Рандал Силвис
Чернова (70)

70

Демарко не отиде на погребението на Бони, което навярно бе организирано от брат й или от танцьорките. Но два дни по-късно, малко след седем сутринта, се отби до гробището. Гробът й беше маркиран единствено с малка бронзова паметна плоча върху метално колче и букет попарени от сланата цветя, поставени върху малката купчина пръст — бели и жълти калии с изсъхнали и покафенели фунийки, сбръчкани като старческа кожа. Не знаеше какво да каже на Бони, не се сещаше за нищо, което не би прозвучало глупаво, изречено на глас в такава сива и тиха утрин. Остана няколко минути, пъхнал голите си длани под мишниците, загледан в осеяното с листа пространство. „Толкова много мъртви“ — помисли си. Въздухът щипеше прясно избръснатите му бузи, а от студа се насълзяваше дори здравото му око. Небето изглеждаше като акварел, кално петно, нарисувано от дете. На петстотин метра от гробището осемнайсетколесен товарен камион натисна спирачки на първия светофар в града и внезапният грохот от изпуснатия въздух изправи Демарко на нокти. Той изчака ръмженето да утихне напълно и погледна към гроба за последен път.

— Е — каза накрая, — ще се видим някой друг път, предполагам.

Половин час по-късно паркира колата си до фургона на Моби. Вътре не светеше нито една лампа, нямаше никакви признаци за човешко присъствие. Изключи двигателя и надникна през предното стъкло към слоя скреж върху насмоления покрив на караваната. Отвори вратата си и взе от поставките за напитки двете картонени чашки кафе от денонощния магазин.

Никой не му отвори, когато почука на входа. Остави едната чашка върху циментовото стъпало и завъртя топката. Вратата се отвори с лекота и в лицето го лъхна студен, спарен въздух. Демарко вдигна второто кафе от стъпалото, влезе вътре и затвори вратата с хълбок.

Моби лежеше на късото диванче от изкуствена кожа със свити към гърдите колене и мушнати между краката длани. Носеше твърде голям черен костюм, навярно купен наскоро от магазин за употребявани дрехи, и чифт протрити кафяви пантофи върху бели вълнени чорапи. До дивана стояха бутилка бяло вино и пластмасова чаша за кафе. Чашата бе празна, а от виното бяха останали само няколко глътки на дъното.

Демарко се наведе над мъжа и се заслуша. Кафето пареше в ръцете му, но стаята бе толкова студена, че виждаше собствения си дъх под формата на мимолетни, призрачнобели облачета. Наведе се още по-близо и се вгледа в гръдния кош на Моби, за да провери дали диша. Успокои се, но вече трепереше от студ и се огледа наоколо за термостата. Откри го в ъгъла на стаята, наведе се и присви очи. Дванайсет градуса. Плъзна пластмасовото лостче до двайсет и два градуса и чу как газовата горелка се включи с пукване.

Смушка Моби по рамото. После още два пъти, малко по-силно. Той тихо изръмжа и повдигна леко единия си клепач.

— Какво ще кажеш да се надигнеш за минутка и да пийнеш малко кафе — каза Демарко.

Изминаха още десет секунди, преди Моби да отговори. Но вместо да се надигне в седнало положение, мъжът се сви още повече и изрече:

— Тук е ужасно студено, мамка му.

Демарко се настани срещу него на масичката за хранене и сложи отгоре двете чаши кафе.

— Беше си изключил отоплението — обясни. — След минутка-две ще усетиш затопляне.

Моби лежеше и примигваше срещу него.

— Донесох едно черно кафе и едно със сметана и захар. Избери си.

Мъжът кимна към бутилката на пода.

— Нещо останало ли е там вътре?

Демарко изля остатъка от виното в пластмасовата чаша, но вместо да я подаде на Моби, я остави на масата.

— Искам да се надигнеш и да седнеш.

Братът на Бони вдигна ръка към бузата си, разтри лицето си и започна да се чеше по челото с мудни, повтарящи се движения. Бавно обикаляше с нокти от върха на челото до веждите и обратно — отново и отново. Накрая сержантът се наведе и дръпна ръката му.

