Рандал Силвис
Чернова (36)

36

С население под две хиляди души, Албион имаше три отличителни характеристики. Бесемерската железопътна линия периодично потракваше през южната част на града под тежестта на вагоните, които превозваха въглища и други стоки към товарните докове на езерото Ери в Коно, Охайо. От 1993 година в околностите на селището функционираше затвор със строг режим, обитаван от пълнолетни мъже, които бяха с няколкостотин души повече от жителите на града. Но онова, с което повечето местни помнеха Албион, се беше случило в края на месец май 1985 година — деня, в който четиридесет и едно торнада профучали през Канада, Охайо и Пенсилвания. Вихрушката от четвърта степен, която издухала от пустите улици всички коли, пикапи и файтони, ударила Албион в 5:05 следобед, две минути след предупредителния сигнал от Националната метеорологична служба в Ери. Над сто къщи били сринати до основи.

Демарко бе чувал всички истории. Един мъж наблюдавал от верандата си приближаването на черната фуния и летящи отломки откъснали крака му. Стихията изтръгвала жилищни фургони от основите им и ги подмятала във въздуха, преди да се разбият в земята. Една кола, в която имало млада жена и куче, била засмукана шейсет метра навътре във фунията, прелетяла над силоз и се приземила насред нива. Открили телата на повече от три километра разстояние от мястото, където били вдигнати във въздуха. Съседните градове — Уийтланд и Атлантик — също били изравнени със земята. Десетки изгубени животи, хиляди хора с опропастено бъдеще.

На влизане в Албион, един час преди обед в слънчевия есенен ден, Демарко размишляваше за торнадото, за това внезапно и неочаквано насилие над живота. Спомни си думите на Самюел Бътлър — животът е един дълъг процес на изтощаване. С Ларейн бяха избухнали в смях, когато тя му го прочете от „Цитатите на Бартлет“. Но Демарко вече знаеше, че Бътлър не е бил съвсем прав. „Животът е дълъг процес на разрушаване — помисли си. — Всъщност дори и не толкова дълъг.“

Апартаментът на Дани Рейнолдс се намираше на Ийст Пърл стрийт — една от улиците, изцяло пометени от торнадото и после възстановени набързо и през пръсти, в постройка на два етажа от греди и дъски, с паянтови балкони, парапети и стълбища, които изглеждаха така, сякаш не биха издържали на по-силен вятър. На местата, където жълтите пластмасови плоскости от облицовката бяха изметнати или липсваха, снопове розова изолация стърчаха като мръсен захарен памук. Повечето прозорци бяха покрити с хавлии, чаршафи или тежки завеси, за да спират течението.

Демарко спря на отсрещната страна на улицата и огледа сградата. Четири апартамента на първия етаж и още толкова на втория. Апартаменти А и Б към улицата, В и Г в дъното. Дани живееше в дъното.

Заобиколи и спря колата на павирания паркинг зад постройката. Оттам нямаше достъп до съседната улица, освен ако не прескочиш телената ограда. Момичето можеше да излезе от къщата по два начина — по задното стълбище към паркинга и по страничното стълбище към Ийст Пърл стрийт. Най-вероятно притежаваше някой от петте малки автомобила на паркинга, всичките по-стари от четири години, до един одраскани и огънати тук-там. „Ако й хрумне да бяга — каза си Демарко, — най-вероятно ще хукне към колата си.“ Прибегнеше ли до бягство, това щеше да му изясни много неща. Всъщност всичко, което го интересуваше.

Върна се на Ийст Пърл стрийт, но паркира колата си в края на алеята и блокира входа й. После излезе от автомобила и се запъти към страничното стълбище. На балкона на втория стаж подмина апартамент Д и спря достатъчно близо до жилището на Дани, така че да чуе звъненето на телефона й, ако си е вкъщи. После извади мобилния си телефон от джоба си и набра номера й. След четири позвънявания се включи гласова поща. „Здрасти! Сега не мога да…“

От апартамента не се чу приглушено звънене или мелодия. Може би момичето държеше телефона си на режим вибрация. Може би го изключваше, когато спи. Може би не си беше вкъщи.

Изчака десет секунди и натисна бутона за повторно набиране. После още веднъж. И още веднъж.

— Ало? — обади се най-сетне тя. Сънена звучеше съвсем като момиченце, като дете.

Той се опита да смекчи дрезгавостта на гласа си и едва чуто каза:

— Анабел?

Момичето мълчеше. Демарко чакаше.

— Томас? Ти ли си?

— Не, Дани — отвърна. — Обажда се сержант Райън Демарко от Пенсилванската щатска полиция. Налага се да поговорим.

Връзката мигновено прекъсна. На екрана се появи надпис „Край на обаждането“.