Рандал Силвис
Чернова (2)

2

Райън Демарко прие обаждането в дома си броени минути след началото на мача. Тъкмо бе преполовил първата си бутилка „Корона“. След само четири срещи отборът на „Браунс“ успешно бе влязъл в червената зона. Стоманената завеса^[1] на „Питсбърг Стийлърс“ изглеждаше като от алуминиево фолио. Демарко се настройваше за следобед на сумтене и ругатни, когато му позвъни патрулен полицай Липински, дежурен в щатската полицейска служба.

Труповете на семейство Хюстън били открити двайсетина минути по-рано. Родителите на Клеър пристигнали от близкия Ониънтаун, както правели всяка неделя през есента, за да гледат как „Стийлърс“ се бият сами — думи, които Ед О’Пачън често повтарял през този сезон. По стар обичай семейство О’Пачън тръгнали по алеята към покритата веранда. Ед мъкнел две опаковки по шест кутийки „Пабст Блу Рибън“^[2], Розмари носела в ръце крок-пот^[3] с наденички в млечен сос. Влезли в къщата, без да чукат, както винаги. Розмари тръгнала да търси притихналото семейство на горния етаж, докато Ед се опитвал да разгадае как работи дистанционното на новия широкоекранен телевизор.

„Браунс“ отбелязаха точка точно когато Демарко приемаше обаждането. Нищо повече не видя от мача.

По-късно същия ден той и още трима патрулни полицаи започнаха да разпитват съседите на семейство Хюстън от двете страни на трилентовата улица „Мейфийлд“. Нито един от тях не каза лоша дума за семейството, никой не знаеше за финансови или каквито и да било други проблеми между Томас и Клеър. Всички бяха смаяни, повечето скърбяха.

Двама жители обаче, една домакиня и един възрастен мъж, съобщиха, че видели човек може би Томас Хюстън, а може би не, който вървял през квартала в бледата светлина преди зазоряване. „Едва си тътреше краката“ каза домакинята. „Изглеждаше объркан“ — добави възрастният мъж.

Свидетелите стояли близо до собствените си домове и наглеждали кучетата си, които обикаляли наоколо и душели влажната трева. Забелязали мъжа в гръб, докато се отдалечавал от тях. Домакинята още не си била сложила контактните лещи и го видяла само като „смътна фигура, нали разбирате? Просто човешки силует“. Възрастният господин съзрял мъжа от по-близко разстояние и докладвал, че човекът, който би могъл да е Томас Хюстън, спрял на два пъти и постоял така с наведена глава, а веднъж се обърнал изцяло и погледнал надолу към улицата. Възрастният господин подвикнал от две къщи разстояние: „Изгубихте ли се?“, ала мъжът не отговорил и в крайна сметка продължил нататък.

Четири жени, които пътували на север по Магистрала 79 около осем и половина сутринта в неделя, за да закусят в „Боб Евънс“, а после да пазаруват в търговски център „Милкрийк“, позвънили на 911 около десет същата сутрин и съобщили, че подминали мъж, надвесен над ниската бетонна преграда на моста, където магистралата се простира над вретеновидно разклонение на езерото Уилхелм. Човекът се взирал в тъмната вода, така казали. Потвърдили показанията на останалите свидетели относно облеклото на Хюстън: жълтеникавокафяв панталон, тъмносиня памучна риза, кафяв колан и мокасини в тон. Не могли да постигнат единно мнение дали мъжът изглеждал така, сякаш се канел да скочи, или пък е наблюдавал нещо, докато е падало, преди да изчезне под водата. Само една от жените заявила, че е видяла предмета в ръката му, преди да изчезне в езерото. „Нещо лъскаво — обяснила. — Като нож. Но голям нож“. Щели да се обадят и по-рано, но пътували от Нюкасъл и разбрали за трагедията едва когато някакъв продавач споменал за станалото пред една от тях.

В хладните часове на следващата сутрин, само два дни преди Хелоуин, плътно над водата на езерото тегнеше сива мъгла — като дух, който отказва да се откъсне от спомена за плътта. Сержант Демарко стоеше до същата бетонна преграда на моста, където Хюстън бе видян предишния ден. Двайсетина мъже и жени от криминалистичните екипи на отряди Д и Е се бяха скупчили от двете му страни — основно полицаи от двете окръжни служби, засегнати от убийството в окръг Мърсър и последвалото издирване на главния заподозрян в окръг Крофърд. Всички носеха яркооранжеви елеци върху черни якета. Четирима бяха коленичили до полицейските си кучета и засега ги държаха на каишка. Кучетата, всичките от различни породи, бяха обучени в търсене, проследяване и спасяване на хора, както и в идентифициране на трупове.

Очите на Демарко смъдяха от утринния студ. В левия му долен клепач се бе събрало плитко езерце влага и замъгляваше зрението му. Слабото око на сержанта бе тъкмо лявото — онова, което бе наранил преди много време. Напоследък сълзеше при най-лекото дразнение — от порив на вятъра, невидима прашинка или струя въздух от климатична инсталация, и колкото и да мигаше, сержантът не можеше да премахне това миниатюрно езерце влага. Заради него виждаше част от света изкривен, сякаш го наблюдаваше иззад прозорец, покрит с дъждовни пръски. Понякога окото се насълзяваше без каквато и да било причина, най-често в тишината на нова утрин, когато Демарко седеше в тъмната си къща пред включения телевизор с чаша топло уиски в ръка. Сега, застанал на моста, усещаше умора в очите заради липсата на сън. Но и това не беше нещо ново, очите му бяха вечно уморени.

