи се дъски и гараж помежду им с чакълеста алея, която водеше към шосето. Свърна напряко към гаража, но малко преди да излезе от гората, на пет-шест метра навътре между дърветата, се натъкна на обръч от камъни с обгорели дърва по средата. Стар кухненски стол, полуизгнила седалка върху ръждясала метална рамка. Угарки от цигари наоколо.

„Нечие тайно местенце“ — предположи. Спря и внимателно огледа двете къщи. Малката изглеждаше тъмна, със спуснати завеси на прозорците. В задния двор нямаше нищо, освен гола дървена маса за пикник с две пейки и избуяла трева, покрита с дебел килим от сухи листа, които вятърът бе довял от гората.

„Лятна вила — каза си Хюстън. — Или може би ловна хижа.“

Зад двуетажната къща се издигаше сложна конструкция с люлки. Напречната алуминиева траверса беше огъната, червената боя — избеляла. Навярно децата, които си бяха играли на тези люлки и се бяха спускали по сега килнатата на една страна пързалка, вече бяха твърде големи за това. Тийнейджъри. Така или иначе, къщата също изглеждаше тъмна и празна. „Родителите са на работа, децата на училище“ — помисли си Хюстън. От страничната врата на гаража проблясваше слънчев лъч, отразен в стъклото на прозореца, който се намираше на височината на гърдите.

Вратата можеше да е заключена или пък да не е.

„Няма да откриеш по-добро място.“

Знаеше как да го направи. Двама от героите му го бяха правили. Той ги бе създал и ги бе наблюдавал. Вече го бе обмислил и бе наясно със стъпките. Приближава уверено към страничната врата на гаража, пробва бравата, ако с отключена — влиза. Ако е заключена, без колебание прибягва до бърз удар с лакът в ъгъла на прозореца, протяга ръка вътре, докато стъклата се сипят по циментовия под, открива ключалката, завърта я, отваря вратата и влиза. Звукът от счупено стъкло можеше да привлече вниманието на някого от близките къщи. Хората щяха да спрат заниманието си, да се заслушат и да се запитат откъде е дошъл шумът. Но дотогава той вече щеше да търси подходящ инструмент в гаража. Да излезе незабелязано, щеше да е по-трудно, отколкото да влезе.

„Знаеш всичко това — каза си. — Просто го направи.“

Извади слънчевите очила от джоба си и ги сложи. Придърпа козирката на шапката ниско над очите си. Събра всичката си налична енергия и се подготви.

Но люлките и пързалката го разколебаха. Сякаш изсмукаха силите му.

Децата се връщат от училище. Втурват се към задния двор. Качват се на люлките. Разказват си как е минал денят им, смеят се. А лиса стъпва на земята, изтласква люлката максимално назад, вдига крака и се плъзва напред. Томи се люлее по-внимателно, държи здраво малкия Дейви в скута си.

Звук от счупено стъкло, люлеенето спира, децата стъпват на земята. Алиса пита: „Кой е онзи мъж там?“ А Томи й казва: „Тичай вътре да доведеш татко.“

Хюстън се олюля, тръгна обратно към огнището и стисна облегалката на стария кухненски стол, за да запази равновесие. Впери поглед в студената пепел. Отново усети пулса на надигащите се в гърдите му болезнени ридания — искаха да излязат навън, удряха отвътре, задушаваха го, докато накрая той се предаде. Свлече се на колене, събори стола и се срути върху него. И заплака, искаше да умре. „Моля те, нека умра. — Загреба пепел и я стисна в юмруците си. — Моля те, господи, позволи ми да умра.“