— Ще си смъкнеш кожата от чесане. Изправи се и седни. Искам да поговорим.

Моби се надигна съвсем бавно и седна, свлечен на една страна. Полицаят му подаде чашата с вино, той отпи голяма глътка и потрепери.

— Кафето ще ти подейства по-добре — увери го Демарко.

— Не съм съгласен — отвърна дребният мъж.

Сержантът свали капачето на черното кафе, отпи глътка и закрепи чашата между коленете си.

— Помогни ми да разбера нещо — поде. — Защо му е на Инман да убива сестра ти?

Домакинът притискаше с две ръце чашата към гърдите си, точно под брадичката. От време на време я вдигаше към устните си, без да откъсва поглед от пода.

— Защо, Моби? Ти си единственият човек, който би могъл да знае.

Дребният мъж раздвижи глава бавно в отрицание. „Отрицание на какво?“ — запита се Демарко.

— Бони не е участвала в нещата, които е сторил Инман — каза. — Просто не беше такъв човек.

— И аз така мисля — кимна сержантът. — Но после, когато съобщиха по новините за случилото се в дома на Хюстън, навярно е имала своите подозрения, нали? Може би му е задала някой и друг въпрос.

— Забеляза ли, че тя леко накуцваше с единия крак? Веднъж зададе на Инман въпрос, на който той не искаше да отговори, и това беше резултатът.

— Ами абортът?

Моби застина, но не обели и дума.

— Знаеш за него, нали?

Мъжът стисна устни, замисли се за момент и кимна.

— Хюстън не я е докосвал, нали?

— Поне доколкото ми е известно.

— Значи бебето е било на Инман?

Той мълчеше и се взираше в пода.

— Моби! — каза Демарко. — Вече няма нужда да пазиш тайните й.

Дребният мъж вдигна чашата към устните си, задържа я там за момент и едва доловимо се усмихна. После я надигна и отпи глътка. Затвори очи и остана неподвижен известно време, притиснал чашата към гърдите си. Накрая жадно пое въздух, отвори очи, облегна се на възглавниците и закова поглед във вратата.

— Виж, тя имаше двама-трима редовни клиенти — обясни. — Нямам предвид клиенти на „Уиспърс“. Частни клиенти. Дългогодишни приятели. Знаеше само, че нещичко от някого се е промъкнало покрай диафрагмата й. Четиридесет и една годишна собственичка на стриптийз клуб, за бога. Да роди дете на този свят, без значение колко го искаше?

А Инман как разбра за аборта? Защо му е казала?

— В оная болница за аборти са й направили нещо. Преди да й дадат хапчето. Нещо като рентген. На корема.

— Ехография?

Моби кимна.

— Сложили снимката на диск и я дали на Бони. Тя каза, че приличало на мъхеста точица и толкоз. Обаче непрекъснато ми разправяше за това, разбираш ли? С насълзени очи. Заради една мъхеста точица. Предполагам, че по тази причина е запазила компютърния диск.

— И Инман го е открил?

— Тя вече е знаела, че той ще я пребие при всички положения, нали? Било е неизбежно. Но ако му каже, че бебето може да не е негово…

— Постъпила е както е редно.

— Цял живот правеше така — каза Моби.

— Добре. Значи смяташ, че това е причината Инман да я убие онази нощ, когато дойде при мен?

Дребният мъж сви рамене.

— Знам само, че те смяташе за свестен човек. Доста свестен за полицай, така каза. А когато си опакова багажа за път, просто мислеше, че заминават за известно време. Че се махат от цялата каша. Щял да я заведе на някое топло място, така ми обясни. Да избутат зимата. Тя мразеше шибаните зими тук. Винаги е искала да избяга от студа.

— В такъв случай вероятно се е изненадала, когато той е спрял колата на улицата зад къщата ми.

— Предполагам, че се е пресегнал да вземе онзи негов голям нож, нали се сещаш? Държеше го под седалката, когато шофираше. Тогава тя със сигурност е казала нещо.