Дясната лента на Магистрала 79 беше затворена в продължение на почти половин километър, включително и по самия мост, с оранжеви конуси и жълти мигащи светлини. Вътрешната лента обаче бе отворена, така че през повечето време Демарко трябваше да крещи на полицаите, за да надвика грохота от преминаващите автомобили.

— Ако е успял да се снабди с непромокаемо покривало или с одеяло — каза им, — може да издържи навън поне две седмици. Възможно е все още да носи оръжието на убийството. Приемете, че е така. Ако съдим по лабораторния анализ, не става въпрос за джобно сгъваемо ножче. Представете си мачете, нож „Боуи“ или дори някаква декоративна сабя. Накъде се е запътил или какви мисли минават през главата му можем само да гадаем, така че не правете опит да го задържите. Тук сте, за да помагате в издирването на заподозрян за множествено убийство. Работата ви се ограничава единствено до издирване. Всякакви други действия трябва да се съгласуват допълнително.

По моста премина с грохот осемнайсетколесен камион, Демарко усети вибрациите през ботушите си, та чак до коленете.

— При никакви обстоятелства не бива да губите визуален контакт с най-близкия до вас полицай. Забележите ли нещо, каквото и да е, веднага ми докладвате по радиостанцията. Видите ли отпечатъци от стъпки, обаждате ми се. Видите ли пресни следи от огън, обаждате ми се. Видите ли Хюстън, мигом се оттегляте и ми се обаждате. Не се приближавайте! Заповедта за обграждане и задържане ще дойде единствено и само от мен. Освен това трябва да знаете, че на територията на тези гори са разположени оперативни сътрудници на Агенцията за закрила на дивеча, с цел да държат цивилните граждани настрана, но това не изключва възможността някой да се промъкне незабелязано. В такъв случай сте длъжни да осъществите предвидения от закона арест.

Демарко зарея поглед към потъмнялата от танини вода, присви очи към оредяващата мъгла и се замисли какво още да каже. Дали да спомене за тревогата, която цяла сутрин го чоплеше, за смътното усещане, че губи равновесие, сякаш бе застанал върху наклонена плоскост още от онзи момент предишния ден, когато влезе в дома на Хюстън? Трябваше ли да се помъчи да опише онази особена болка от скръбта, която го връхлиташе като брулещ вятър всеки път, щом се замислеше за най-малката жертва на Хюстън, за бебето, което носеше същото име като него самия? Трябваше ли да им каже, че е прочел всички романи на Хюстън; че първите издания на книгите му с автограф от автора — една, от които надписана лично за Демарко — стояха една до друга в библиотеката, оставена от съпругата му, и деляха най-горния рафт заедно с другите му ценни първи издания (почти всичките подарък от Ларейн), в това число бисерите от колекцията му; „Името на розата“ на Умберто Еко и „Ездачи към морето“ на Джон Милингтън Синг?

Трябваше ли да им каже за трите пъти, когато бе обядвал с Томас Хюстън, за привързаността и уважението, които изпитваше към този човек, за нарастващото усещане и надежда, че за пръв път от толкова много години може би най-сетне бе срещнал приятел в негово лице?

Дали тази информация би помогнала по някакъв начин на някого, най-малкото на самия него?

— Ако разполага единствено с дрехите на гърба си — заяви Демарко, — Хюстън няма да издържи дълго навън. Навярно вече е мокър, гладен и премръзнал. Така че нека просто влезем в тази гора и си свършим работата.

Един червенокрил кос прехвръкна толкова близо до него, че ако беше достатъчно бърз, сержантът би могъл да се протегне и да го улови с ръка. Птицата разпери криле и се плъзна ниско над водата. После кацна върху острия връх на тръстика, израснала току до водата. Стъблото се залюля напред-назад под тежестта й. „Толкова деликатно — помисли си Демарко, — като вода.“

Тогава внезапно, като от нищото, до слуха му достигна грохот на камионетка, минала по моста. Ръмженето на двигателя го прониза като леден полъх, като тръпка страх. Неочаквано се сети за съпругата си. Надяваше се да е добре, надяваше се, че който и странник да е приютила в леглото си предишната нощ, той е бил мил с нея и нежен. И не й е дал онова, за което тя копнее. Обърна гръб на преминаващия автомобил, но въздушната струя го връхлетя като леден вятър. Демарко обърса влагата от ъгълчето на окото си.

Полицаите го наблюдаваха и чакаха. Спокойствието им го ядоса, но той положи огромно усилие да се овладее. Знаеше, че това е стар гняв, насочен в грешна посока.

— Добре, да се залавяме за работа! — извика. — Искам Томас Хюстън на задната седалка в колата ми до залез-слънце в този хубав октомврийски ден. Жив, в добро здраве и с белезници.