Рандал Силвис
Чернова (58)

58

Далечен звук от счупване на стъкло. Не, не стъкло, твърде продължителен бе. По-скоро като звънтеж на камбанки. Празнични камбанки. Коледа? Сладоледаджията? Звукът се приближаваше и ставаше все по-силен или пък Демарко се приближаваше към него, излизаше от тъмнината, от дупката, която го бе засмукала. Опита се да помръдне, да вдигне глава, да отвори очи, но мозъкът му туптеше в ритъма на сърцето, сякаш не се побираше в черепа, и болката бе нетърпима. А шибаното звънтене звучеше още по-силно и само влошаваше нещата. Нещо не беше наред и с ръцете му, с цялото тяло — не можеше дори устата си да отвори. „Какво става, мамка му? Защо не мога да се движа?“

С всяка изминала секунда тъмнината изтъняваше и Демарко си проправяше път през нея към разсеяната светлина, която можеше да е слънцето. Реши, че е възможно да е под вода и да плува нагоре към повърхността, но после осъзна, че диша през носа си и въздухът е топъл. Светлината не беше слънцето. Той седеше… не, лежеше по гръб. Звънтенето се приближи до главата му и стана още по-остро. Нещо студено докосна ухото му и Демарко направи опит да се отскубне. Тежестта на мрака започна да се изпарява и той успя да отвори очите си. Видя единствено ослепителна светлина и усети вонята на цигарен дим в лицето си. Тогава осъзна, че е бил в безсъзнание, но вече знаеше къде е и разбра, че е прецакан.

Лежеше под лампиона в ъгъла на стаята. Карл Инман се беше навел над него ухилен и поклащаше ключодържател до ухото му. Демарко се отдръпна и погледна към тялото си. Китките му бяха омотани с тиксо, ръцете — пристегнати плътно до тялото. Глезените също. Парче тиксо притискаше здраво и устата му.

— Добро утро, слънчице — обади се Инман.

Демарко обърна глава. Сините цифри на дигиталния часовник показваха 3:42. „Минали са едва няколко минути — помисли си. — Напълно достатъчно за тотално прецакване.“

— Ето какво ще направим — заяви гологлавият. — Следиш ли ми мисълта?

Райън го погледна. Инман бе застанал на колене до него, лицето му — твърде близо, вонята също. Извади цигара. Болното око на Демарко щипеше от дима, из цялата къща се носеше смрад.

— Това са твоите ключове — продължи здравенякът и разклати ключодържателя под носа му. — Благодаря ти, че ги остави на кухненския плот. Хрумна ми, че с теб можем да си направим разходка с жалката таратайка, дето си я паркирал отзад. Да идем до Ниагарския водопад, а? Да офейкаме в Канада за известно време? Забелязах, че в колата си имаш полицейска радиостанция, така че ще се забавляваме по пътя. Какво ще кажеш? Навит ли си да попътуваме?

Сърцето на Демарко блъскаше неистово, мозъкът му пулсираше болезнено в собствен ритъм. И двете му очи пареха от дима, лявото сълзеше. С мъка поемаше хрипливи глътки въздух през носа. Отговорът му беше яростно, нечленоразделно мънкане иззад тиксото:

— Ще те убия, шибан, безполезен боклук.

— Чудесно — отвърна Инман. Изправи се с цигарата в уста, наведе се, хвана полицая под мишниците и го вдигна на крака. Стояха прави, лице в лице. Гологлавият мъж извади цигарата от устата си и издиша дима. Със свободната си ръка измъкна дълъг нож с тежка дръжка от кожения калъф на колана си и долепи гладката част на острието до бузата на Демарко, опрял върха съвсем близо до ъгълчето на здравото му око.

— Има няколко места по границата, през които спокойно бихме могли да се измъкнем. Ако успеем, може и да те пусна. Ако не успеем… — Ухили се и отново дръпна от цигарата си. — Разбрахме ли се по тоя въпрос?

Демарко присви очи, но не каза нищо. „Мъртъв си“ — помисли си.

— Е, значи всичко е наред — заяви Инман. — Подръж това за малко, ако обичаш. — Дръпна за последно от цигарата и я пусна в джоба на ризата му. После пристъпи зад него и опря ножа във врата му. Остра пареща болка прониза Демарко отляво, после горещината се разпростря и той усети по миризмата, че ризата му гори.