Демарко кимна.

— Сестра ти знаеше къде живея. Още от едно време, когато държеше онова малко заведение на „Уест Венанго“.

Моби отпи от виното си.

— Тя рядко му се противопоставяше, но за такова нещо не би мълчала. Даже се сещам какво може да му е казала. Направиш ли го, няма да съм тук, когато се върнеш.

Демарко кимна и обмисли възможностите. Значи Инман е планирал да ме отвлече, да открадне колата ми, да прехвърли дрехите си и парите за път от мустанга, а после да тръгне на север. Картите сигурно са били уловка, за да заблуди Бони, че ще пътуват към Мексико. Може би от самото начало е възнамерявал да убие и нея. Като наказание, че е унищожила онова, което е смятал за негово, че го е лишила от още едно нещастно същество, което да бие и тормози. Той е бил луд, но не и идиот. Знаел е, че рано или късно ще го прибера на топло. Може би е смятал, че като ме отвлече, а после ме убие и скрие добре тялото ми, така че да затрудни откриването на останките, ще спъне разследването за достатъчно дълго време и ще успее да си намери безопасно място, където да се покрие. Може би е смятал, че аз знам как да го отведа при Томас.

— Бони рядко избухваше — призна Моби. — Обаче случеше ли се, ставаше страшно.

— В какъв смисъл? Какво точно имаш предвид?

— Нужен й беше сериозен повод, за да изгуби контрол. Обикновено се случваше, когато много, ама наистина много се страхуваше за нещо.

— Какво например? — попита Демарко.

— Знаеш ли защо ме назначи на работа в „Уиспърс“? — попита Моби.

— Разкажи ми.

— Допреди три години винаги наемаше за охрана някое хлапе от колеж. Младежи с повече мускули, отколкото мозък.

— И какво се случи преди три години?

— Една вечер пийнах малко повечко. Взех назаем чужда кола, натресох се в телефонен стълб и го скърших на две. Горната половина проби покрива на колата точно през средата. Пропусна ме на косъм.

— И тогава тя с изгубила контрол над емоциите си.

— Да. Същата вечер в болницата. Аз бях леко замаян, нищо повече. Но тя започна да вика. Нарече ме с всички обидни имена на света, крещеше с пълно гърло. Стана толкова зле, че искаха да й сложат инжекция с успокоително и да я завържат. Казах им да не я закачат, защото си го заслужавах. А и знаех, че просто е уплашена заради онова, което едва не си причиних.

— И мислиш, че може да е избухнала по този начин с Инман?

— Мисля, че е напълно възможно. Той вечно я тормозеше, вечно я чоплеше за нещо. Непрекъснато я обвиняваше в това или онова. Предполагам, че наистина са тръгнали за някое топло място. И тогава той й се е нахвърлил. Нарекъл я е курва, мръсница. Казал е, че се е чукала с този или онзи. И тя просто си е изпуснала нервите. С него Бони почти винаги бе на ръба на търпението си. А тя умееше да наранява, ако пожелае. Такива неща ще ти чуят ушите, че ще кървиш като заклано прасе, независимо дали са верни, или не.

— Какво може да е казала онази нощ според теб?

— Когато я дразнеше, основната му тема… имам предвид онова, което винаги й натякваше, беше свързано със секс. Например: Колко мръсни пишки лапна днес, кучко? Кого чука днес, мръснице? Ако не я обвиняваше в разврат, й казваше, че е твърде грозна за чукане, че не става за нищо. Че е просто боклук и нищо повече. Така я наричаше. Боклук. Това наистина ме вбесяваше.

— И смяташ, че най-накрая й е дошло до гуша?

