Рандал Силвис
Чернова (23)

23

Демарко почука на вратата на Конеску в Кембъл Хол за втори път през последните четири минути. Първия път, три минути по-рано, не последва никакъв отговор, така че прескочи до канцеларията на катедрата и попита секретарката кога би могъл да открие преподавателя.

— По всяко време между осем и шест — отвърна тя. — Че и до по-късно, доколкото ми е известно. Аз си тръгвам в шест, а той винаги е тук.

— В кои дни?

— Всеки ден. Аз съм тук пет дни седмично и той винаги е тук. Преподава в понеделник, сряда и петък в десет, единайсет, два и три, но през останалото време е в кабинета си. По цял ден във вторниците и четвъртъците.

Демарко погледна часовника си: 1:17.

— Почуках, но не ми отвори.

— О, вътре е — заяви секретарката. — Повярвайте ми. Винаги е там.

Върна се пред кабинета и започна да чука упорито. На всеки петнайсет секунди почукваше три пъти бързо, всеки път по-силно от предишния. Накрая дрезгав глас иззад вратата попита:

— Кой?

— Сержант Райън Демарко от Пенсилванската щатска полиция.

Последва мълчание в продължение на десетина секунди. И тогава, точно когато Демарко се канеше да почука отново, резето изщрака. Изчака вратата да се отвори, но металната топка не помръдна. Протегна ръка, завъртя я и отвори.

Конеску бе организирал кабинета си по такъв начин, че единствената видима част от вратата бе тесен коридор, който водеше към прозорец на по-малко от два метра разстояние. Стената от лявата страна на вратата бе заета от метална библиотека с натъпкани една върху друга книги — вертикално и хоризонтално. Отдясно имаше два метални шкафа за документи с височина метър и половина. Върху тях бяха натрупани още книги, които блокираха гледката към кабинета. Демарко пристъпи към тесния процеп между шкафовете и радиатора под прозореца и там, свит в ъгъла, до обърнатото срещу стената бюро, седеше Конеску — едър, прегърбен, с разрошена коса. Седеше вторачен в метален шкаф за документи, допрял кокалчетата на ръцете си до компютърната клавиатура. На екрана се виждаше текстов документ, плътно изписан със ситен шрифт.

— Съжалявам за прекъсването — обади се Демарко. — Можете ли да ми отделите няколко минути?

Конеску остана неподвижен известно време, после разтвори пръсти и затрака по клавиатурата с бясна скорост.

— Твърде зает съм в момента — отвърна. — Елате пак към три. И отново затрака по клавишите.

— В три имате лекция — заяви Демарко. Пристъпи навътре в кабинета, застана от лявата страна на Конеску и седна на ръба на металното бюро, едва на няколко сантиметра от него. Преподавателят се вцепени, а сержантът се усмихна. — Така че по-добре да е сега.

Мъжът спря да пише. Скри страницата от екрана, облегна се в стола си, обърна глава към Демарко и го изгледа заплашително. Всяко негово движение бе отчетливо и самостоятелно, сякаш нямаше никаква връзка с предходното.

„Параноидна шизофрения — помисли си Демарко. — Класически случай.“

— Как бихте определили връзката си с Томас Хюстън?

Конеску обмисли отговора си. Накрая каза:

— Не обичам нацисти. И нацистите не ме обичат.

— А защо го наричате така?

— Какво е нацист? Човек, изпълнен с омраза. С предразсъдъци. С желание да смаже, да преследва и да унищожи онези, които го заплашват.

— Вие заплашвахте ли го?

Конеску присви очи към него. После се вторачи в монитора си.

— Професионални разногласия.

— Той е бил един от членовете на комисията, гласувала срещу назначението ви на постоянна работа. Заплашвали сте както него, така и университета със съдебни дела.

— Репутацията ми е заложена на карта.

— А каква е вашата репутация?

Раменете на Конеску се сковаха и шията му сякаш изчезна. Сержантът чуваше как преподавателят бавно вдишва през носа и бързо издишва.

Накрая Демарко каза:

— От онова, което имах възможност да установя, всички заплахи са идвали от вас. Разполагам с копия от имейлите и писмата ви. Така че имам само още един въпрос. Къде бяхте в събота от десет вечерта до ранната сутрин на другия ден?

— Къде би могъл да бъде един почтен човек по това време? Заспал в леглото си.

— Вие не сте женен, нали?

— Нямам време за такива неща.

— Такива неща? Имате предвид съпруга?

— Романтика! Любовни афери! Аз съм посветил живота си на разума.

— Тоест никой не би могъл да потвърди, че сте били в леглото си?

Конеску издиша през зъби.

— Проверете записите — изръмжа.

— Кои записи имате предвид?

— На всеки етаж от сградата, в която живея, има охранителни камери. Прибирам се в седем. Не излизам до четири на другия ден. Поръчвам си вечеря между осем и осем и половина. Проверете записите, ако ви интересува.

— Поръчали сте си доставка на храна?

— Стромболи^[1] с пържола и пръчици моцарела.

— Името на ресторанта?

Конеску му хвърли изпепеляващ поглед.

— Смятате ме за лъжец?

— Просто питам за името на ресторанта, това е всичко.

— Шибаната „Пица Джо“.

— „Пица Джо“ на Дванайсета?

— Искате ли да помиришете празната кутия в кофата ми за боклук?

Демарко се усмихна.

— Ще ви уведомя, ако се наложи.

Три минути по-късно, докато крачеше към паркинга, усети внезапна ледена тръпка.

— Висше образование — изрече на глас. — Мътните да го вземат!