Инман се кискаше, докато полицаят се гърчеше от болка. Накрая се протегна и стовари длан върху горящата цигара достатъчно силно, за да изкара и въздуха от дробовете на Демарко.

— Ето, виждаш ли как се грижа за теб? — каза и го блъсна към кухнята.

Демарко се стараеше да се движи бавно, със ситни стъпки, и дишаше дълбоко през носа. Благодарение на адреналина и на удара в гърдите замайването му изчезна, а умът му се проясни. Хрумна му да приклекне, да се засили назад и да халоса с глава Инман под брадичката. Или да се хвърли настрана, да спъне гологлавия с крак и да го повали на земята. Или да се хвърли напред и да ритне с пети Инман в чатала.

Но беше наясно, че никоя от тези хватки няма да успее. Престъпникът се движеше на една ръка разстояние от него, колкото да държи ножа до югуларната му вена. Освен това бе по-силен, по-млад и по-бърз от него.

„Ще си изпробвам късмета, когато влезем в колата — каза си Демарко. — Може да пратя и двама ни в някой пролом. Щом ще се мре, този боклук идва с мен.“

Веднага след прага на кухнята Инман улови полицая за яката и го дръпна да спре. Завъртя леко ножа и тихо каза:

— Съседите ти спят дълбоко. В цялата къща не свети нито една лампа. Не можеш да бягаш, не можеш да викаш и по никакъв начин не можеш да промениш положението. Ясно ли ти е?

Демарко се взираше през мрежата на външната врата към потъналия в мрак двор. „Там трябва да има градинска лампа. Красива тухлена алея, обточена със соларни лампички от двете страни. Детска люлка. Място за игра с топка.“

Инман плъзна острието надолу по тила на сержанта и опря върха на ножа в гръбначния му стълб.

— Ясно ли ти е, свиньо?

Демарко кимна.

— Мърдай тогава.

Толкова много мисли по пътя към гаража. Куп различни емоции. Осъзна, че винаги се е надявал всичко да се нареди все някак със семейството му — Райън и Ларейн — въпреки мрачните пиянски нощи и годините, изживени погрешно. И си даде сметка колко глупава е била тази надежда. Никой не можеше да изтрие грешките, издълбани във времето. Една погрешна стъпка, три погубени живота. Стореното — сторено. Мъртвият — мъртъв.

Обувките му подгизнаха от росата по избуялата трева, глезените му бяха мокри, маншетите му тежаха. Уханието на росата го изпълваше с тъга, която се просмукваше в ходилата му — тежка, мокра и хладна. Усещаше мириса на зима в нощния въздух, приближаването на края. И внезапно осъзна, че иска да умре точно тук, не в Канада или по пътя дотам, а тук, в края на една пътека, която никога нямаше да довърши.

Забеляза, че Инман вече е отворил вратата на гаража и е вкарал вътре колата на заден ход, а когато приближиха, видя, че капакът на багажника зее отворен. „Ето къде отивам. Без мен обаче.“ Разбра, че мъжът възнамерява да го натъпче в багажника под прикритието на плевнята; беше махнал дори крушката на лампичката в багажника. Щеше да го държи там, където нямаше да му създава грижи, и да пристигне на границата около разсъмване. Демарко бе просто застраховка, нищо повече. Когато станеше ненужна, застрахователната полица щеше да бъде анулирана. Никакви обезщетения, никакви дивиденти.

Имаше и друга възможност — Инман да хвърли Демарко в багажника, да му пререже гърлото, да затвори капака и да го остави там да вмирише гаража. Историята за пътуването до Канада можеше да е просто уловка, за да го отведе до плевнята. В крайна сметка собствената кола на престъпника навярно бе паркирана някъде наблизо.

Но ако смяташе да убие Демарко веднага, защо не го бе направил още в къщата? Всъщност, защо изобщо му беше нужен той? Какво щеше да постигне? В действията на Инман нямаше никаква логика.

Нямаше логика и в особеното чувство на спокойствие, което завладя Демарко на влизане в плевнята. Вътре бе толкова хладно, толкова тъмно. Не беше паркирал колата си тук от години, отваряше вратата на гаража изключително рядко, и то само посред бял ден, за да извади косачката или да вземе някой от инструментите си. Харесваше му усещането, че е на непознато място, усещането за мечтателност, сякаш можеше да умре тук на забавен каданс и да остави цялото си минало да отлети, а мракът да погълне всичките му грешки.