— Направо я чувам, човече. Така де, не съм я чул, не го знам със сигурност. Но си представям ясно какво може да е казала. „Искаш ли да знаеш какво правих днес? Лапах пишката на някакъв непознат, после Хюстън ме изчука три пъти, а Демарко ми го сложи отзад. После, след като се наобядвах, лапах пишката на Демарко и лизах задника на Хюстън“. И така нататък. Беше цапната в устата и можеше да бълва страшни мръсотии. Обаче не беше курва. Лягаше с Инман, защото се страхуваше от него, освен това имаше няколко частни клиенти, които се отнасяха добре с нея. Обаче не беше шибана курва. И аз съм адски доволен, че това болно, извратено копеле вече не е между живите. Яд ме е само, че нямах смелостта да го очистя аз.

Моби седеше прегърбен, смачкан от мъка, притиснал пластмасовата чаша към гърдите си.

Демарко отпиваше от кафето си в мълчание. Бе едва второто за деня, но вече му горчеше. Имаше вкус на пето кафе — стомахът го свиваше, а в гърлото му бе започнала да се надига стипчива горчилка. Остави полупразната чаша на масата до пълната. „Трябва вече да се отнасям по-добре към стомаха си“ — помисли си.

После отново погледна към Моби. Дребен мъж в твърде голям костюм, отчаян, самотен, с набола брада и сълзи в очите.

— Не можеш да спиш тук на изключено отопление — каза му. — От погребението ли си така?

Братът на Бони отговори с печален поглед, който безмълвно питаше: „Какво значение има?“

— Мога да ти издействам настаняване на едно място в Ери, ако ми позволиш. Нещо като общински дом. Вероятно ще имаш собствена стая, но около теб ще има още няколко души. Място, където всеки наглежда останалите.

— Смяташ, че не мога да се грижа за себе си? Може би просто не искам.

— Хубаво. Изключвай парното и лягай да спиш тогава. Ще потънеш в онзи сън, от който не се събуждаш. Това ли искаш? Ако е така, надявам се да ти харесва идеята за плъхове, които ровичкат из стомаха ти, защото точно това ще се случи след някой и друг ден. Веднага щом започнеш да вониш. За нула време ще се превърнеш в бюфет за плъховете. Започват да ръфат навсякъде, където намерят отвор: очи, нос, задник, където се сетиш. Дъвчат и си проправят път навътре, канят семейството си и всичките си съседи, а после само ръфат и сърбат. Накрая ще се превърнеш в купчина миши изпражнения върху собствения ти под. Много ефикасен процес.

Моби обви ръце около себе си и потръпна. След кратко мълчание попита:

— На онова място ще ми дават ли да пия?

— Знаеш отговора, Моби.

Той отново замълча.

— А ще ми върнат ли поне колата на Бони?

— Когато си готов за това, аз лично ще се погрижа да я получиш. Същото се отнася и за къщата на сестра ти.

— Цялата ли е в кръв? Колата, имам предвид. Там, където е седяла.

— Можеш да смениш седалките. Вероятно ще получиш и някакви пари. Сградата на „Уиспърс“ нейна собственост ли беше?

— Под наем.

— Е, поне за това няма нужда да се тревожиш. Вземи се в ръце и ще се погрижа да получиш всичко нейно. Само ако се погрижиш за себе си обаче.

— Щом ми се полага, не можеш да ме лишиш от собственост.

— Ще се изненадаш, като разбереш какво мога, Моби.

— Мислех, че си свестен човек.

— Смяташ ли, че Бони би искала да се превърнеш в миши фъшкии? Правя го за нея, независимо дали ти харесва, или не.

Моби подсмръкна няколко пъти.

— Ами той?

— Кой? Инман?

— Къде го погребаха?

— Кремиран е.

— Къде е прахът му?

— Ще го задържим известно време, в случай че някой го потърси. После ще го разпръснем.

— Може ли аз да го получа?

— Защо ти е?

— За да го изсипя в тоалетната и хубаво да го опикая. Демарко се замисли.

— Ще ми позволиш ли да те закарам до Ери? — попита.

— Не знам — отвърна Моби. — Може би.

— В такъв случай… В известен смисъл ти си нещо като роднина на Инман, нали така?

По устните на дребния мъж плъзна подобие на усмивка.

— Така ми се струва.

— Ще изчакаме трийсет дни — заяви Демарко. — Ако никой не потърси праха му дотогава, твой си е.