Инман го избута към задницата на стратуса. „До багажника — каза си Демарко. — Там ще го направя.“ Знаеше точното място на мачетето и се надяваше да успее да го докопа дори в тъмното. Върху дългия дървен рафт зад колата отдавна бе подредил всички инструменти, които притежаваше, и след употреба винаги връщаше всеки от тях на мястото му. Най-близо до него лежаха електрическите инструменти — циркулярният и портативният трион, ъглошлайфът и бормашината, прибрани в пластмасови кутии. После бяха наред чуковете, а след тях, разпределени в различни кутии, всички по-дребни неща: гвоздеи, винтове, гайки, рулетки, канап.

В далечния край на рафта бе монтирал менгеме, а под него на кожения си ремък висеше мачетето, което понякога използваше, за да сече избуялите покрай гаража плевели. Сега плевелите достигаха метър и се огъваха от собствената си тежест, но ако успееше да се добере до острието, тази вечер Демарко щеше да го въведе в употреба. Щом завиеше покрай задната броня, трябваше да действа, това бе единственият му шанс. Три мощни скока — не много красиви, но може би сполучливи, после щеше да дръпне мачетето от гвоздея с вързаните си ръце, да се завърти и да замахне мощно. Ако имаше късмет, щеше да изкорми Инман с един-единствен удар. След това здравенякът навярно щеше да използва последните си сили, за да пререже гърлото му със собствения си нож, а Демарко щеше да се строполи на земята до него. Двамата можеха да си лежат там и да се гледат в очите, докато угаснат.

Докато тътреше крака към задницата на колата, внезапно се сети за Бони. За миг се зачуди къде е, но после заряза тази мисъл и насочи цялото си внимание към мачетето. Сега бе спокоен, ала с нетърпение чакаше експлозията на аленочервена ярост, която щеше да избухне в мига, в който сграбчи мачетето. Вече виждаше ясно цялата сцена в главата си и дори мисълта за неизбежната му смърт го изпълваше с дълбоко спокойствие. Докосна с ръце хладната странична броня. Една стъпка зад ъгъла на колата и щеше да действа.

Инман стисна лявото му рамо и премести ножа обратно на гърлото му.

— Не бързай — каза.

Усещането за спокойствие изчезна. Демарко вече нямаше избор. Мислеше си, че няма нищо против да умре, но искаше да си отиде, докато върши нещо полезно — като например да изкорми Карл Инман. Сега престъпникът отново владееше положението, вървеше залепен за гърба му и го притискаше към задната броня.

Положил ръка на рамото му, Инман го блъсна с главата напред в багажника. Случи се за миг и докато полицаят се опитваше да се извърти, за да изрита врага, гологлавият мъж улови краката му и ги натъпка вътре. Капакът на багажника хлопна бързо и рязко и Демарко потъна в пълен мрак.

Лежеше неподвижно. Нямаше смисъл да рита капака на багажника. Сега единственият му шанс бе да свали някак лепенката от устата си и да прегризе тиксото около китките. Разполагаше с четири часа, за да го свърши. Инман със сигурност бе преровил брезентовата раница, която Демарко държеше в багажника, и бе открил единствено кецовете, чорапите и спортния му екип. Но дали беше претърсил малкото отделение отстрани в багажника, където Райън държеше стария пистолет на баща си — „Харингтън и Ричардсън“, двайсет и втори калибър? В барабана имаше само три бойни куршума, другите гнезда — по-точно първите три — бяха пълни с дребни сачми. Но три изстрела с дребни сачми в лицето щяха да подобрят значително чертите на Инман, а три бойни куршума в сърцето щяха да подобрят поведението му. Колко жалко, че трябваше да чака четири часа, за да натисне спусъка.

Чу как шофьорската врата се отвори. Очакваше да усети разклащане от тежестта на Инман върху седалката, а после да долови запалването на двигателя. Но последва единствено глух удар, изпъшкване, а след него още един удар. Сетне тишина в продължение на десетина секунди. Демарко се ослушваше, затаил дъх.

В ключалката на багажника влезе ключ. Капакът изщрака и се отвори. Отвън стоеше мъж и се взираше в него. По-слаб от Инман, усмихнат, с гумен чук в ръка.

— Добре ли си? — попита Томас Хюстън.

Демарко надигна глава.

— Радвам се — каза писателят и хлопна багажника.